Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

      Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства , че се присъединява към тях.

      Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

      Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

      И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

      Албер Камю, краят на романа "Чумата", 1947

Албер Камю (1913-1960) 

ЦЕНАТА

      Цената, т.е. пазарната стойност, на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. То е цена, която искат; можеш да ги купиш и да ги продадеш... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона граждани, а не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са галеници на медийното пространство.

      Комунизмът е преди всичко насилие над интелекта. Затова понятието учител е тъй печално понятие днес.

      Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува оня, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото между самозваните учители на нацията? От тия гарги вони на интриги и грубиянщина, на лицемерие и страх.

      Врагове са ни не ония, с които не сме съгласни; врагове са ни инертността и войнстващата посредственост.

      "Мина времето на динозаврите"... За тоя стих от химна на училището, където работя, някои колеги изгубиха съня си. Една (Цвета Иванова) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто се гневиха и остана беззъбият вариант на училищния химн, нищо, че не те са му автор.

      На каква цена плащаме спокойствието си, след като фарисеите са в храма!

     Бележки, отпечатани в пловдивския всекидневник "Глас" през януари 1993 г. със заглавие "Цената", подигнаха такова яростно неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневни реплики от... десетима бяха, помня ги до един – които се причислиха към обидените. Десетимата настояваха публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха някакви отговорни фактори в местната градска управа.

      Не бях споменал ни едно име, но се познали и оттам ме връхлетя това зеене и гръмогласно горещене. Заболя ме не от тях, а заради това, че останалите деветдесет учители в моето училище кротко попиваха скандала. Подир учителския съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка... Следните дни мнозинството ме избягва като прокажен, а сетне сякаш простиха: размахват пръст, усмихват се с такива едни печални очи: "А-а, знаем си те. Шило в торба си ти". Демек, простили ми, разминало ми се.

      По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Тая кратка рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът Чонов от Рогош, доскорошен кмет на Стария Пловдив, среща престарелия Петров с думите: "Бре-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."

   Райски кът в района на пловдивската Гребна база, превърнат в кошмар 

      Ето я впрочем въпросната рецензия за книгата на Петров.

      Пристрастие (в най-човешкия смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тая книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост... Как ви се вижда тоя самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

      Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Тая книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия – потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се по стълбата червей. Лакомото животно от бизнеса... И твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

      Лично не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В тоя смисъл книгата има драматичен сюжет.

      Който я прочете – а книгата се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, – колкото и корумпирана, колкото и отричана да е, мнозинството от обикновените хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо тая книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател.

      Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само с финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния свят.

Сградата на днешната общинска управа в Пловдив

Plovdiv, 8-10 mart 1997 – redact. 21 noe. 2015

Публицистика - ВЪЗХВАЛА НА ЛЮБОВТА (1.)

ВЪЗХВАЛА НА ЛЮБОВТА (1.)

       Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с думи и действия тая, която продължавам (въпреки стореното от нейна страна) да чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?

      А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли?

      Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?

      Как да вървя срещу себе си!

      Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам? Стоя сам – отшелник в планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, не в отвъдния.

      Разсичането на възли не боли тъй страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, да започна с безразличие да гледам към човека, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.

      Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава красота. В тишина и самотност тя вае великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?

      Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очи, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам. И не съм свил знамена, не съм спрял да се надявам...

      Не са плътски тия работи. Не ме измъчват напразно, знам.

      Три нощи сърцето ме боля; въртя се като вретено из леглото, ставам, шетам из своето и всичко ми изглежда безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли?

      Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печална книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Имам още път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

      Състояние на потиснатост – мъчи ме от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми е уютно, ала наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се спотаило и наблюдава като зверче от дупката си.

      Ограничих коментарите, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кърваво предупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо дебнат опасности!”

      Вчера през последния ми учебен час, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми са виновни учениците, че жена не ме поглежда, та затова си го изкарвал на тях”, щяла да ми даде да разбера – репликата беше: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”

      А друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него”. И повечето се смееха, докато стоях и мълчах, и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше. Чувствах се попаднал между изгладнели млади и симпатични хищници.

      Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има и неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб!

     Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като остров в разбушувал се океан от безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте Божи заповеди... забраняват.

      Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я, галех я по косите, допирах устни до шията й, а тя полекичка ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли стар тоя твой джиесем? Нещо по-съвършено не ти ли се струва, че ще е по-подходящо за теб?”

      – Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.

      И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми съобщава, че понякога ме мисли, дори с новия любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполага: причина вероятно ще да е самата тя. Дала му да разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

      – И какъв ти се явявам – питам – според образа, който ми изграждаш?

      – Мой приятел! – отвръща.

      И оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тия двамата не са ли по-чудати и от мен!

      Пълзя ли, самоунижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. Зная, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции!

      Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!

      Следва 

Боб Дилън (1942)

Plovdiv, 20/21 dec. 2001 – redact. 21 noe. 2015

Intermedia - ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ

ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ

Има ли писатели и автори на книги сред нас днес

      ruslan_st.:

      – Привет на всички! Въпросът ми е дали все още има хора, които мечтаят да бъдат известни писатели, автори на книги. Какво мислите за това – демоде ли е, или все още има надежда? 

      Писател:

      – Има. Много хора в България мечтаят за писателска кариера и затова годишно в държавата се издават много над 1000 книги. Над 90% от тях даже и не се изкупуват. Останалите оправдават инвестицията, но въпреки това авторите им не стават много известни. Не е демоде и всеки си намира смисъл в издаването на книги (дори и аз), но знам, че няма българин, на когото да е донесло световна слава. 

        ruslan_st: 

      – Здравейте. Аз започнах да пиша роман, но се чувствам твърде самотен. Не е това, че съм твърде млад и се цепя от обществото, а това, че не знам дали има други писатели като мен: да искат да творят, да достигнат световна класа, да се борят за слава и т.н. Затова смятам, че ако се опознаем, бихме могли да си бъдем полезни. Това, че българските писатели и до днес не са успели да достигнат световна слава, не се отнася и за утре. Конкуренцията ражда силата. 

      Jores:

      – В литературните форуми винаги е бъкано с писатели, които обаче са скромни и не щат да си признаят. Има и велики писатели, издали книга с пари от продадената дедова нивка барабар с двата вола Белчо и Сивушка.

Калин Терзийски (1970) – много голям велик писател

       Истинският писател личи не по написаното, а по осанката и изразителния начин, по който си чете творенията пред публика, докато графоманите пред публика мънкаме, дуднем и се притесняваме.

      filame:

      – Jores, за какво пише Калин Терзийски? Тия дни се случи да присъствам при представяне на новата му книга; мисля, че се казва "Войник", но може и да се заблуждавам. Разочаровах се доста. А литературното му четене е под всякаква критика, просто. Затова се озадачих, че си го посочил. Струва ли си да си отделя от времето и вниманието?

      Jores:

      – Български писател?... О-о не, жив класик от световна величина, драга. Този си е направо гений, кандидат за Нобеловата награда по литература. Името му ще остане със златни буквички извезано върху страниците на литературната история на планетата. Плевен също може да се гордее с най-великата българска поетесса за всички времена.

Из творчеството на Секирата от Плевен –

много голяма, изключително даровита родна

поетеса-писател-музиколог-композитор и пр.

НЯМА ДА СЕ ПРИБЕРА!

Няма да се прибера!
Ще скитам сам сама.
По полето, във гората
и по брега на реката.
Няма да се прибера!
Не искам и да спя.
На оня свят ще спя и там
също ще се видим, знам.
Няма да се прибера!
Звездите ще броя.
Луната ще ме гали
и страсти в мен ще пали.
Няма да се прибера
и вечерта, и през деня,
когато слънцето препича
и зад хълма то наднича.
Няма да се прибера!
И днес, и утре пак
по светло и във мрак
ще скитам сам сама.
С мен е песента!
Туй орис е, съдба!!!

      Пред тия титани на словото се чувствам "юноша бледен", т.е. графоман. Кеф ми е да чета писателите... и не само във форума.

***

      Когато остарелият като чиновник Петър Петров създаде осемте си великолепни разказа, "велики" писатели и лит.критици го обявиха за графоман, подценяваха тоя многострадалец, унижаваха го, изнудваха го (знам лично от вече болнавия 76-годишен Петър Петров, че му се подигравал първият, за пари го изнудвал вторият; на такова издевателство го подложили двама доста по-млади, на публиката любимци – пришълци в моя роден Пловдив, с инициали Т.Б. от Пазарджик и Д.Т. от Ямбол; споменал ги е в един от текстовете си: стр. 55 под надслов "Гаврата", вж. книгата "В бездната на безверието – 2", изд. от 1998 г.).

      Съвременната българска литература, както ни е представяна днес по медиите, е изпълнена с имена на ярки творци. Тия образци на грандоманията и пламенната любов към собствения образ лит.критици а la г-н Светлозар Игов лъскат до блясък, та от блясъка и възторга да не се види стойностното, което поначало (дори в комичния жанр) е тревожно спрямо участта на човека.

      Варакосана имитация ти навират в очи да я признаеш за злато. В това има нещо много хубаво – от известен зрителен ъгъл, поне е шумно, многолюдно, весело, дивашко, нахакано, пращи от самочувствие и е анджък разтоварващо.

      Не знам от какъв зор жаля автори като споменатия по-горе неизвестен за широката читателска публика Петър Петров с подобните на ученическа тетрадка от трийсетина листа... негови книжлета, издадени със собствени и на неколцина приятели дребни суми. За тоя кървящ от състрадание редник в литературата с многозначителния псевдоним Василен Ведров нито едно издателство не отвори порти. То, впрочем, така му се и полага на графомана Петров, щом вместо из пръсти изсмукани фантасмагорични сюжети и драми представя живота си както само простосмъртният българин го усеща. Петров в никакъв случай не може да бъде гения Калин Терзийски.

      За кървавите сражения по върховете на родния литературен Олимп, където литературни говеда си бият къчове с литературни магарета, по-подробно вж: http://komentator.bg/svetlozar-igov-zarevi-i-levchevi-monopoliziraha-literaturnite-izdaniya/ & https://www.youtube.com/watch?v=nFoZGM86xJA

Plovdiv, 27 noe. 2012 – no redact. 17 noe. 2015

Story - КВО СЕА, Ш`СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ!

КВО СЕА, Ш`СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ!

      Частните таксита бяха една от първите лястовици на прохождащата демокрация. Появиха се през царуването на Тодор Живков с онова приятно Постановление 56, което половинчато даде възможност на българина допълнително да поработва, да заформи свой личен бизнес, с други думи, да стане господар на себе си. С какво самочувствие само ходеха да плащат данъка си новите „частници”! Самочувствието у човека, който зависи единствено от труда и предприемчивостта си и не клати шапка на това и онова партийно величие или окопал се по върховете на държавата плъх, личеше в осанката, в начина им на говорене.

      Сетне дойде "славният" Десети ноември на българските партайци: шупна тинята, надигна се от дъното лигава слуз и от предишни епохи. В мътилката бившите "най-достойни" прехвърлиха кокала от поколението стари партийци на бодри комсомолци от вчерашните първи редички и върху раменцата на палавниците от непотопяемата Държавна сигурност. “Комунизмът си отива!” и “Демокрация! Демокрация!” – вее светата Наивност байраци по площадите на България, въобразила си, че Свободата наготово й се полага като манна небесна или пак някой отвън ще дотича да ни свърши къщната работа, двора ни да помете, Републиката ни от гад да изчисти.

      А какво бе онова Велико народно събрание! На всеки четирима т.нар. народни представители трима бяха комунисти. Уж честно избраният за президент тутакси се венча за храбрия Атанас Семерджиев, същия палячо, който пожела да му донесат служебния патлак да се гръмне, че го засегнали на чест, ала ден подир назначаването му за вицепрезидент нареди да се изличат дирите на доносници и други достойни хора от ДС (Държавна сигурност).  Вицът за плевенските курви, дето много държали на честта, напомня етюда на докачливия генерал*.

      Професионален актьор, няма що! 

       Но не за това е тук думата, а за таксиметровите шофьори, по-точно, за един от тях. Той имал изключителното удоволствие да обслужи съпруга на мъж от новоформиралия се политически и стопански елит. Наела го госпожата от тротоара пред Католишката черква, събула сандали, кръстосала крак върху крак по турски на предната седалка, па рекла:

      – Карай през тунеля. През тунеля карай.

      Отминали тунела под Трихълмието. Отминали моста над Марица край Панаирното градче. На колелото зад Панаирното градче таксиджията попитал:

      – Сега накъде?

      – Ами-и... по булеварда, по булеварда, все по булеварда.

      Наближили луксозния парк-хотел “Санкт Петербург” (бивш "Ленинград").

      – Навярно тук си пиете кафенцето? –рекъл да се ориентира шофьорът, да го наречем Дончо.

      – Не знайте ли кой е съпругът ми! – учудила се. – Шефът на полицията и всички директори му козируват. Когато с него говори, мирно стои и сам дядо владика.

      – Че кой ли пък ще да е? – зачудил се Дончо. – Да не би случайно да е Негово светейшество вселенският патриарх Вартоломей?

      – Ха познай де! – преминала непринудено на „ти”, като нежно положила ръчица върху коляното му.

      – Харно де – рекъл небрежно. – Много важно! Возя клиента, плаща си, казваме си чао и всичко е наред.

      Замълчала, но почнала да го гледа тъй, сякаш с очи го пие. Стиснал Дончо волана, и понеже наближавали края на града, дето бившият булевард "Москва" неусетно се превръща в път сред бахчите и нивите, попитал:

      – А сега?

      – Все направо. Карай през къра!

      
       – Ний на Девети километър** ли отиваме?

      – Може и отвъд. Теб кво ти пука!

      Тая неопределеност го накарала внимателно да я поогледа. Решил, че е хубавичка, всичко от Бога дадено, като жена, си го има, че и в излишък.

      – Ъхх! – въздъхнал. Не му било за пръв път. Пробвал на шега да обърне мухабета: – А вашичкият господин иначе как е?

      – Мъж!

      – Май не го бива твърде…

      – Нас двамца с теб това кво ни засяга?

      – Само тъй, питам.

      – Е, отговорих. Още въпросчета имаш ли? – пернала го по носа, па турила другата си длан на рамото му.

      Докато стискал кормилото, съсредоточен в пътя, тя се притиснала в него. Гали го, роши му перчема, в ухото му духа, пъхнала крайчето на косите си в носа му, посегнала да го гризне. Тъй си пътували, значи, двамката около девет вечерта през хубавия месец септември. Месечината в облака розовеела като корем на знойна гола жена сред пухкави чаршафи.

      На разклона, дето пътят от Смолян прекосява моста на Марица, кръстосва се със стария път за Пазарджик и поема към магистралата, ги спряла Пътна полиция. Нафукано приближава строен звездочел капитан. Зърнал обаче коя е дамата, прегънал се в кръста като котка с пречупен гръбнак, изкозирувал.

      Пуснал ги, без да им търси документите, даже без да си поиска своите пет лева*** да удари едно питие за тяхно здраве. И – нещо нечувано за български катаджия! – пожелал им приятен път.

      – Ай, мамка му! – сепнал се Дончо, не навикнал на подобни обноски. – Май ще излезеш права. Твоичкият наистина трябва да е голяма клечка.

      – Зарежи го ти моичкия! – изчуруликала, плъзнала езиче в ухото му. – Тук, миличък, сме аз и ти. За нас той не съществува в тоя миг. Е? – загледала го пак с онез палави нейни очи. – Харесвам ли ти, а? Я погледни! Хвърли едно оченце, де-е! Глей блузката ми как се е разтворила. Ах, леле! Копченцето тук нейде, в твойто тико**** ще да е паднало. Що не спреш да го потърсим?

      – Бива си те и тебе – преглътнал, – ама съм малко уморен.

      – Че да не те карам да ореш и копаш!... А?... Спираме ли?

      – Бе, аз да спра... ама-а...

      – Ш`се опраим – рекла, – ти не бери грижа, не се безпокой!

      Заповядала му да отбие. Коловозът ги извел на реката. Паркирал той в храстите, и понеже вътре им се оказало душно и тясно, хванала го за ръце, извлякла го на пясъка. Рекла му да я съблече, че й жежко, пък сама тя му разкопчала колана…

      Зацамбуркали голи-голенички като две деца в нощната река. На тревясало островче под облещената месечина му показала таквиз едни нещица, от които умът му се врътнал, сякаш на екс глътнал три бързи мастики…

      – Та... за какво бях почнал да ви разправям! – рече стокилограмовият мъж към колегите си от двете пиаци в района на централната жп-гара, които го бяха наобиколили и поемаха жадно таз история, изпъваха шия, затаили дъх.

      – Как „за какво”, бе! – изхълцаха неколцина от по-младичките. – Обслужи ли я кучката както подобава на истински мъж, или не я обслужи?

      – Ами аз, братлета, се шашнах. Кой да ми покаже мен най-новите женски мурафети! Кой! Карамфилът ми повяхна. И знаете ли какво ми рече мръсницата?

      – Какво ти рече мръсницата?

      – Рече ми: Кво сеа, ш`съ излагаме ли!

      – И ти?

      – Аз кво!... Аз нищо.

 

Plovdiv, 1994-2004 – no redact. 17 noe. 2015

______
Епизод  по действителен случай от книгата „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).

* Съдия към ищцата: "Не стига, че съсипахте семейството, ами и обезщетение от съпругата търсите!" Отговорът: "Ний, пловдивските курви, господинe, много държим на честта".

** Комплекс от мотел, ресторант, бар и плаж край Пловдив - оазис на платената любов.

*** Пътната полиция и проституиращите "магистралки" е друга тема.

**** Миниатюрен модел кола, предпочитан за таксиметров превоз заради своята икономичност.