ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1651.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1651.) 

   Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876-а, са ми ориентир да преценя кой е насреща ми – наивник със самочувствието, че е хванал Господ за шлифера, или служител на политическата полиция, обучен в Ленинградската школа за доносници. 

  Живец в изкуството, изобщо, във всяко творчество, е любовта, като усет и усещане за вселената, природата, живота, човека. – Аноним (1947)

  22 uli 2007*

ВОЙНАТА НА МЪРФИ

  Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник, въобразил си, че е философ и разбира от психология, след като му дали китап от престижен университет, по-точно, висша партийна школа по демагогия, си въоброзил, че мисията му в живота е да ни агитира как да мислим и за кого да гласуваме. Откритието ми е следствие от няколко горещи дни на юли 2006 г. Това е само антракт – приписка в полето на тази история, която трети месец разказвам. Скромен монах описва в полето на препис от Светата Библия какви несгоди го връхлетели, кой му носел зелева чорбица, как се вкочанили пръстите му и стомах го заболял, докато с гъше перо ниже преписа си върху заешка кожа или пергамент. Та и моята работа!

  Три часа ми отлетяха с набора, който така и не успях да възстановя, а насреща ми нищо. Седнал съм от три часа след полунощ, а пък в шест и трийсет редактираният набор на следващата част от текста, която трябваше да се титулува "Гробокопачите", ми се скапа. В отчаяние, реших да опиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой ще пита от какъв зор си губя от съня, та среднощ попълвам темата "Дневникът на един пловдивчанин...", и нямам смислен отговор. Да речеш, че кяр вадя от цялата работа, ах не, каква изгода! С кожата си усещам ръмжене: "Нарцис, обсебил чуждото право да описва, и прочие", с други думи: Кой съм, че да си позволя този разкош?!

  Любими сред най-великите световни актьори са ми Марлон Брандо (от филма"По Мисури"), Питър О`Туул ("Войната на Мърфи" и особено филма "Томас Бекет"), също Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро (в "Разгневеният бик"), Кевин Костнър (в "Бодигард" – филма с разкошната Уитни Хюстън). Филмовите образи на актьори от световна класа са еталон за поведение. Та положението с подхванатите във форума all.bg от Чикаго теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант" и "De nihilo nihil" в представите ми напомнят ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Туул във "Войната на Мърфи" – сюжет от дните след едва- що приключилата Втора световна война някъде дълбоко в индокитайската, венецуелска или дявол знае коя джунгла. Изпаднал в беда пилот с едномоторния си двуплощник, странно защо продължава самотна лична война с чудовище от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти, Мърфи, чието име в английската реч е синоним на българския Марко Тотев, т.е. чешит, следван от карък след карък, може да бъде възприет и за динозавър от отминала епоха – светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната онази джунгла и защо ли тъй ревниво заляга над ремонта на уцеления си летателен апарат, не вземе да си дигне задника и се завърне в спокойния свят, дето са празнуващите финала на Световната касапница множества на обзети от еуфорията на оцелелите в окото на бурята нормални човеци.

  Какво повече да кажа в моя защита!? Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Internet, другаде все пак смятам да разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени малко преди или малко след края на Втората световна война. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-неприятно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно идеята ме държи в прегръдките си. Мога да го нарека мисия, или проклятие, според настроението в момента. Съжалявам, ако съм засегнал и разочаровал някого по някакъв начин, но няма връщане назад. Съжалявам! – Написа tisss. 

  Good zombie: – tisss, "Войната на Мърфи"** го гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор; доскоро не знаех даже, че филмът се казва тъй и че актьорът се казва Питър О’Туул, обаче, оттогава този антивоенен филм остава в едно от местата на съзнанието ми, където – предполагам, стоят и други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазинче за видео-касети, който разбра за кой филм му говоря, след като му разказах накратко сюжета. Та значи, някакъв пич попада на остров, след като транспортният му кораб бил торпилиран и потопен от нацистка подводница, а подводницата продължава да се навърта около острова. Междувременно обявили са края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи подводницата, използва всякакви подръчни материали и накрая й ебава мамицата – anger is a gift!"***

  Нито ти си "динозавър", нито днешното младо поколение е калпаво. Опитай да си представиш, че повечето млади българи съвсем не усещат ситуацията по твоя начин. За повечето от нас след войната вече няма ни остров, нито подводница, а само мазно лепкаво блато от кръв и тиня. Знам, че го знаеш, далеч съм от идеята да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен; само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения... Да, в случая подводницата трябва да бъде потопена. Но има и вероятност това моето да граничи с шизофрения. Сетя ли се за Мърфи, сещам се за Йосарян****, чиято идея бе да приземи аварийно бойния си самолет някъде в Швеция и да заебе войната. Още не са ме освидетелствали, а знам британска войнишка песничка, в която се пее:
      Did you exchange
      A walk on part in the war,
      For a lead role in a cage?”
      (Wish You Were Here, Pink Floyd)
  Не заменихме ли/ участието си във войната/ срещу удобно местенце в кафеза? И не става въпрос за точно определена конкретна война. Отнася се до човек, който сам се убива с наркотици, понеже не вижда изход от блатото. Блато е да гласуваш отново и отново за едни и същи "хубави хора", които 35 години се ебават с нашата България.

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 3 oct. 2024

Илюстрации:

- Питър О`Туул във филма "Войната на Мърфи".

- Ключов образ в световната класика "Параграф 22".

–––

* Немската лека картечница, с която - 22 годишен, баща ми изтеглил с 300 м фронтовата линия в сражение между наши българи и десантчици от нацисткия вермахт край реката Драва в Унгария през март 1945 г. От 60 нашенци велосипедна рота за запушване на пробиви по фронта баща ми е между малцината оцелели.     През август 1961 г. баща ми (1922), майка ми (1925), сестра ми (1954) и аз (1947) чрез профсъюзна карта летувахме  21 дни в едни летни бараки край Китен. Баща ми обикаляше с фотоапарат и триножник.И така се запознал с компания австрийци. Оказа си, че с виенчанина Кампъл Винцент (1922) са набори от двете страни на фронта при река Драва (6-21 март 1945 г.), когато от цялата велосипедна лекокартечна рота (60 българи) баща ми е сред малцината оцелели. Виенчанинът Кампъл Винцент бе в Китен с приятелката си Рита, доста по-млада от него русолява дама, късичко подстригана, а пък той на снимките силно напомня канадския певец Ленард Коен (1934-2016). Бяха мили, доста сърдечни хора, тези 6-7 австрийци. За Коледа от Винцент и Рита, получихме поздравителна пощенска цветна картичка с адреса им във Виена. Пазя си я в старата къща картичката, наред със серията от черно-бели снимки от плажа на Китен, август 1961 г.

  

Август 1961. Плажът край Китен. Баща ми и виенчаните

Въвеждане

Изпратихте

Въвеждане

Изпратихте

Въвеждане

Васил

Въвеждане

Въвеждане

Въвеждане

 Син съм на фронтовак лекокартечар във Втората световна война, роден на този ден от годината в Харманли, роден град на good zombie. В сайта all.bg на наши българи емигранти в Чикаго Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, Софийско, се подвизаваше с трийсетина фалшиви имена и аватари, ползваше сина си Йордан, който по онова време ми бе ученик по литература и български език в VI клас, заплашваха ни с връзките си в КГБ (https://e-vestnik.bg/36689/kgb-istinskata-istoria/#google_vignette), сипеха закани за отмъщение, че не мислим като тях. Нормалните хора по света не воюват. Насъскват ни продажни политици и техните мекерета. 

** В края на Втората световна война нацистка подводница торпилира и потапя британски търговски кораб близо до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила и по най-жестокия начин нацисткият капитан заповядва стрелба по беззащитните моряци, които се борят за живота си във водата. Единствен оцелял е ирландецът Мърфи, добира се до брега и е спасен от френския инженер Луис. Оцелелият започва да крои своето отмъщение. Започва Войната на Мърфи. Из анотацията към филма. Между другото, за ирландците техният Мърфи съответства на нашия Марко Тотев – чешит, преследван от карък ситуации на всяка крачка в живота си, но упорит докрай. Пази, Боже, да не разгневиш добър човек!

** Англ.: Гневът е дар.

Джоузеф Хелър (1923-1999)

*** Йосарян е главният литературен герой в романа на Джоузеф Хелър (1923-1999), кажи-речи набор на баща ми Кирил Бояджиев– "Параграф 22", появила се през 1961 г. http://www.big5.bg/akcenti-3/item/4763-kogato-cheta-che-ne-sam-napisal-nishto-dobro-kolkoto-paragraf-22-se-izkushavam-da-popitam-a-koi-e.html 

& https://chitanka.info/text/472/2#textstart  Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1650.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1650.)   

   Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: двата заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, клани през Април 1876, са ми ориентир да преценя кой стои насреща ми, заблуден мип наивник или доносник на политическата тайна полиция в България с претенции на обучен на лицемерие в Ленинград през 1983 г. "философ-психолог". 

  Живец в изкуството, изобщо, във всяко творчество, това е любовта и преди всичко любовта като усет за живота, природата, вселената, човека. – Аноним (1947)

  2 oct. 2007

АНТИТЕЗИ 

В чест на учителя ми Франсоа Вийон* 

Спокоен като пън, мечтая морски бури.

мърморя малодушно, авантюрист по кръв.

Животът ми е сън, ала мечтите – щури.

Уж най-отзад се гуша, бленувам да съм пръв. 

С плесник ли през устата подлец ме поздрави,

целувам му ръката и шепна: C'est la vie*.

Сразен, унил, наплашен, се чувствам уважен.

Бленувам чест и слава, умирам всеки ден. 

Добре ли ме приемат, усещам гняв и смут.

Световно неизвестен, с това съм най-прочут.

Изпаднал в сладка леност, ме буди адски бяс.

Рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз. 

До веждите окалян, се перча като бог.

Глупака ли щом хваля, към умния съм строг.

Изпитвам гняв, когато цената ми расте.

Които ме ругаят, най-близки са ми те. 

Рекат ли ми: ужасен, добър съм бил със тях. 

Нещата щом са ясни, изпадам в смут и страх.

Сърцето прокърви ли, свирукам окрилен.

Остана ли без сили, по-жив не знам от мен.

Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз.

Ожънем ли житата, у мен настъпва мраз.

Щом моето момиче ми шепне: Мили мой! –

не знам обичам ли я и гледам зло на бой. 

Издъно разлютена, най-мила ми е тя –

погажда ли ми сцени, добре сме в любовта.

Изпаднал в изнемога, не бих живял и ден

без нежната тревога тя може ли без мен.

Пловдив – културна столица на Европа
 

Plovdiv, edited 2 oct. 2024

Илюстрации:

- София, III етаж, в квартирата на моето момиче.

- Господ е изваял Жената, за да изкушава Мъжа.

–––

* Със старофренския поет и пройдоха Франсоа Вийон ме запозна в два семестъра на I курс преподавателката ни доц. Людмила Стефанова. От Вийон се учих да възприемам сериозно неща, които за обществото на соца бяха гавра с морала на соц.-конюнктурата коментатори. Вж. https://kultura.bg/web/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1649.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1649.)  

   Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни нашенци, незаслужаващи да се дразня, но чувството за справедливост, наследено от майчиния ми джинс: два заможни чорбаджийски рода – перущенския и калугеровския, изклани Април 1876, са ми ориентир да преценя кой стои насреща ми, заблуден наивник или зъл идиот, доносник на политическата тайна полиция в моята България с претенциите на обучен в Ленинград през 1983 г. философ-психолог. 

  Живец в изкуството, изобщо във всяко творчество, това е любовта и преди всичко любовта като усещане за живота, природата, вселената, човека. – Аноним (1947)

  18 avg. 2008

ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ*

  Каква е тази световна глупост?!

"Искаш ли мир, готви се за война!"
ечи от незапомнени времена.
и като че ли не знаят,
че даже един вирус
може мамицата им да разкатае,
че една настинка,
една кашлица дори
може армия, въоръжена до зъби, да умори. 

И генералът – 
наглед тъй величествен, достоен и смел,
който пред войската се перчи като петел,
в действителност е абсолютен простак.

Някой трябва да му го каже все пак!

Понеже войничето, натикано в строя,
е по-възвишено не да загива в боя,
а да умира от обич и да губи сила
в прегръдките сладки на своята мила.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 1 oct. 2024

Илюстрации:

- Ориентирът да ни са родът и майчината любов. 

- Сцена от съветския филм "Съдбата на войника"**

____

* От сб. "Порто Фино" (самиздат,1998), готов за печат, но неиздаден заради средства.

** Вж. https://www.dnes.bg/kino/2019/07/13/za-onezi-chiito-jivot-e-bil-tvyrde-kratyk-balada-za-voinika.414841 Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1648.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1648.)  

 Отстрани погледнато, мъжките приятелства най-често са свързани с яко надпиване, добро похапване в долнопробна кръчма или селски ресторант, където сервитьорката е хубаво момиче, свири селска музика и обзавеждането е като за гладни господа. Ала всъщност истинското мъжко приятелство е грубичко побутване помежду, налютява и гори като добре овкусената – за изнежения философ-психолог от школата на КаГеБе, роден и израснал в село Долна Баня, Софийско приятна на вид шкембе-чорба с оцет, чесън и едросмлян лют червен пипер.* Точно в това е неговата здравина в критични ситуации от живота, едва тогава съзнаваш, че тези ехидничащи грубовати негодници винаги са налице, имаш ли нужда от здраво рамо в карък положения. – Аноним (1947)

  16 dec. 2007

ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
просташка даже, гадна при това,
но празник е и лек е за народа
при махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсе с три филийки хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота сит и смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти хептен.

Зад потната омърляна витрина
калта лъщи в златисти светлини,
а посбереш ли и за чаша вино,
прекрасни са и грозните жени.

Сред лют качак, задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи!
Накацали по Нос Добра надежда,
блестят хайдушки нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка,
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи лъх на пръжки
и киска се готвачът като див.

Женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава там.

О, знам онез луксозни ресторанти
за личности изискани и с вкус,
но личностите там са на аванта,
а от бедняка страшно ги е гнус.

Докато сбира ни шкембе-чорбата,
ех, струва си да бъдеш още жив –
с мераци, с вицове и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.


Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 28 sep. 2024

Илюстрации:

- Персоната, чиято биография илюстрира лъже-демокрацията.

- Капитан далечно плаване ставаш само в дълбоки бурни води.

–––

* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсет, ами минимум пет лева. В кръчмата "Въча" на 20 км. оттук – в с. Йоаким-Груево, вече е пет лв., а хляб 20 ст. филийката. Когато бях студент в София (1967-1971), шоличката шкембе-чорба беше 0,07 лв. Само купичката зрял боб бе по-скъпа, 0,11 лв.; хлябът не се плащаше: яж хляб, колкото ти душа сака. Но у погражданилия се тъпак от Долна Баня това предизвикваше естетски конвулсии. Бел. м., tisss.