Публицистика - ТОШО БЕЛЯТА

ТОШО БЕЛЯТА

    

       Преди години (тогава бях 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра" с двусмисления подигравателен вид на угрижен уж страничен наблюдател на четири очи ми рече: "Тебе никой не те обича. Това не ти ли говори нещо?"

      Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Гушкане, галене, прегръдки, умилни думички, каквито и да било знаци на благоразположение и привързаност за мене си бяха сън, бяха си вълшебна приказка, предназначена за други деца, за друго някое хлапенце, понеже мене ме нямаше в тая приказка. По-късно, вече в сезона на юношеството, когато си размишлявах за това и онова в тъмната стая, сам в леглото, съм си давал сметка, че - след като майка и татко помежду си изпитват страстна любов, значи и към мене – понеже се явявам макар и стипчив, нагарчащ, че и на моменти доста кисел суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както ми се показват.

      Вероятно такава е представата им за възпитание. Но защо тогава сестра ми, която като девойче наистина бе рядко красиво моме, са обкръжили с внимание, с благосклонност, колкото и строги да бяха изобщо родителите ни към нас, двете им деца? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – и нищо не бе в състояние да ме извини в техните строги изисквания към мене - не неопитността ми, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нещо съвсем нормално! – ми се случваха неприятности.

      Имаше в махалата, в занемарена бедняшка дъсчена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица „Ниш” № 5, едно едро и здраво момче – син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята съм запомнил като изключително зъл по характер, от оня изключително рядък вид хора, за които казват "противен по рождение". Майка му бе слабичка, кокалява женица, баща му – огромен, с такава една развлечена мързелива походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – стаичка и антренце само, в двора срещу "нашата" изба, дето живеехме под наем – късно нощем долитаха псувни, ругатни, звук на плесници, циврене; екнеше пиянското боботене на Михал. Шест-седемгодишен, чудел съм се как с юмрук не ги е убил жена си и сина.

      Та тоя негов единствен син, шестокласник вече, пет години по-голям, далеч по-едър, по-силен от мене, веднъж, както се връщах от детската градина, ме препъна насред уличката "Ниш". Налагаше ме с юмруци по гърба, по главата. С коляно ме бе затиснал и крещеше: "Яж пръст, мамицата ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил"... С разкървавено, окаляно от сълзи и прахоляк лице, насинен и охлузен, тичам да се оплача. 

       Пък майка ми се затворила в пристройката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито. Огромен куп пране беше натрупала. И значи втурвам се аз при нея, притискам лице в престилката й да ме утеши, да ме погали; през хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, шептя:"Пък той... Тошо Белята ме кара пръст да ям".

      И тя... като ме отстрани гнусливо с лакът, такава плесница ми извъртя! Ама такава плесница, че звезди видях в тъмното. Сапунената й длан изплющя през лицето ми. И през зъби ей това ми рече: "Кой те калеса край Тошо Белята да се мотаеш? Кой те прати с него да играеш? Що друго дете не блъска Тошо Белята, ами точно теб?"

      

      И дотам! 

      Изхвръкнах от бараката, прескочих през едно - през две деветте стъпала надолу към тъмната влажна изба, хвърлих се в моето детско легло да скимтя, сълзи да роня, да се нахълцам, на воля да се нарева, ала никой да не ме види слаб, разтерзан, заровил окървавено лице във възглавницата.

      Страхотен урок – от тия уроци, дето цял живот се помнят! 

      Оттам насетне ми е като обеца на ухото: Каквото и да ми се случи, себе си първо да обвинявам, у себе си първо да диря и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – аз грешно съм ги преценил, аз грешно съм постъпил, у мене е вината за всички неприятности, които ме връхлетели. Ама да тръгна да моля, да тръгна да обяснявам... Кому!... на Арменския поп?! - че нищо лошо не съм му сторил на онова проклето същество, кой ще ме чуе, кой ще ме разбере? Па и каква ли полза от хленч и оплакване! Да не съм сополива циганка-просякиня за хляб да моля по улиците!

      А Любовта... О-о, Любовта! От невръстен ме е пренебрегвала, или поне не съм я усетил и до днес такава, каквато съм я мечтал и бленувал. След време вероятно ще продължа тая тема, сега приключвам с ей тоз... само мой си горчив извод: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече разочарования те очакват в объркания живот, дето сами сме си го направили несносен и неприветлив - всички ние, българите, под мълчаливия взор на нашата сурова майчица България.

________
* Николай Заяков (1940-2012).

Plovdiv, 5 okt. 2006 – redact. 5 mart 2015

Ars Poetica - СМЕНИ ЧАСОВНИКА

      А когато правехме любов, шепнеше: „Моля те, не си сваляй часовника от ръката, възбужда ме!”

СМЕНИ ЧАСОВНИКА

Смени часовника с изгнилата каишка,
от скръб прояден, или го хвърли
сред куп сантименталности излишни
в контейнер смет от миналите дни.

Строши черупката на старата си броня.
От меховете вехти виното излей.
Човекът е щастлив, мечта щом гони,
щом с пълна гръд обича и живей.

Кажи „Дотук!” на вировете мрачни,
родена си не в кръг да се въртиш.
Да бъдеш жив наистина не значи
сам себе си от скръб да разрушиш.

Излез от тоя кръг и виж безкрая
на звездното небе над всички нас.
Неточни са часовниците, зная.
Живей като да ти е сетен час.

Не знам защо едва сега ти пиша,
навярно – че за тебе ме боли.
Хвърли часовника с изгнилата каишка
в контейнера на миналите дни.

Plovdiv, 4 uli 2012 – redact.3 mart 2015

Ars Poetica - БОБЧО-ФАСУЛЧО

БОБЧО- ФАСУЛЧО

Днес ти си моят Добричък герой.

Добрия го смятат за смахнат и луд.

Не си раздавай играчките, мили мой.

Удрят ли те, бягай далече оттук.

Бий се с копривата, с бодливия храст,

 на буболечето обаче стори път.

Най-красивото е всъщност без глас,

а хубавите неща винаги предстоят.

И ти не унивай, или не съвсем -

днес живи сме, за утре не знам.

Дъждът дано ти напомня за мен,

как чрез рани човекът израства голям.

Бий барабанчето! Празник е днес.

Слънце изгрява, идат слънчеви дни.

Ще си идем накрая и ние без вест.

На тъгата не давай да те плени.

Рам-пара! Рам-пара! Рам-па-ра-рам!

Накрая естествено всеки е сам.

Смей се, когато най-силно боли,

ний с тебе една кръв сме, нали!


Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 18 avg. 2013 - edited 2 mart. 2015

________

* В чест на внука ми Борислав, когото заради топчестото личице и доброто сърце (в детската градина си раздавал играчките) хлапенцата на подбив наричали Бобчо-Фасулчо. На снимката най-горе: 10-годишният Борко с чичо си Милен, август 2016 г.  Бел.м., Jores.

Публицистика - ДВАМАТА ПИЛОТИ

ДВАМАТА ПИЛОТИ

       - Повод за тоя диалог е епизод от есе, където се споменава гибелта на двама пилоти; всъщност тема е начинът, по който възприемаме изкуството и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори.

      - Тъй, тъй, ангели ли са накацали на балкончето ти? Ми пускаш такива текстове, гледам, та се запитах, дали ангели са кацнали при тебе...

      - Отде тия ангели? От половин-един час, откакто съм го пуснал тоя постинг, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва...

      - Аха, и ти се учудваш, що ли?!

      - Па не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега ни един, за кадем поне...

      - Да, писна им на хората да им натриваш сол на носовете...

      - Поне някой да се разкрещи.

      - Пък и им говориш с език, неприсъщ за тях.

      - Що, да не би да говоря на патагонски?

      - Нещо подобно, което уж разбират, но не проумяват.

      - Обикновено така става. Тръгнат спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен. Лее се кръв, помия лискат с кофи, дотолкова, че по някое време забравят вече какво почнали да обсъждат.

      - Идиоти!

      - Мълчат като задници.

      - Ми щото са задници, вероятно!

      - Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.

      - Забелязах, забелязах.

      - Есето, дето пуснах наскоро, и то стана пиперлия едно... люто, чак нагарча като отрова.

      - Хич не ми е отровно.

      - Е, поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, как прелитат ниско над двете женици на полето с мотиките и картофите? Видя ли я таз картина, като чете онова нещо, или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, само и само да видя мястото. 

      Нямаш представа какво зловещо, какво запуснато, изоставено сякаш от Бога място е. Наблизо има завой, точно преди завоя са бетонирали опашката на тоя боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото носна кърпа. Спрях, изпуших там една цигара. А наоколо, до къде ти поглед стига, е мъртвило, къра - необработван поне от десетилетие; печална, буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с ремарке - същинска детска играчка, изпърпори в облак сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. По пътя - бабки с мотички, селата - мъртвило, чума сякаш вършала из тая част на България.

      - Обезлюдени?

      - И сега, пък и рано тая сутрин, като го писах от четири до шест часа направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета две-три секунди преди да се взриви, да хвръкне по дяволите. Да бе, сякаш съм вътре, и сега тъй го усещам.

      - ?!

      - Фантастично преживяване. Особено като се имат предвид жените с мотиките и прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотичките, картофите, селските галоши, калта, мизерията... то е същинският живот, истинският наш живот, а другото... другото - взето от холивудски екшън на измислени геройства.

      - Браво. Сега като Миле* и Ван Гог** звучиш. Двама от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

      - Точно щях да те питам... Ами мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Иначе каквото имам да казвам, то си е в мой стил изречено.

      - "Селяни ядат картофи". Та в писмата си към своя брат Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата им онзи типичен за бедността землист цвят. Селяните са живописвани сякаш с багрите на земята, която засяват.***

      - Мисля, че я знам тая картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа... Най-важните послания в изкуството, коте, се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

      - Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

      - Сонче, снобите това не проумяват: че творецът не се дели от обикновените хора, че той също е обикновен човек. Те си представят художника и поета с бинокъл на чело, с парашутни гащи и крилца като раница на гърба.

      - Имах приятел преди време, художник. Та бидейки в Художествената академия, ми разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български писатели-класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували. Ами те не били виждали никога селяни, не били обували никога налъми, никога не са се разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, а искат да го рисуват. Колко жалко! Па този мой приятел тъй дълбоко бе свързан със селото, тъй разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към човека, само като го слушаш как говори.

      - И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб, мечтата му да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

      - Да.

      - Ама как да го разбере това, горкият?

      - Жалък глупак.

      - Вероятно не е лош човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! - те ти го снобът, лъснал в целия си блясък.

      - Та тия трепети и вълнения на селяка, не се различават много от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.

      - Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел-художник.

      - ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние да не разбираме нищичко от живота му?!

      - Не е вярно. Разбира той, всичко разбира!... И не само от поезия и картини разбира. Сред тия хора има такива самородни късове злато, че...! Тез разкошни текстове на народните песни да не би образовани в западни университети и школи творци да са ги създавали?

      - Забравяме да се радваме на ония уж привидно дребни нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

      - Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените в картофената градина. Имаш ли нещо против? Мисля, доста смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума тия двама пилоти. Чудна работа!

Plovdiv, 24 sept.2009 – redact. 2 mart 2015

_______
* Жан-Франсоа Миле (1814 – 1875), френски художник.

** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.

*** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885.): "Да се живописва селският бит е нещо, което си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, гдето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (официалната худ. изложба в Париж - бел.м., Г. Б.), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез други репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".

      Ще разбере ли снобът защо гениалният художник говори с такава грижа за селянина и няма намек дори от големеене, намек, че изразява неща, които за простосмъртния - видите ли! - са недостижими?! Тъй е навсякъде по света, посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство било непонятно за народа. Това ако не е кретенизъм, здраве му кажи! Бел.м., Jores. 

Ars Poetica - СМЪРТТА НА ЕЛ БУЛГАРО

      Три удара от нож получи

      и паднал отстрана, умря...

    Лорка, из "Смъртта на Антонио ел Камборио"

СМЪРТТА НА 
ЕЛ БУЛГАРО

С труд за цял сезон спечели някакви пари Валери,
а край пътя са се сврели трима цигани в ръжта -
чакат го оттук да мине (връщайки се при роднини),
стиснали невъзмутимо камък, пистолет, кама.

Камък първият ще метне, вторият с нож ще го светне,
третият ще го простреля с верния си пистолет;
щом от мъртвия побегнат, в кръчма някоя ще седнат 
плячката да си поделят, ако имат пак късмет.

Първият ще купи булка, вторият – една цигулка,
третият ще се сдобие с инкрустиран скъп кларнет.
Ще поемат към чужбина нейде както са си трима,
и за пиене ще имат всичко да им е наред.

Мрак се спуска от небето. Глъхне в страхове селцето,
трима непознати дебнат в плен на дяволски мечти.
Ех, Валери! Де намери да замръкнеш сам, човече!
През полето не минавай, зло да те не сполети.

Като няма да те пази никой от убийци разни,
друго и не ти остава, светлинка си запали
Богородица с Исуса да те брани от погнуса,
щом от младото ти тяло кръв и пяна завали.

Plovdiv, 8 fev 2008 – redact.26 fev.2015

Ars Poetica - ПИР НА ПЛЪТТА

ПИР НА ПЛЪТТА
(ТРАКТАТ ЗА ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО)


Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети.
Мъжкари трима мислеха се за
аристократи, даже за поети.

Търчаха й наоколо с език
провесен като три луксозни песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на своята Принцеса.

Лъстиви стихове във нейна чест
нанизаха и ето най-подире
успя момата да се увлече
по лириката в някаква квартира.

Наляха вино както му е ред,
бонбони шоколадови - в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва след седем;
момата тъй успяха да пленят,
че позволи им страстно да я гледат,

да й нашепват там един през друг
не стихове добри, благочестиви,
а някакви двусмислици на шут,
когото жежко виното опива...

Пропускам незначителното и
за всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай им позволи
да я изкъпят тримата под душа.

Тъй мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
те любиха я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Когато мине хубава жена,
след себе си оставя куп поети.


Plovdiv, 18 noe. 2007 – redact.23 fev.2015

Епистоларни четива - РАЗГОВОРИ С МАРИЕТА Н.

РАЗГОВОРИ С МАРИЕТА Н.

        25 декември 2014 г. 17:22

      Мариета Н.: - Желая ти през тази година по-малко главоболия и най-вече да напишеш книгите, които отлагаш. Нека духът да тече свободно и силно през тебе... А, и стига с тези гадни Хамериканци.

      Г.Б.: - Вчера и днес на път за Гребната база минавам с велосипеда край ресторантче току под пешеходния мост на Марица, дето си го бях харесал да седнем на по чаша кафе...

      Мариета Н.: - Тази година, ако е рекъл господ, ще го направим.

      Мариета Н.: - Прочети „Възвишение” на Милен Русков. Мисля, че ще ти хареса.

      Г.Б.: - Ъхъм! Непременно ще ми хареса. Искам и аз да съм така убеден.

      Мариета Н.: - Защото си предубеден и прекалено пламенната ти зодия не ти оставя шанс.

      Мариета Н.: - Ко да прайш!

      Мариета Н.: - Миналата година на 24 май бях по центъра и се видях с всички колеги во главе със Светицата, Дончо и Манчева - тя е станала тройна, но си е същата.

      Мариета Н.: - Наложи ми се да замина 20 дни по-рано, внезапно и много неприятно; моите си останаха докрая в Пловдив.

      Мариета Н.: - Та таз година ще си компенсирам, ако е писано де.

      
      Мариета Н.: - Да не се заричам!

      Г.Б.: - OK.

         26 декември 2014 г. 20:47

      Г.Б.: - Видях къс от препоръчаното четиво. "Мера според мера" сякаш. Е, харно!

     Мариета Н.: - Ааа, видя ли, тоз човек ми хареса, тоз човек е от твоята кръвна група.

     Мариета Н.: - И мрази какви всякакви награди, и хич не вярва на издателства.

http://milenruskov.litclub.bg/vuzvishenie.html

Милен Русков, из „Възвишение“, роман:

milenruskov.litclub.bg

        Мариета Н.:

     - И туй, дето вървим от град на град й е много на Българията! – казах аз. – Че и Левски да търсим отгоре на туй. Как да го намерим? Него все го няма.

     - Чиляк направо ще рече: Измислили са го тоз Левский – отвърна Асенчо. – Ей на, вървиш, гледаш: никъде няма и помен от него. Ще си речеш: тоз не може да е българин. Няма го в таз страна, в милое отечество – рече Асенчо и поклати глава, и изплю костилката на една слива, а после додаде: - Тъй е, щот’ ся е скрил. И е прав чилякът. Ако ся не крие, мамичката ще му разгонят я турците, я българите (Милен Русков, „Възвишение”).

      - Тоз Дядо Юван ми иде на някой клон да го обеся! – рекох аз.

    - Ти на клон не мож’ го обеси – възрази Асенчо и поклати глава. – Ще ся счупи клонът.

    - Теб ще та обеся тогаз! – викам му.

    - Мен по може – съгласи ся Асенчо. – Но защо?

     - Задето ни нахули тоз порочний кон!

    - За толкоз ми стигнаха спестяванийцата – рече тъй хладно някак Асенчо. – И нищо му няма, добър си е той!

     - А защо тогаз не върви? – казах аз.

     - Ще тръгне той – отвърна Асенчо. – Само да си земе сулука добитакът. Нему е може бити приятно тъй от време на време да спира и да ся оглежда. Знаеш ли го що му минава през умът? (Милен Русков, "Възвишение")

    "И тъй мине ся не мине, гледаш двама ся сбият, пък после ся окаже, че нямало защо. Но те кат'ся сбият, вече има защо."

    "Дяволът фаща най лесно человека, кога ся отчае. Той си търси отчаяни хора, че най лесно ги впримчва, а ги и предпочита. Затуй и прави такива неща по света, че да сее отчаяние, защото си търси отчаяни хора. А като ги фане, те на свой ред правят тъй, че сеят още отчаяние, и така без край, порочний кръг. А отчаяний человек най-лесно пада в мрежите на дявола, понеже си мисли, че е прав, и съвестта му е чиста. И с чиста съвест прави дяволски неща. Дяволът, ще речеш, фаща человека с много неща, и действително е тъй – фаща го с алчност, с гордост, и прочия, но отчаяний человек е негов пророк и любимец. Понеже съвестта му е чиста, умът му е трезв, и има в него една безстрашна решителност, която нито в алчния, нито в гордия има. Тоз е на дявола ангел-вестител. И сие е страшен капан! Дяволска работа, дето ся вика! Че дяволът не е никак прост! Иначе би бил Глигор Македонецът, а не дяволът. Но иди обяснявай туй на Асенча, или на человека, кога е отчаян. Той не вярва!" (Милен Русков, "Възвишение")

      12 януари г. 08:42

http://truden.com/modules.php?name=Forums&file=weblog&w=65&sid=79043abd9c25274dfec877ae1f0176e5

      Сряда 19:24

    Г.Б.: - Мариета, стилистиката на твоя любим автор Милен Русков не ти ли напомня образа на Левски в четиричасов игрален филм, където Апостолът псува и се държи като гамен? Или вярваш, че изкуство може да се гради върху опростачване, а не върху човеколюбие? Решително не ми е симпатичен тоя твой любимец.

   Поздрави от крайния квартал на Пловдив!

   http://www.lentata.com/page_6633.html

Превърнахме Левски в комерс!

www.lentata.com

         Четвъртък 20:17

     Мариета Н.: - Занимавам се с болници. Не мога да пиша в момента. Ще ти отговоря довечера, като си дойда.

        Преди 22 часа

     Г.Б.: - „Българската история - митове и употреби”, Емил Джасим - 

https://www.youtube.com/watch?v=oFIyR7ntWZM

Българската история - митове и употреби | Емил Джасим | TEDxBG

www.youtube.com

         Преди 14 часа

      Мариета Н.: 

      - Здравей!

    Минавам директно към въпроса ти, не знам колко време имам. Какъвто и филм да е за Левски, хората все няма да го харесат, защото светеца всеки го възприема според своя си критерий за святост... Но не това е важното в случая. Важното е, че аз и ти не сме гледали филма. Едва ли си бил на премиерата му в НДК на 18.02. Освен това, доколкото те познавам, не би дал 15 лв. за книга на автор, когото много хора цитират (между другото - също без да са го чели) и са го издали в омразното ти издателство, че и ти го навират в очите: “Прочети,прочети!“

   Чунким ти друга работа си нямаш, само прехвалени книги на автори, дето разправят, че псували в книгите им като каруцари... Че и едно келеме сценарий по него направило, па даже го и играли в тукашния театър, па даже навсякъде хората го харесали. Реклама, санким. И театър, айде холан. Книга на Милен Русков някой си... Псувало се грозно в книгата му. Не че съм я чел, ама съм попрочел нещичко. Написано от един идиот, повторено от двама, напопържано от трети… и ето ти го Общественото мнение... В интернет, къдет сал живей целокупното българско и не толкоз население, отчасти народ.

   То ако е за псувните и стилистиката, и ний можем... “Ходил ли си, бако, на луната?“ Та без да си чел „Възвишение“, без да си гледал филма за Левски, държиш да ме захапеш по тема, която ми е болна: защото аз съм от онези - родоотстъпниците, дето заради тях сме на тоя хал. Ако си бяха тука седели гадовете...

   Мразя обаче повече от всичко друго повърхностното притичване на босо по всички възможни теми на света само заради репченето. Ние, видиш ли, имаме мнение. А мнението е като задника. Всеки го има, но не всеки си го показва.

   Едните ми роднини и познати се развиват духовно (в интернет) и държат да информират цял свят докъде са стигнали и колко хора им дишат праха. Как само те разбират накъде върви този свят... Другите друсат яко гюбеци, въртят очите пред пълни маси, щракат с пръсти и си правят оглушки за парите, които им заехме преди година от чисто човеколюбие, не че на нас ни стигаха тогава. Ние разчитахме точно на тези пари, дадохме от нямането си...

   Единственият нормален – 84-годишният ми баща, гледа новините и се пали и ядосва, а после ми диктува читателски мнения до вестник „Десант”. Във всеки брой му ги публикуват, опрели са до него...

   Напоследък отвътре ми идва да отдалечавам от себе си хора - роднини, близки... Развивам тази дарба от няколко години насам и все си мисля, че това ми е най-българската черта. Така че не бих се учудила, ако решиш, че съм вече отявлен родоотстъпник и поканадчена простакеса. Накратко казано, когато има ясни и точни критерии за сравняване, съм съгласна да спорим… дали за Милен Русков, или...

   Еврейското момчевидно, не и миловидно соросоидче Емил Джасим не ща да го коментирам... Повръща ми се (от него – бел.м., Г.Б.).

   Чао засега!

Plovdiv, 22 fev.2015