ВЪЗХВАЛА
НА ЛЮБОВТА (1.)
Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с
думи и действия тая, която продължавам (въпреки стореното от нейна страна) да
чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?
А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли?
Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?
Как да вървя срещу себе си!
Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам? Стоя сам – отшелник в планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, не в отвъдния.
Разсичането на възли не боли тъй страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, да започна с безразличие да гледам към човека, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.
Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава красота. В тишина и самотност тя вае великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?
Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очи, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам. И не съм свил знамена, не съм спрял да се надявам...
Не са плътски тия работи. Не ме измъчват напразно, знам.
Три нощи сърцето ме боля; въртя се като вретено из леглото, ставам, шетам из своето и всичко ми изглежда безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли?
Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печална книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Имам още път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...
А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли?
Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?
Как да вървя срещу себе си!
Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам? Стоя сам – отшелник в планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, не в отвъдния.
Разсичането на възли не боли тъй страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, да започна с безразличие да гледам към човека, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.
Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава красота. В тишина и самотност тя вае великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?
Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очи, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам. И не съм свил знамена, не съм спрял да се надявам...
Не са плътски тия работи. Не ме измъчват напразно, знам.
Три нощи сърцето ме боля; въртя се като вретено из леглото, ставам, шетам из своето и всичко ми изглежда безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли?
Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печална книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Имам още път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...
Състояние на потиснатост – мъчи ме от два
месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и се изненадвам, че не откривам
извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми
е уютно, ала наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е
участие на човек, чието съзнание се спотаило и наблюдава като зверче от дупката
си.
Ограничих коментарите, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кърваво предупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо дебнат опасности!”
Вчера през последния ми учебен час, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми са виновни учениците, че жена не ме поглежда, та затова си го изкарвал на тях”, щяла да ми даде да разбера – репликата беше: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”
А друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него”. И повечето се смееха, докато стоях и мълчах, и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше. Чувствах се попаднал между изгладнели млади и симпатични хищници.
Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има и неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб!
Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като остров в разбушувал се океан от безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте Божи заповеди... забраняват.
Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я, галех я по косите, допирах устни до шията й, а тя полекичка ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли стар тоя твой джиесем? Нещо по-съвършено не ти ли се струва, че ще е по-подходящо за теб?”
– Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.
И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми съобщава, че понякога ме мисли, дори с новия любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполага: причина вероятно ще да е самата тя. Дала му да разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.
– И какъв ти се явявам – питам – според образа, който ми изграждаш?
Ограничих коментарите, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кърваво предупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо дебнат опасности!”
Вчера през последния ми учебен час, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми са виновни учениците, че жена не ме поглежда, та затова си го изкарвал на тях”, щяла да ми даде да разбера – репликата беше: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”
А друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него”. И повечето се смееха, докато стоях и мълчах, и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше. Чувствах се попаднал между изгладнели млади и симпатични хищници.
Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има и неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб!
Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като остров в разбушувал се океан от безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте Божи заповеди... забраняват.
Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я, галех я по косите, допирах устни до шията й, а тя полекичка ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли стар тоя твой джиесем? Нещо по-съвършено не ти ли се струва, че ще е по-подходящо за теб?”
– Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.
И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми съобщава, че понякога ме мисли, дори с новия любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполага: причина вероятно ще да е самата тя. Дала му да разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.
– И какъв ти се явявам – питам – според образа, който ми изграждаш?
– Мой приятел! – отвръща.
И оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тия двамата не са ли по-чудати и от мен!
Пълзя ли, самоунижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. Зная, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции!
Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!
Следва
И оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тия двамата не са ли по-чудати и от мен!
Пълзя ли, самоунижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. Зная, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции!
Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!
Следва
Боб Дилън (1942)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар