Story - КВО СЕА, Ш`СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ!

КВО СЕА, Ш`СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ!

      Частните таксита бяха една от първите лястовици на прохождащата демокрация. Появиха се през царуването на Тодор Живков с онова приятно Постановление 56, което половинчато даде възможност на българина допълнително да поработва, да заформи свой личен бизнес, с други думи, да стане господар на себе си. С какво самочувствие само ходеха да плащат данъка си новите „частници”! Самочувствието у човека, който зависи единствено от труда и предприемчивостта си и не клати шапка на това и онова партийно величие или окопал се по върховете на държавата плъх, личеше в осанката, в начина им на говорене.

      Сетне дойде "славният" Десети ноември на българските партайци: шупна тинята, надигна се от дъното лигава слуз и от предишни епохи. В мътилката бившите "най-достойни" прехвърлиха кокала от поколението стари партийци на бодри комсомолци от вчерашните първи редички и върху раменцата на палавниците от непотопяемата Държавна сигурност. “Комунизмът си отива!” и “Демокрация! Демокрация!” – вее светата Наивност байраци по площадите на България, въобразила си, че Свободата наготово й се полага като манна небесна или пак някой отвън ще дотича да ни свърши къщната работа, двора ни да помете, Републиката ни от гад да изчисти.

      А какво бе онова Велико народно събрание! На всеки четирима т.нар. народни представители трима бяха комунисти. Уж честно избраният за президент тутакси се венча за храбрия Атанас Семерджиев, същия палячо, който пожела да му донесат служебния патлак да се гръмне, че го засегнали на чест, ала ден подир назначаването му за вицепрезидент нареди да се изличат дирите на доносници и други достойни хора от ДС (Държавна сигурност).  Вицът за плевенските курви, дето много държали на честта, напомня етюда на докачливия генерал*.

      Професионален актьор, няма що! 

       Но не за това е тук думата, а за таксиметровите шофьори, по-точно, за един от тях. Той имал изключителното удоволствие да обслужи съпруга на мъж от новоформиралия се политически и стопански елит. Наела го госпожата от тротоара пред Католишката черква, събула сандали, кръстосала крак върху крак по турски на предната седалка, па рекла:

      – Карай през тунеля. През тунеля карай.

      Отминали тунела под Трихълмието. Отминали моста над Марица край Панаирното градче. На колелото зад Панаирното градче таксиджията попитал:

      – Сега накъде?

      – Ами-и... по булеварда, по булеварда, все по булеварда.

      Наближили луксозния парк-хотел “Санкт Петербург” (бивш "Ленинград").

      – Навярно тук си пиете кафенцето? –рекъл да се ориентира шофьорът, да го наречем Дончо.

      – Не знайте ли кой е съпругът ми! – учудила се. – Шефът на полицията и всички директори му козируват. Когато с него говори, мирно стои и сам дядо владика.

      – Че кой ли пък ще да е? – зачудил се Дончо. – Да не би случайно да е Негово светейшество вселенският патриарх Вартоломей?

      – Ха познай де! – преминала непринудено на „ти”, като нежно положила ръчица върху коляното му.

      – Харно де – рекъл небрежно. – Много важно! Возя клиента, плаща си, казваме си чао и всичко е наред.

      Замълчала, но почнала да го гледа тъй, сякаш с очи го пие. Стиснал Дончо волана, и понеже наближавали края на града, дето бившият булевард "Москва" неусетно се превръща в път сред бахчите и нивите, попитал:

      – А сега?

      – Все направо. Карай през къра!

      
       – Ний на Девети километър** ли отиваме?

      – Може и отвъд. Теб кво ти пука!

      Тая неопределеност го накарала внимателно да я поогледа. Решил, че е хубавичка, всичко от Бога дадено, като жена, си го има, че и в излишък.

      – Ъхх! – въздъхнал. Не му било за пръв път. Пробвал на шега да обърне мухабета: – А вашичкият господин иначе как е?

      – Мъж!

      – Май не го бива твърде…

      – Нас двамца с теб това кво ни засяга?

      – Само тъй, питам.

      – Е, отговорих. Още въпросчета имаш ли? – пернала го по носа, па турила другата си длан на рамото му.

      Докато стискал кормилото, съсредоточен в пътя, тя се притиснала в него. Гали го, роши му перчема, в ухото му духа, пъхнала крайчето на косите си в носа му, посегнала да го гризне. Тъй си пътували, значи, двамката около девет вечерта през хубавия месец септември. Месечината в облака розовеела като корем на знойна гола жена сред пухкави чаршафи.

      На разклона, дето пътят от Смолян прекосява моста на Марица, кръстосва се със стария път за Пазарджик и поема към магистралата, ги спряла Пътна полиция. Нафукано приближава строен звездочел капитан. Зърнал обаче коя е дамата, прегънал се в кръста като котка с пречупен гръбнак, изкозирувал.

      Пуснал ги, без да им търси документите, даже без да си поиска своите пет лева*** да удари едно питие за тяхно здраве. И – нещо нечувано за български катаджия! – пожелал им приятен път.

      – Ай, мамка му! – сепнал се Дончо, не навикнал на подобни обноски. – Май ще излезеш права. Твоичкият наистина трябва да е голяма клечка.

      – Зарежи го ти моичкия! – изчуруликала, плъзнала езиче в ухото му. – Тук, миличък, сме аз и ти. За нас той не съществува в тоя миг. Е? – загледала го пак с онез палави нейни очи. – Харесвам ли ти, а? Я погледни! Хвърли едно оченце, де-е! Глей блузката ми как се е разтворила. Ах, леле! Копченцето тук нейде, в твойто тико**** ще да е паднало. Що не спреш да го потърсим?

      – Бива си те и тебе – преглътнал, – ама съм малко уморен.

      – Че да не те карам да ореш и копаш!... А?... Спираме ли?

      – Бе, аз да спра... ама-а...

      – Ш`се опраим – рекла, – ти не бери грижа, не се безпокой!

      Заповядала му да отбие. Коловозът ги извел на реката. Паркирал той в храстите, и понеже вътре им се оказало душно и тясно, хванала го за ръце, извлякла го на пясъка. Рекла му да я съблече, че й жежко, пък сама тя му разкопчала колана…

      Зацамбуркали голи-голенички като две деца в нощната река. На тревясало островче под облещената месечина му показала таквиз едни нещица, от които умът му се врътнал, сякаш на екс глътнал три бързи мастики…

      – Та... за какво бях почнал да ви разправям! – рече стокилограмовият мъж към колегите си от двете пиаци в района на централната жп-гара, които го бяха наобиколили и поемаха жадно таз история, изпъваха шия, затаили дъх.

      – Как „за какво”, бе! – изхълцаха неколцина от по-младичките. – Обслужи ли я кучката както подобава на истински мъж, или не я обслужи?

      – Ами аз, братлета, се шашнах. Кой да ми покаже мен най-новите женски мурафети! Кой! Карамфилът ми повяхна. И знаете ли какво ми рече мръсницата?

      – Какво ти рече мръсницата?

      – Рече ми: Кво сеа, ш`съ излагаме ли!

      – И ти?

      – Аз кво!... Аз нищо.

 

Plovdiv, 1994-2004 – no redact. 17 noe. 2015

______
Епизод  по действителен случай от книгата „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).

* Съдия към ищцата: "Не стига, че съсипахте семейството, ами и обезщетение от съпругата търсите!" Отговорът: "Ний, пловдивските курви, господинe, много държим на честта".

** Комплекс от мотел, ресторант, бар и плаж край Пловдив - оазис на платената любов.

*** Пътната полиция и проституиращите "магистралки" е друга тема.

**** Миниатюрен модел кола, предпочитан за таксиметров превоз заради своята икономичност.