ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1594.)

 

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1594.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността, умението да мечтае. Гледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули във вашия дом. – Аноним (1947)

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света. 

      ...  

    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно.* 

   26 sep. 2002. 

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3)

  "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги, при всички обстоятелства търси трибуна, за да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната страна, талантът му го задължава да намери, където може."** В евангелието същото е образно изречено – говори се за светилника, който не ни е даден, за да го държим под одъра. "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов*** от унищожение, от гнева на предшественици на квадратните момченца от "Литературен фронт".**** На това квадратно момченце от казионния "Литературен фронт" имах шанса да се удивявам в разстояние на три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, впрочем професор д-р и проч. на науките, носител на всякакви ордени, знаци за престиж Светлозар Игов. Имал съм неясна представа за насилен талант, ала се оказа, че и това определение надхвърля истината. Насилен талант, има и такова животно, но действителният проф. Светлозар Игов ме очарова. Приемал съм го като нещо глуповато и свежо, ала се оказа плондер, въздух под налягане с аромат на мокра кокоша перушина.

  Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал в Белград и Загреб, най-вероятно аспирантура (1967-1968). 24-25-годишен (1969-1970), редактор в Съюза на българските писатели в. "Литературен фронт", от (1971) в сп. "Съвременник" и в Института по изкуствознание при БАН (1976). Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се съпоставям с г-н професора, кефя се: Не съм сбъркал. Какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм станал, изкачвайки се в кариерата нагоре по стълбата, която води надолу!

  Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално", "субординация", доста термини и чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какво светило е. Стана ми неудобно за него, та го изръгах по някое си време с лакът в ребрата. Дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Ванка Глупака пред човека до мен: "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена... Каква е тази субординация! Дето има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си; или според теб***** и в любовта е като в казармата, имаме субординация?!"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам спецът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альоууу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук пък иде кефът да си река сам: Гледай си работата, Жорес******! Всичко ти е наред.

  Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално", и уж прелюбопитен и объркан в тези сложни, замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – абе, какво толкова му харесала думата "концептуално", та ми вади очите с тъпия синоним на българската дума "основно"! Но не, концептуално звучи бамбашка, хептен научно. Попитах проф. Игов къде е ориентирът му, оста на мерната му система за оценяване коя творба е стойностна и коя не. Загледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами, всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила му и епохата. За всеки случай – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени думите, обаче в този смисъл бе отговорът му.

  – И все пак – продължавам, – коя е Полярната ти звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно – Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът ти, с който си сверяваш мерната система?

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли бе, що ли! И опитах да го успокоя: – Ето, говоря интуитивно, твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Неапол или Рим, ама не е и Франция. А може би е Германия? Е, не! Не е Германия. Всеки случай, на запад от България е точката ти за ориентиране... Поне интуитивно тъй те усещам. Къде ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?

  И тогава той рече убедено: – Да-да, малко по на запад е от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там, където Изтокът се среща със Запада.

  Логично би следвало да го питам що не е България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне... Говори като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко жестоко българите сме изостанали от Западна Европа, доколко духовното ни развитие ужасно е пострадало от разни исторически и ред други обстоятелства.

  – Нищо ново не чухме дотук – рекох. 

 Освен г-н Игов, в стаята бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов), и домакинът на мижавото апартаментче, издателят и поетът Тодор Чонов, който се води редактор на едничката ми първа стихосбирка в местното пловдивското издателство. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!

  Отмина с мълчание кофтия въпрос. Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кръчме в жилищен комплекс "Тракия" същите четирима, се обърна и рече с човешкия си, а не с тенекиения си ръждясал глас на всепризнато университетско светило: 

  – Наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли... Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса.

  Бе доста словоохотлив. Припомни ни там, край купичките с гореща свинска шкембе чорба какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно, пих и аз една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал добър роман: "Най-добрият роман в съвременната литература" – подметна, като приветливо и лъчезарно се усмихваше.

  – Как се казва твоят роман? – попитах. 
  – "Елените", това му е заглавието – отговори скромно. 

  Станаха и поеха към квартирата на поета Тодор Чонов, пък аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия краен, занемарен, за разлика от жк "Тракия", квартал зад гетото Столипиново, минах и край изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари и от кафетата този ден, плюс изпитата възтопла бира усещах се хем леко замаян, хем и спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Ай-й-й, дано само не съм ядосал професора! – мина ми през ум в просъница. Това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му – сборник вестникарски статии, според автора им, есета под надслов "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът – претенциозен и сух ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика", бихме били приятели дори, само да изчисти суетата, самодоволството на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.

  27 sep. 2002

  Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков–Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов, обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяване на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него приказливци и суетни врани бяха притегателна стръв за неопитни млади автори; неусетно за неопитността, манипулираха в името на партийната "права линия", подготвяха следващата вълна напористи наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.

  Не един и двама от някогашните ми връстници се бяха превърнали в глас на т.нар. "партийна съвест", поласкани и привлечени от височайшето внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Та нали бях до четирийсетата си година пленен от илюзията за Свободата-Братството-Равенството! В единствената моя почетена от медийно внимание книга "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподанни наглед, но всъщност заклинателни редове: за болшевики става дума, всъщност не точно "болшевики" са в тези редове, а отрасналите в Пловдив:

    Но всъщност болшевики мъртви няма!
    Те все така безшумно ще вървят
    през обръчи, засади и куршуми,
    ще минат всеки път и кръстопът
    и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Може би различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и се бях учил да мисля, да приемам случващото се наоколо. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с желанието да пиша и до днес – нищо, че нерядко жестоко ми се надсмиваше, по-зле: не е обръщала капка внимание. Имал съм късмет, че не са ме разгалили като симпатично мамино дете властващите. А колко лесно биха ме превърнали в самовлюбен суетен агитпропчик, в "наше момче", което обкичват с похвали както пискюлите на циганско дайре. Споменах циганското дайре, с пискюли и звънци украсено, в "Арт-клуб", вестниче на пловдивската сноберия, където обсъждах през далечната 2000 г. популярната днес писателка Здравка Евтимова!

  Впрочем, къде ли е селото Радуил? Ще ми се да го видя върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай, не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 21 uni 2024

Илюстрации:

- Квадратно момченце от казионната трибуна.

- Естественият аромат на вълнуващия ни бит.

___

* От сб. "Кардиф"(1998), стр. 19.

Усмъртеният в Лондон Георги Марков (1929-1978) 

** Георги Марков, цит.съч. 15. Вж. и "Случаят Светлозар Игов и други "недостоверни" случаи. Вж. https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/

** Става дума за романа на Михаил Шолохов "Тихият Дон".
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Г. Марков.
**** На "ти", в ироничната роля на невежа.

***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио Маринов от Сливен, състуденти в Университета, които се бяха обявили за "Почитатели на Жорес". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1593.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1593.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността, умението да мечтае. Гледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули във вашия дом.*

  20 uni 1988

УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ

Ето учителя –
сивият човек влиза...
Той е дребен, припрян
и устата му зее нещастно.
Той е в старо костюмче,
с оплешивяла главица
и големи
удобни
обувки.

Гледат децата.
Гледат децата.
Влиза учителят.
Влиза човечето сиво.
И ето,
изважда той късче от креда,
прави замах
и дъската –
тази черна вселена пред очите искрящи,
изпълва със странни,
неясни,
загадъчни
знаци.
После взема стария училищен глобус
и го изпълва с вода,
с континенти,
със сняг,
планини и долини,
със слънце,
изпълва го с пъстри селца и градчета,
с животни и птици,
мъже и жени,
пътища прашни,
цветя сред поляни,
радост и тъмни легенди.
- - - - -
Когато излиза от класната стая,
искам да кажа: когато си тръгва
от всички,
когато Звънецът последен
цвърчи като мишка
в дъното на коридора излъскан
и отвънка подпрян е капакът,
и венците – готови...
тогава свършва Часът за вълшебства.

Но децата това не разбират.
Но децата вече мечтаят...

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 20 uni 2024

Илюстрации:

- 1976 г., в Добруджа, Тригорци, Вера и Надя.
- 1974 г. Мараша. С баща ми дърводелеца.** 

___

* Вж. https://www.iki.bas.bg/english/CVita/angelov/No146.htm

** В памет на баща ми Кирил (1922-1983), пети брат, най-малък от синовете на дядо ми Георги (бирник в Харманли), живял кротко, по съвест, върнал се в Пловдив с Орден за храброст от сраженията с нацистите при реката Драва. Никому не сторил зло, отиде си от нас като герой, обгорен 30% в колата си на паркинга зад "милиционерския" жилищен блок срещу Пощата, извикан, като консултант към мебелен магазин, за рекламация на 31 август 1983 г., издъхнал седмица след това в софийската клиника "Пирогов". Ордена му за храброст на фронта си го нося като талисман, за да ми напомня за скромността и мълчанието му на чист човек сред морето от кресливи самозванци. Из сб. "Кардиф", изд. 1998 г., бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1592.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1592.)

  За древния елин Вярата е божествена лудост. За Сьорен Киркегор Абсурдът е обект на вярата. De profundis ad te, Domine, clamavi!*

  5 maj 2001

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (2.) 

  Тема за размишление: Какво се случва между Авраам**, Сарра и слугата Елиезер?! Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, три пъти предава Вярата, в която се е клел; отричанията рушат ли човешката му същност! Бащата в библейската притча отредил за Блудния син почетното място до себе си покрай празничната трапеза, говори пред сбралите се такива едни – знак, че като стопанин, което значи и духовен наставник на челядта, е щастлив: "Този мой син мъртъв бе, и оживя, изгубен беше, и се намери"***. Редя думи, като да адвокатствам за себе си, но кой може да управлява сънищата? Не изпитвам вина: плътта е слаба и няма смисъл да отричам слабостта й. Огромна сила притежава нравственото, което – всъщност, е солидната основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия. Ала развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, дали знаят това?! Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит – да, трупане на тъга е то, но и трупане на предимства от силната, т.е. нравствената страна, в какъвто и да е случай от реалния живот на духа в плътта. Който не е бил в греха, не разбира живота.

  Мъдър един евреин – Барух Спиноза****, си пожелава: "Не за да осмивам човешките достойнства, не за да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми от тази утрин в навечерието на Гергьовден, може и по друг начин да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а от гледна точка целесъобразност, необходимост и реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове и страсти, които цивилизацията ни цял живот човеколюбиво подтиска у всекиго от нас. Въображението ми сега развихря низ от сюжети с необуздани пиршества, първично дионисиево опиянение, втурване в непредвидимата джунгла, генетично заложена у почти всекиго от нас. Няма задръжки, няма условности, няма уговорки или увещания. Няма съобразяване с никого другиго, освен с животинския нагон: тя самката и той самецът – какви пиршества и ритуали в чест на тленното, но и на жизненото у нас! Но колко ли време може тъй да се живее?

  От друг зрителен ъгъл, дали Природата не следва точно това: оплождане и сбогом, скъпи, беше ми приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи трети, който следва да се роди от съвкуплението между тези двама, Самец и Самка? Това е целта.

  "Някой станал велик, докато чакал възможното, друг – когато очаквал вечното; ала онзи, който очаква невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, онзи, който се е борил с Бог, става по-велик от всички. Авраам е по-велик от всички: велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с надеждата, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито и призивно шепотът на Киркегор*****.

  Интересуват ме абсурдите не в отношението между човека и Бога, а в отношението на човека към себе си. В разни пластове на моето Аз властват различни императиви. Проблемът е кое от тези едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на личното ми Аз, е водещо. Човекът не е монолит, и най-чаровното човешко качество може би е склонността да изненадва, да изневерява на самия себе си или да изскача вън от строгите рамки и граничните ровове, пълни с кървава гниеща каша, да се променя – оставайки, въпреки това, един и същ, по-точно казано – в неизменния си статус на огъвана от ветрове в единствения ни живот крехка мислеща тръстика. 

  Удобно, лесно е да обвиниш грешника, а непосилно е понякога да разберем как така е бил изненадан, неподготвен, гол и беззащитен срещу изкушението да се възползва, отричайки собствения си егоизъм, алчност и грандомания, основна част от човешкия характер. Преживял греха си насън, виждам любимото мое момиче красиво, страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в старото родно пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Простичко казано, никога не знаеш какво ще ти се случи, и точно в това е магията на живота!

  На картонче с малък квадратен отвор, за да отделя една шахматна задачка от друга, докато вися над шахматното табло в хола, съм си сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един-единствен от четирите милиарда сперматозоиди се оказал в лоното на яйцеклетката, и сред четирите милиарда точно победителят е всмуканият в магията да се появи на белия свят новият мъничък човек, който се оказал единствена осъществена възможност; урра! – може да изкрещи всеки от нас, които сме се родили на тази планета, залутана из дебрите на Космоса. Моята едничка свобода генетически произтича от случайното. Нося вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг с подходящите свои качества и слабости, та точно аз съм се оказал Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да бъде отстранена свободата като важен съпричинител на историческото развитие. Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както настоява Хегел, а вследствие на свободата и случайността. Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява Свободата и се отнася към нея като своя форма, докато Случайността – именно като случайност, като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от Свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е изходната й точка, центърът и нейната крайна цел"****** (за изследване, бих добавил – бел.м., tisss).

  Но датският философ прекалява... Защо ли му е да стига толкова далече? Случайно на пръв поглед мъжът обладава или е бил обладан от седемнайсетгодишно девойче. Да позволи да се случи, все пак не е случайност, а въпрос на избор... избор, макар и между два огъня, изкушаван от младата вакханка, но и от своите бесове Похот, Сласт, Егоизъм, Самолюбие. За избора, каквото и post factum да рече, той носи отговорност, следователно случайното как ли ще го оневини? В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut (пряк път) към ада в самите нас.

   БЕЛЕЖКА

  Самият Киркегор******* е категория в сферата на философия и писателство. Една от най-интересните личности на Европа: такъв е приживе, такъв е в наши дни. Животът му е твърде кратък, изпълнен с размишления за себе си: човека, като самостоятелен, завършен свят. Утвърждаването му е белязано от велика страст, за която самият той пише. Впечатленията си от родна Дания и датчаните от онова време Сьорен Киркегор вгражда и в своите творби. Идеите му са повлияни от случващото се непосредствено около него: от нрава на баща му, от разтрогнатата му любовна връзка с Регине Олсен, от състоянието на християнската вяра по онова време.

  Киркегор е философ, а и не по-малко поет. Формите, в които обвива разсъжденията си, възгледите си за живота, упоритият му стремеж към себевъздигане и волята като двигател на това негово търсене са недостижими по своята поетичност. Поетическата измислица, отбелязва в дневника си, ме завладява, когато почна да пиша... "Или-или" се появява през 1843 г. Изданието от 800 страници е част от много по-обширен план и е само увод към много по-пространни размишления – епична творба, с която начева кариерата си самороден талант, пръв навлязъл в дълбини на човешката ни природа.

  Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 19 uni 2024

Илюстрации:
- Сьорен Киркегор, поет-философ, надникнал в бездната.
- Сарра уговаря мъжа си Авраам да заплоди слугинята.
Вж. https://tues.ru/bg/avraam-vethii-zavet-zhertvoprinoshenie-avraama---bibleiskaya/

–––
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам! 
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B0%D0%BC 
*** Лука, 15-24.
**** Бенедикт Спиноза (1632-1677), из "Политически трактат". 
***** "Страх и трепет", Сьорен Киркегор (1813-1855), из "Дневник на прелъстителя". 
****** Исак Паси, цит.съч., с. 51. 
******* Вж. Увод към "Сьорен Киркегор, част I – За естетиката, етиката и себереализацията на индивида в "Или-или" (1843 г.), изд. "Захарий Стоянов". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1591.)

 

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1591.)

  Религиите са като светулки: за да светят, нужна им е тъмнина. – Артур Шопенхауер (1788-1860)

 4 maj 2001 

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (1.)

 Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!* от мъдрия Диоген. Определяйки се срещу някого, очертаваме, всъщност изнасяме на показ себе си. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Библейската легенда за Богочовека Иисус, избягва сферата на бесовете, където властват фарисеи и книжници, т.е. лицемерите и гръмогласните. Гласът на етичното или нравственото не е гръмовен във физическия, материалния смисъл; този глас царства в съзнанието ти, в душата, когато е най-тихо, когато си гол и незащитен, сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено различен подход, който – предполагам, до 33-годишната си възраст Христос усвоява от тибетските монаси. По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата ни да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурготски прилага спрямо нас – българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуването на Персоната с инертното множество българи. Елиминирайки го, според своите правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи справедливост, т.е. нравственото начало за държавата ни България. 

  Българите сме духовно устроена нация. Така зададени от генетичните ни родители траките или митичните бриги (фриги), изтласкани из онова Царство на езотериката** от честолюбивия Александър Велики, синът на Филип Македонски, ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но любопитна за света. Такива сме зададени от древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не е проумяла, за да отстоява българщината, като стил и манталитет пред чуждия интерес: янки и пр.

  Из предговор към изследване "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси***, цитат от "Повторението" – творба на С. Киркегор от 1843 г.: "Да беше имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет". И после: "Религиозният тип е образуван от самия себе си и отхвърля всякакви детски лудории на действителността" (стр. 41). Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми създава безпокойството, че без "страх и трепет" – ключови понятия за Библията, стр. 630 и 1446 (изд. от 1983 г.), заети от датчанина Киркегор на въоръжение, възприемам бездната на бездуховността пред материално устроения ни свят! Нужно ли ми е да се взирам в страданието, само за да усетя присъствието на духа поне в собствената плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философите! Господ над мен бих приел като назидание във всеки миг, и особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват Бог точно там, горе?

  Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в себе си – или го нося в себе си, или ме е напуснал? Ако Иисус среща Себе Си в различни версии, влияейки върху отделни съдби, тези необикновени срещи следва ли да Го разочароват от всички нас! Не възприемам Господ по този начин! Мисля си, че вероятно би бил удовлетворен да Го носим в себе си, а не над себе си. А в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки. Защо? Това ли е Пътят към Истината и Живота, т.е. към хармонията?!

  Животът ми е краен, възможностите ми са ограничени, пък и знанието ми е колкото синапено зрънце в океана от неизвестност. Ала въпреки това, Пътят към Истината за света не опира в крайното; представата за Божественото е лъч, Пътеводна звезда за творческа духовна енергия, а не средство за ограничения. Да вярваш в Бог, мисля си, значи да вярваш в Божествения стремеж, заложен у всеки човек; не да слагаш юзди и рамки, за да се любуваш на Адам и Ева, като екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар, и не желая да се сбогувам с онези "детски лудории на действителността", само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ бог. Вяра, а не религия, като форма за напътствия и нравоучения, според мен, е цел на Създателя. Тъй че без да отричам религията, съм в състояние да бъда искрен със себе си – преодолял в съзнанието си религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

  Левски нарушава обета на духовно лице – формално сваля расото си на дякон и си подрязва косите, престава да служи в Христовия храм; от това обаче не следва, че е престанал до последния дъх от живота си да е повече от обикновен дякон – и пак да е Апостол, т.е. личност, носеща из многострадалното наше Българско землище Божите послания. Не ми е ясно как "високата" философия тълкува участта му, житейската му пътечка, но простоватият народ възприема мисията на Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – проумял го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на нация, обърната строго към самата себе си и любознателна за света – под грубите просташки налепи и горчиви самообвинения проумял: докато бил жив, не post factum, както правят по-късно явилите се глашатаи на "истини от последна инстанция, които винаги са в изобилие, понеже ламтящият за власт  – подобно на винената мушица, се възпроизвежда от грандомания, алчност, лицемерие и злост.

   5 maj 2001

  Обичам си момичето с плътта и душата, но снощи, а може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от 17-годишните ми ученички. Раздвоена в два образа нахълта: първият – свенлив, едва докосващ ме, целомъдрен; вторият – вакханален и търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячката. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият лик се отдръпна, стопи се. Бях гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно и кое не... Вакханката постигна каквото желаеше... Будя се объркан. Леле, нима обладаният бях аз! Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен?! Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността, да не бягам. Не ща от себе си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая... Сякаш някой бе изпратил това, изживяно насън, за да ме провери, да ме изпита. Е? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Като описвам, мисля си – отдалечаваме бесовското, безогледната страст от себе си отклоняваме. Това няма нищо общо с Любовта. Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа озадачена; и макар нищо да не ми казва, знам: широко разворените й очи дълго ще ме изгарят. Та какво още... Вярност, непреживяла изкушения, каква вярност е? Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, какъв опит става дори насън преживяното за теб.

   Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 18 uni 2024

Илюстрации:
- Артур Шопенхауер, един от великите мислители.
- Васил Иванов Кунчев, български еталон за чест.

___

* Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и така отвръщал на недоумяващите атиняни: "Човек търся!" 

** Първо бастисал Одриското царство, принудил траките да поемат на югоизток и тогава те се заселили чак между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. Подир пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като оттам се придвижили към реката Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V в. "в земите на своите", както пише през Х в. византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото на Климент Охридски... Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., но мой си е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, според елина Херодот, най-древните, най-многолюдни племена на Балканския полуостров, вероятно и в земите на днешна Европа.

*** Сьорен Киркегор (1813-1855), из "Дневник на прелъстителя", стр. 41. Бел.м., tisss.