Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2)

Демагог и лицемер от екстра класа*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

      2.

      На 53 години**, смятам лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа – грандомания, откривам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

      Като студент, някъде около 1970 година в квартирата си на ул. „Петър Митов” № 8, кажи-речи, върху темето на Слатински редут над Подуенската гара в София , с велико търпение скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тоя роман си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния човек. Ей от тая суетност тръгват величествените жестоки експерименти с човечеството.

      Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите... Тая картина ми е от Добруджа, село Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на оня живот, където тоя анонимен и простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

      Философите, дето ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!... Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – тоя естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо изключително.Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота.

      Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като качество е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. И в тоя смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

      Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Хитлер и прочие... но това е само докато се активира положителната духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

      Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! То си е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и граждански войни.

      Трудно ли е да се разбере? - за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи. 

      Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува коя тъпа идея преследвала автора на тия стихове, откривам рядка житейска мъдрост: че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е мълчаливо, укорно, грижовно.

      Питам се, колцина сред майсторите на "гневни речи" умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, ако наистина си демократ, християнин или, изобщо казано, добронамерен съдник?...

      Въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото това театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – no redact. 13 sept. 2015

_______

* Вж. http://ibox.bg/users/M%E0ster+Li/blog/view/1378/

** Текстът е писан, когато съм бил в петдесет и третатата си година.

Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!* (1)

Джендем тепе, вляво – старата градска болница.

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

  

       1.

       Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

      Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

      На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мене ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

      Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".

      Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

      Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с бял чаршаф.

      Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

      Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме подир час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.

      Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват трупове. От оная махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния крак... Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

      Двайсет години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище"Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й останал все още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както се бъбреше из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

      Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Ами че израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за местния областен вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от тоя – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Тъй младият Лъв израства корав от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

Улица „Ниш”. 6-годишен в манта с монограм на дете от забавачката.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – redact. 12 sept. 2015

______
* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2

БРУТАЛЕН, НО СПРАВЕДЛИВ ГНЯВ... МО-О-ОЛЯ? Я ПАК!

      По повод статия в сайта на пловдивския вестник "Марица"*

ПЛОЩАДЪТ НА МИЛЬО**

      Образът на Мильо, както сигурно сте забелязали, минава като червена нишка през цялата Главна. Засега е спрял на стълбите на „Каменица” – дай, Боже, завинаги! Впрочем, не се знае дали след време някой кмет - исторически чистофайник, няма да разпореди да се махне този "урод". И това ще е краят на онзи град, който се опитвам да опиша и да обясня защо трябва да бъде запомнен.

      Има и други белези от Мильо. Златю Бояджиев го бе нарисувал като овчар сред ято гарвани. Йоан Левиев – като обеднял испански хидалго. Христо Стефанов – като странник, вслушан във вътрешната музика на душата си.

      Мильо си имаше своите врагове едно време, има ги и сега. Тогава, когато го хвърлиха в езерото на Цар-Симеоновата градина, не беше то единствено провинциална гавра, беше покушение срещу правото на човека да е различен. Войната срещу „другостта” е вечна и Мильо е само една от жертвите й.

      Живата все още любов към него дава надежда, че злобата, която се надига в този град, е само временно явление и че - докато я има фигурата от бронз край стълбите, все още не е всичко изгубено у нас, пловдивчани.

      Често минавам край къщата, където живя Мильо. Спирам пред прозорчето на приземната стаичка и имам чувството, че то ей-сега ще се отвори и Мильо ще ми махне с ръка. Всички от моето поколение пловдивчани познавахме Мильо. Нещо повече, нямаше между нас някой, който да не твърди, че виждал бил легендарния му член: в банята, на пейка някъде си, в задния двор и т.н., и как, като се говорело на Мильо за ненките или за нещо още по-интимно у някоя жена, човекът си изваждал "легендата" и т.н. Е, това не съм го виждал. И се чувствах някак ощетен, че няма какво да разправя, когато разговорът в компания стигаше до "пловдивския луд".

      Един ден го срещам да върви по бул. Руски и го поканих в сладкарница „Фея”. Поръчах му боза и баклава, взех да му говоря за жени – в очакване, че ще се случи нещо, което да разправям и аз на моите приятели. Милчо обаче не реагираше по очаквания начин. Повтаря тихо и кротко едно и също – че не е важно как изглежда една жена, важното е да бъде набожна.

      Дали бе остарял, дали вече не си говореше с Бог не знам, но скоро след това се разчу, че издъхнал. Намерили го почти замръзнал в оная стаичка...

      Винаги имаше някой да му купи я геврек, я боза или баклава; не се е намерил човек обаче в Пловдив, който да му занесе кофа въглища.

      Фигурата от бронз край стълбището насред пловдивската Главна – дело на скулптора Данко Данев, има невероятна прилика с оригинала. Горд съм, че имам принос за това. Преди повече от десетина години моите приятели и колеги Драган Драганов и Румен Немски – светла им памет! – решиха да направят филм за Мильо. Този филм се явява последната им работа заедно, снимаха като за последно. Като че ли се чувстваха задължени да оставят именно този филм след себе си. Пазя го и досега като очите си. В няколко копия, да не изчезне. Но никой не ме е питал за филма. Защото днес града ни управляват хора, които не помнят реалния човек.

      Та тогава се разчу, че се прави филм за Мильо, и един ден ми се обажда непознат по телефона да каже, че има нашия герой заснет на филмова лента. Дойде с киномашина "Луч 8", Костадин Карагяуров му е името. Пуснахме филма на импровизиран екран и снимахме. Силуетът на Мильо минава за секунди пред обектива. Действието се развива на Главната през 1969 година.

      Когато д-р Лазаров реши, че е по-добре на пловдивската Главна да имаме фигурата на Мильо, отколкото, да речем, на княз Батемберг, и помоли Данко Данев да я направи тази скулптура, скулпторът дойде при мен да търси образа, който не бе виждал на живо. Показах му снимки, пуснах му филмчето. Гледахме ги много пъти и Данко от един момент живна – беше усетил не само фигурата, но и духа на Мильо.

      Още има спорове за размера на прочутия му член, дали бил надарен от природата, като компенсация за недъга, или имал коремна херния, причина от късите му панталони да виси онова нещо. Спорят и за фамилията на онази докторка, която го поканила вкъщи, изкъпала го, нахранила го и го пробвала в леглото. След което го отпратила със заръка да не казва на никого. И как Милчо, като излязъл от дома й, вдигнал глава към балкона на докторката и викнал, колкото му глас държи:

      - И обещавам на никого да не кажа-а-а...

      Има и други подобни истории; но тази е класическата.

      Наскоро чух една от любимите Мильови песни, някои хора още си я спомнят:

Отдолу иде говедар с говеда,

в торбичка с пиле препържено,

ой, гиди, Пено, Пенче...

      Когато написах книгата „Особености на филибелийския характер”, където има няколко страници за пловдивските чешити, решихме да направим нещо като премиера на стълбището до бронзовия Мильо, нали неслучайно и на корицата е неговият образ! Помолих Митко Гонзала да запише незабравимия глас; Гонзала помни и друга любима Мильова песен:

Ти, моме, ти, моме,

ти луда ли си, ти луда ли си

да любиш моето братче...

      Турихме сергия с книгата, диджей Накси донесе две големи тон-колони и пуснахме записа. Минават млади хора, недоумяват защо е това шоу. Страхотна бе обаче реакцията на по-възрастните. Наблюдавам ги как вървят-вървят, па забавят крачка, спрат, осъзнават за какво е цялата работа и се обръщат към бронзовия Мильо с носталгична пловдивска усмивка.

      По едно време спира пред сергията група ученици. Взеха да се снимат, идва едно момиче и пита:

      - И с какво е известен този човек, че му вдигнали паметник?

      - Ами проследи накъде отива ръката му, и сама се сети! - отвръщам.

      Момичето погледа-погледа, па рече, като да бе решило трудна задача:

      - Има големи уши.

      Наистина едната му ръка е зад ухо, което си е характерен негов  жест.

      - Не, бе – ядосах се, - виж му другата ръка! Другата ръка, в джоба...

    

      Ако реши някой да научи истината за действителния Мильо, записал съм някои спомени на пловдивчани, които по-добре го познаваха...

      Г-жа Спространова, майка на Тома Спространов:

      - Мильо го помня от 1940 година, когато дойдох като булка в сегашната ни къща и станахме съседи. Винаги се обръщаше към мене с думите „Госпожа Спространова”, което в онези времена бе малко странно. Веднъж лекичко ме погали по лицето и каза: ”Много си хубава ма, госпожа Спространова”. По онова време съм била на 25-30 години.

      Митко Гонзала:

      - На мен Коста Балабанов, който беше заместник-директор на Театъра, ми е казвал, че с Мильо в началното училище седели на един чин. Бил много силен ученик. Заболява обаче от менингит и става такъв, какъвто го знаем.

      Тома Спространов:

      - Помня го от дете. Като ме видеше с гадже, когато бях ученик, спира ме и пита все едно и също: Колко е часът? Аз му казвам, след което иде втори въпрос: А верен ли е часовникът? На изпращането ми като войник поканих много гости, все мои близки. Почетен гост беше и Мильо.

      Любомил Лазаров:

      - Нямаше храмов празник на катедралната църква „Св. Богородица”, и Мильо да не е на стълбите край църквата - чака милостиня, но не протяга ръка, не проси. Имаше у него особен вид гордост и човешко достойнство.

      Недялко Костов, фотограф, снимал Мильо:

      - Не протягаше ръка, ама ние си му давахме. Родителите ни бутат насила в ръцете филия, ние я носим на Мильо.

      Наско Кацара – музикант:

      - Минаваше за „надарен”, но какво точно има в гащите и какво може да стори с него, не ни беше ясно.

      Къната:

      - Аз съм "го" виждал. Легендите не са преувеличени. Но не му завиждахме, защото ясно бе, че трудно може да се намери жена за това чудо.

      Митко Гонзала:

      - Не можеше да бъде с жена, пробвали сме го.

      Къната:

      - Той си е събирателен образ на Несретника.

      Г-жа Спространова:

      - Сам ми е споделял: "Какво съм виновен, госпожа Спространова, че съм такъв?” Беше трогателно.

      Христо Стефанов – художник:

      - Не мога да забравя, когато го бяха хвърлили в езерото. Стои уплашен и плаче. Беше вледенен, ръкомаха отчаян, а нелепата му фигура стърчи странно над водата.

      Г-жа Спространова:

      - И аз го помня това. Изглеждаше като пребито псе. Тъй си и умря, като куче - полуоблечен, вкочанен. Тъй го и откриха мъртъв.

      Христо Стефанов:

      - Нарисувах го скоро след като издъхна. Беше ми тъжно – с него в небитието си отиде част и от моята младост. Всъщност, зад уродливата му външност, зад нещастната му фигура се криеше изплашена, нежна и наранена душа. Странна фигура в странен град със странни хора!

       MY COMMENT:

      - Клюката, като в типична дълбока провинция, го изкарва сексуален изрод, а той имаше заболяване от рода на хернията - повод нагли зевзеци да разнасят клюки за похожденията му сред местните актриси, които се грижеха за него и го обличаха. В течение на години, като съм се прибирал пеш от редакцията на младежкия вестник през пловдивската Главна, съм го срещал в пространството между кафене "Ален мак", кино "Република" и стълбището над бирхале "Каменица". Спомням си... Топки замръзнал сняг като яйце, че и по-големи, свистят от небето, с гръм се разбиват на паважа, неколцина притичват от един навес към друг с тенджера, кофа, с тенекиено корито на рамене, а Мильо върви по средата на Главната... И неколцина, които се криехме под козирката на бар "Москва", си рекохме: "Този човек Господ го пази".

      Трябва да си раснал тук, да си закърмен с духа на тоя велик древен град, че да приемеш бронзовия Мильо като намигване към духа на Пловдив.

      Plovdiv, 10/11 sept. 2015

 Pедактира и добави коментар: tisss

_____

* http://www.marica.bg/%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D1%87%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%81-%D0%B1%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B8%D0%B2-%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%B2-(%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE/18)-news464576.html

** http://www.tvplovdiv.com/potv/index.php?option=com_content&view=article&id=1562:40---&catid=35:front

Ars Poetica - РОГАТА

РОГАТА

Скрити в уютния здрач от погледи любопитни,
мъж и млада жена разговарят в нощта.
Те не знаят защо са си нужни,
но греши, който си въобразява, че това е любов.

За какво му е тя?
За какво й е той?
Тя си има у дома своя Аполон.
Той си има своето Разочарование
и това е изворът на неговите страдания,
поради което се налага тя да му звъни
и да си мисли за него в почивните дни,
когато няма как,
ах! – когато няма как
да му звънне тайно в полунощния мрак
и да започне оная безкрайна верига
от въздишки и думи, сякаш взети от книга.
Седнала по турски върху плюшения диван,
за всичко, за всичко тя иска да му разкаже,
от което пък той се чувства по-важен
и въобще, мъничко поласкан.

Да, но когато съпругът е вкъщи,
тя все намира за какво да се мръщи
и щом го отпрати от семейния дом,
като орел се спуска върху оня телефон
и в слушалката – задъхана, съобщава нещо,
от което на мъжа отсреща му става горещо
и към Небесата очите си печални обърнал,
той пита Господ Бог с поглед посърнал:

– Иисусе Христе!
Какво става с нея?
Какво става с мене?
Какви са тия проблеми по никое време!?
Тя не е моя.
Тя, значи, е чужда,
а аз от моето момиче си имам нужда...
Но моето момиче с някакъв ръб ми изневерява
и значи, ония двамата какво да ги правя,
освен да си посипя главата със пепел
и света да гледам свирепо
и да грача във здрача,
и да казвам, че нищо ми няма,
когато свят ми се вие от тая измяна.

…И авторът, като вижда така разклонени
рогата му – Господи! – ей такива големи,
се пита: ще издържи ли мъжът и докога
на оня съпруг да не сложи подобни рога?

 

Plovdiv, 21 noe. 1992 – no redact. 9 sept. 2015

Ars Poetica - СЪЛЗА ЗА БЪЛГАРИЯ

СЪЛЗА ЗА БЪЛГАРИЯ

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя да се родя.
Няма град, който повече да ненавиждам,
дето повече да съм бил лъган и обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради най-пловдивската наша черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тая касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с комат хляб и бучка сирене,
с оня познат възглас подире ми:
"От теб стока няма да стане!" –
с който ме кълнеше милата ми майчица,
а понякога и двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с тоя рефрен
и се питам: Тогава защо
наричам това място "свое родно гнездо",
тия мъж и жена какви ми са на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в тракийската пръст като гвоздей забит,

толкова по-горд, колкото повече бит, 

и защо - кога вдигат на тая страна флага, 

усещам в очите си пареща влага

и смирен сред множеството унижени 

и аз мълвя: Родино, ти рай си за мене!

Plovdiv, 1 maj 2006 – redact. 8 sept. 2015

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

       На 3 декември в 9 часа съм призован с призовка от... 26 юни т.г. като свидетел (всъщност потърпевш!) по дело срещу извършителя на пет кражби за период от седмица, както научавам от Постановление на пловдивската Районна прокуратура с подпис на зам.районния прокурор някой си Б. Мендев. Може би е Борис, може би Богомил, Богонемил, Боян, Бойко и още каквото ми дойде на ум, но ми се явява свенливо някак, едва ли не полу-анонимен.

      За сметка на това за крадеца всичко като да е ясно. Името му e Андрей Стефанов Атанасов, роден на 21 април 1983 г., което значи: през въпросната седмица от своя интензивен млад живот, когато извършил петте кражби с взлом (което ще рече: разбиване на врати)... бил едва петнайсетгодишен. Живее, научавам от документа на прокуратурата, на ул. "Елба" № 21 (блок в Столипиново, ще разбера по-късно).

      Първата отбелязана в постановление на местната прокуратура кражба е от 30 юли 1998 г., четвъртък; втората – от 5 август, сряда; третата – от 6 август, четвъртък; за останалите две нямам точни сведения*, само ме уведямяват за още две кражби през същата за юношата"работна седмица".

       Забележките ми на лаик по хода на следствието...

      1. Пръстовите отпечатъци върху стъклата и вратите на жигулата ми се виждат ясно, папиларните линии са тъй ясно очертани, че мога да ги нарисувам, но следователят Иванов (и той без малкото си име ми се явява)... документирал, че отпечатъци по гаражната врата и по колата... липсват. Няма, и толкоз.

      2. Крадците са петима – деца между 12- и 15-годишни, сред тях едно 9-годишно. Видяла ги съседка, която ми отказа да свидетелства пред служителите на районното полицейско управление, защото мъжът й месец преди това бил пребит и ограбен в същото Столипиново, когато подир нощна смяна в Кожухарската фабрика "Пулпудева" (на около триста метра от гетото) в 22 часа и нещо се прибирал пеш към дома. Каза ми, че не се оплакали, понеже рекъл мъжът й: "Крадците и полицаите са комбина!" Тъй рекъл.

     3. Крадците в нашия жилищен комплекс Изгрев не се крият, хората ги знаят и всеки тук се бои да не го набележат. Денем дечица по на 5-7 годинки обикалят, оглеждат какво и къде има за крадене, нощем след полунощ до пет сутринта – особено лятно време... шетат в тъмното.

      Двама-трима стоят на пост по ъглите на жилищния блок, един или двама разбиват входната врата, ако е заключена, шетат по стълбищата, по етажите, по мазета и гаражни клетки. Сигнализират си, като подсвиркват тъничко. И чуеш ли нощем тънка хайдушка свирчица, значи, тук някъде наблизо е глутницата, моли се на Богородица да не нахлуят в твоя дом.

      Оборудвани са неканените гости с лост "кози крак", както го наричат, клещи-резачки, дълга отвертка, ножица за ламарина и арматурно желязо... Изненадани от кучето на съседа от първия етаж, докато сваляли джанта току пред спалнята на собственика на колата, двама манговци бяха изоставили, отървавайки кожа, крика си под колата му. Дошли на следния ден да си искат крика...

      Краденото се продава (обществена тайна!) на пазара в Секирово, (квартал на град Раковски), на пазара в Столипиново или другаде някъде наоколо. В гетото Столипиново, например, момчурляк ми предлага цветен 20-инчов новичък телевизор "Панасоник" за... 120 лева.

      Крадат и по предварителна заявка. Това е бизнес. Казваш на съответния манго каква вещ желаеш и подир ден, най-късно до два дни са в състояние да ти я продадат изгодно. Малчуганите обхождат паркираните коли нон-стоп, знаят къде какво има, някой от по-големите приближава до теб, както стоиш на спирката или на опашка в магазина, пита шепнешком какво ти трябва, предлага стока на добра цена; един добре облечен и с интелигентен вид ми вървя по петите половин километър да ми предлага радиостанция, демонтирана (крадена) от таксиметрова кола. 

      Говорим съседи помежду си, че млади момци от гетото предлагат на смешно ниска цена касетофон, бормашина, ъглошлайф, комплект скъпи инструменти, стъкла (предно, задно) за кола, фар, стоп... накъсо, всичко, което в магазина е доста по-скъпо.

      От Тодор-Живково време зная,че в Столипиново е изградена стройна система за кражби и пласиране на краденото. Крадците най-често са деца или юноши, докато босовете – мъже между 35- и 50-годишни, се ползват с уважение и от местното население, и от полицаите. Около тия "хубави хора с добро самочувствие" винаги има рояк циганчета, вперили блестящи от възхищение оченца. За децата на гетото тузарите са пример за успех в живота.

      Съседът-пенсионер Георги Въргов имаше магазинче за детски закуски. Три пъти учтиви добре облечени мургави мъже го посещават да го предупредят, че трябва да плаща "такса спокойствие". И той... приключи с павилиончето.

      4. Като българи – жители на крайния квартал Изгрев зад най-голямото циганско гето в Европа, говорим си, че част от полицаите вероятно са информатори на крадците, чиито босове пък им осигуряват процент от плячката. По тая причина съседите не свидетелстват за золуми, наплашени както от тарторите на гетото, тъй и от местните полицаи. Българската държава пази изнудвача, факт! Виждам, моите ученици как се отнасят към циганите само затова че са цигани, без да правят разлика между добър и лош човек. Кражбите, изнудванията са върхът на дейност сред населението на гетото, занемарена от десетилетия.

      5. Шест пъти в течение на пет години ме канят с призовка и съм принуден да си взема един ден отпуск, за да се срещам всеки път с различен някой следовател. Разпитват ме сякаш не съм потърпевш, ами съм крадецът, питат всеки път едно и също, сякаш за да се уверят дали не лъжа, но шест пъти в призовката до мен как ни веднъж не изписаха вярно фамилното ми име, та рекох на г-н районния зам.-прокурор прекалено мазния Б. Мендев да вземе да се стегне и да запише правилно името ми в книжата по делото.

      Петима са крадците. Петима още следната вечер, около полунощ видях да се катерят към високите стъкла на гаража ми, и като разбраха, че ги гледаме трима души мъже българи, отдалечиха се развеселени, като щракаха с пръсти и припяваха: "Имаш ху-у-убава кола... Ала твоя ли е тя!" 

      6. От нощта на 5/6 август 1998 до 3 декември 2002 г. са 1215 (хиляда двеста и петнайсет) денонощия. Един от криминалистите във въпросното VІ РПУ ми каза: "Знам кои са крадците, но трябва да ги пипна с краденото в ръце. Двама от нощната патрулка ги видели. Няма как обаче 130-килограмов шкембелия да стигне пет бързи като вятър циганчета! Метнали касетофона ти в контейнер с боклук, прехвърлили се през телената двуметрова ограда на детската площадка зад блок 222 и нашият служител се отказал, отишъл да рови в контейнера.  Двете ти бормашини следния ден са били на пазара в Пъдарско и са продадени, къде ще ги откриеш, зарежи! От касетофона ти нищо не става”.

      1215 денонощия трябваше да минат от престъплението, докато се открие дело в българския съд. Крадецът през 1998 г. бил 15-годишен. Едва на петнайсет, а само за седмица извършил пет обира. Евалла!...  Бързи, смели, сръчни – от една страна, от друга – непохватен, тромав държавен апарат от служители, който за пет пари работа не вършат и само ме разтакават.

      7. Шест пъти ми разбиват колата, за да ме ограбят. Охарчих се да купя гараж за двайсетгодишната жигула. Разбиха ми гаража. Иззад две заключени врати в избата на жилищния блок, където живея, ми отмъкнаха два велосипеда; вратата на стайчето ми в избата седи разбита, символично я заключвам. Сред съседите, кажи-речи, единици са ония, дето не са ограбени. Крием се зад метални решетки и врати, треперим в собствения си дом. Това сме ние, Пловдив на простия гражданин – оня, които плаща всички данъци, сметки и такси, но се страхува. 

      Колеги учители, които пътуват с общинския транспорт, разказват за цигански банди от Централната пловдивска жп-гара, шетащи по тролейбусните линии на Цариградско шосе, по автобусни линии № 6 и № 26. Качват се двама-трима яки мъже отпред и двама-трима отзад, и се започва пребъркване на чанти, джобове, портфейли. Качват се и от спирка срещу Централните гробища; редовните пътници по тия линии на градския транспорт знаят крадците по лице, шофьорите не смеят да гъкнат... 

      И така – повече от десетилетие, след като станахме „демокрация”.

      Купих от магазина пистолет. И други се въоръжават. Един от съседите купил ловна пушка, приготвил патрони с бренеке. Зад входната врата на дома, ако си българин, нормално е да държиш метална тръба, кол, тояга. То си е война. Удобно е съдебната власт да отсъди: крадецът е причина за това положение. Допускам, другаде е причината. Всеки случай, не само крадците, а някой високо по етажите на властта има полза българите да сме наплашени до смърт и да треперим за живота и имота си.

      8. Тая седмица в нощта на 28/29 ноември вратите на още две гаражни клетки пред жилищния ни блок бяха разбити. Отраднатото: авто-касетофон, инструменти, фарове, стопове, тонколони и пр. Никой обаче не се е обадил в полицията. "От какъв зор! Ще хванат кокошкаря, колкото да отчетат дейност, и след двайсет и четири часа ще го пуснат, а тарторите на крадците никой не закача, защото са техни хора" – говори съседът. Съседът пооправи криво-ляво рамката на вратата, смени разбития катинар, намира сили да се шегува: "Аз си минах по реда, вие му мислете! " Пред тая напаст и през ум не ти минава друго, освен да си траеш, да мълчиш. Оплачеш ли се, по-зле! Оказва се, че престъпникът има човешки права, които овцата данъкоплатец няма.

      9. Чудно защо от пловдивския Районен съд призовка за делото ми пращат 160 дни преди първото съдебно заседание. От 26 юни до 3 декември са 160 дни. Минава ми през ум: дали съд, следствие, прокуратура не разчитат да забравя за делото?! Я да се обадя и на другите пострадали, призовани като свидетели! Сурова логика има в такова разтакаване... Дали само аз си мисля, че държавата България с всичките си структури работи срещу милиони подобни на мен, които я издържаме на плещите си?
      

     Сменят се управляващите, стилът не се променя. Ала г-жа Държавата зле си прави сметките, ако смята, че ловкият трик вечно ще минава. В крайна сметка, същата тая държава такива като мене я храним, поим, угояваме; рано или късно, като добри Граждани на Републиката, ще трябва лъже-елита на тая държава да го принудим да ни служи, без да ни краде и унижава пред света и пред децата ни. Ако ли не, да върви по дяволите!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 30 noe. 2002 –  not edited 7 sept. 2016

______

* Грабежът с взлом се върши обикновено в нощта на петък срещу събота, защото съботата е пазарен ден за отстоящото на дванайсетина километра Секирово, квартал на град Раковски. И тоя факт е обществена тайна. Бел.авт.