Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността, умението да мечтае. Гледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули във вашия дом. – Аноним (1947)
И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.*
Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал в Белград и Загреб, най-вероятно аспирантура (1967-1968). 24-25-годишен (1969-1970), редактор в Съюза на българските писатели в. "Литературен фронт", от (1971) в сп. "Съвременник" и в Института по изкуствознание при БАН (1976). Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се съпоставям с г-н професора, кефя се: Не съм сбъркал. Какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм станал, изкачвайки се в кариерата нагоре по стълбата, която води надолу!
Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално", "субординация", доста термини и чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какво светило е. Стана ми неудобно за него, та го изръгах по някое си време с лакът в ребрата. Дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Ванка Глупака пред човека до мен: "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена... Каква е тази субординация! Дето има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си; или според теб***** и в любовта е като в казармата, имаме субординация?!"
Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам спецът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альоууу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук пък иде кефът да си река сам: Гледай си работата, Жорес******! Всичко ти е наред.
Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално", и уж прелюбопитен и объркан в тези сложни, замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – абе, какво толкова му харесала думата "концептуално", та ми вади очите с тъпия синоним на българската дума "основно"! Но не, концептуално звучи бамбашка, хептен научно. Попитах проф. Игов къде е ориентирът му, оста на мерната му система за оценяване коя творба е стойностна и коя не. Загледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами, всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила му и епохата. За всеки случай – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени думите, обаче в този смисъл бе отговорът му.
– И все пак – продължавам, – коя е Полярната ти звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно – Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът ти, с който си сверяваш мерната система?
И тогава той рече убедено: – Да-да, малко по на запад е от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там, където Изтокът се среща със Запада.
Логично би следвало да го питам що не е България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне... Говори като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко жестоко българите сме изостанали от Западна Европа, доколко духовното ни развитие ужасно е пострадало от разни исторически и ред други обстоятелства.
– Нищо ново не чухме дотук – рекох.
Освен г-н Игов, в стаята бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов), и домакинът на мижавото апартаментче, издателят и поетът Тодор Чонов, който се води редактор на едничката ми първа стихосбирка в местното пловдивското издателство. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!
Бе доста словоохотлив. Припомни ни там, край купичките с гореща свинска шкембе чорба какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно, пих и аз една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал добър роман: "Най-добрият роман в съвременната литература" – подметна, като приветливо и лъчезарно се усмихваше.
– "Елените", това му е заглавието – отговори скромно.
Станаха и поеха към квартирата на поета Тодор Чонов, пък аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия краен, занемарен, за разлика от жк "Тракия", квартал зад гетото Столипиново, минах и край изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари и от кафетата този ден, плюс изпитата възтопла бира усещах се хем леко замаян, хем и спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Ай-й-й, дано само не съм ядосал професора! – мина ми през ум в просъница. Това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му – сборник вестникарски статии, според автора им, есета под надслов "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът – претенциозен и сух ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика", бихме били приятели дори, само да изчисти суетата, самодоволството на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.
27 sep. 2002
Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков–Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов, обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяване на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него приказливци и суетни врани бяха притегателна стръв за неопитни млади автори; неусетно за неопитността, манипулираха в името на партийната "права линия", подготвяха следващата вълна напористи наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.
Не един и двама от някогашните ми връстници се бяха превърнали в глас на т.нар. "партийна съвест", поласкани и привлечени от височайшето внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Та нали бях до четирийсетата си година пленен от илюзията за Свободата-Братството-Равенството! В единствената моя почетена от медийно внимание книга "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподанни наглед, но всъщност заклинателни редове: за болшевики става дума, всъщност не точно "болшевики" са в тези редове, а отрасналите в Пловдив:
Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.
Може би различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и се бях учил да мисля, да приемам случващото се наоколо. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с желанието да пиша и до днес – нищо, че нерядко жестоко ми се надсмиваше, по-зле: не е обръщала капка внимание. Имал съм късмет, че не са ме разгалили като симпатично мамино дете властващите. А колко лесно биха ме превърнали в самовлюбен суетен агитпропчик, в "наше момче", което обкичват с похвали както пискюлите на циганско дайре. Споменах циганското дайре, с пискюли и звънци украсено, в "Арт-клуб", вестниче на пловдивската сноберия, където обсъждах през далечната 2000 г. популярната днес писателка Здравка Евтимова!
Впрочем, къде ли е селото Радуил? Ще ми се да го видя върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай, не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Г. Марков.
**** На "ти", в ироничната роля на невежа.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар