ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1571.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1571.)

   Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)

   Нагледахме се на самозванци и грандомани, уви! Под снимката ми във фейсбук-профила ми е девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм всеки. – Аноним (1947)

  31 uli 1982

ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ* 

Аз срещах мъдреци и малодушни хора,

и тарикати в зряла възраст срещнах...

Как пил съм с тях и дълго съм говорил!

Как вярвал съм им сляпо и горещо! 

Когато във приятелство се клехме,

аз виждах само теб, Родино моя,

и после чувах стъпките им леки,

когато ловко дезертираха от боя. 

Защото бил съм много огорчаван,

защото като редник в дните крача,

и не мечтая пост и слава, Родино,

позволи ми да съм мрачен.

Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986)

ПИСМА ОТ ДАНКО И БЕЛЕЖКИ

    I. 14 maj 1983

Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост. Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани... Затворих кориците на книгата* с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),

Запалила е нечия глава непреклонена,

която ще ни свети векове. ("Кометата Кохоутек").

С кеф откривах неочаквано раздвижени метафори, образи, художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателския интерес. Да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),

Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),

Но един не се завърна.

Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),

Ала защо на мойта риза

днес кървави петна горят? ("Кръв"),

Навярно много рядко телефонът

крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),

Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),

и особено заключителното: 

Видели ли сте лете как пробива

след огъня най-острата трева?

Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".Мисля, че "Сбогуване с дядо" ти е най-хубавото стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би то трябва да влезе в тъканта на втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика – дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущават "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повечето са плод на недотам честни редакторски амбиции или намерения, или редакторско неумение. Казвам ти го, защото сме приятели и можем откровено да говорим.

  Възхищавам се на "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,

позволи ми да съм мрачен.

Ще прочета още няколко пъти книгата ти внимателно – и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно честно да изразя мнението си. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека мине малко време, всичко да се успокои и избистри. Но още отсега мога да ти кажа: Книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

Изпрати ми поне още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък и едва ли ще успея да открия в книжарниците наоколо книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.

Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш. Още утре ще покажа книгата ти на твоите бивши хазяи, колеги и познати в с. Гурково.

II. 25 fev. 1984

"НАЙ-НОВОТО Е, ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН"  

   Здравей, Жоро! Най-после се наканих да ти пиша. Първо, искам да ти кажа, че не съм си забравил обещанието да изкажа по-обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави, искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките, трябва да ядат хляб от нечия софра.

При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време. Ако срещнеш някъде Стойо Вартоломеев** поздрави го от мое име. Към края на миналата година рецензира мои стихотворения. Неофициално, само като за пред пишещите... После изглежда съм се запил идиотски; вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и как сме се разделили, откровено казано, не помня.

Очаквах да те видя на Шестата писателска конференция във Варна. Самата конференция бе нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как трябва да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисване на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма още и осемнадесет. Странно е, че е просто лудо по мен. Какво ли е намерило у човек, който на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

Пращам ти три сравнително скоро писани стихотворения. Прати нещо ново и ти. Гурково

https://www.bta.bg/bg/news/lik/495370-pametnik-na-poeta-yordan-krachmarov-otkriha-v-rodnoto-mu-selo-gurkovo-po-povod-7 

БЕЛЕЖКА

  Данко не доживя своите четирийсет години. Третият инфаркт му пръсна сърцето, два месеца преди да изпълни своите трийсет и осем. Купища щури истории имаме с него – авантюри, скитане по плажната ивица от Златните пясъци до курорта Албена или от Двореца в Балчик до залива Таук лиман зад Каварна, от душмански запои и мухабети с рибарите по таляните, с хора от прислугата по хотелските комплекси: от електротехници и водопроводчици до спасители по плажовете, от бедни художници-портретисти на парче до трактористи и комбайнери от добруджанските села Гурково, Тригорци, Топола, от артистичния Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра с мнозина от местните добруджанци, весели буйни момци охранители около курорта за французи "Русалка" пак благодарение на Данко сядахме на братски запои. Сочил ми е места край брега, където по онова време още личаха останките от древни крепостни зидове навътре в морето. Ама, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке миди, събирани с кофи специално за нас двамата от момците зад Русалка, особено с каса изстудена бира за допълнение... Или в осем сутринта, когато от морето излизат рибарите на сафрид, ваден с мрежи по таляните в местността Тузлата и село Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който печахме на морския бряг с него.  

На пясъчната ивица край село Топола, август 1976***

  Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни и жадни за емоции. Данко ме запозна с момичето, което стана майка на дъщеричките ми Вера и Надя. А майка му, вдовицата леля Керанка, която едвам 40-годишна ходеше забрадена и в черна дреха, слагаше вечеря за двама ни, и свила се, подпряла с юмруче брадичка, съзерцаваше, как лакомо лапаме. Не от глад веднъж налетяхме и върху гълъбарника в съседския двор, в центъра на Гурково. Ех, че вкусни се оказаха и опечените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик патъци, подобни на войнишки три четвърти ботуши и ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчетии, а веднъж, след като прекарахме нощ като хаймани и принцове в механата на един от най-луксозните по онова време хотели – хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, и понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме в мъглив февруарски ден от ранното утро чак до смрачаване по облите, изблизани от морските вълни камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до още новичкия курорт "Албена". Че и през курорта "Албена" да сме прецапали пътьом закъм Балчик, да не ни беше спряла рекичката Батова. И тъй нататък, и тъй нататък... Част от подвизите ни мимоходом съм споменал в новелата "Ася", писана за седмица през късната есен на 1976 г., докато моята Ася шеташе зад гърба ми в едничката стая, която обитавахме с двете ни дъщерички в жилището на родителите ми току срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.

  Пред мен лежи пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, и на гърба й написано: "26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизане на книгата му. Ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му… Не мога да повярвам, че е истина. Ася"

  Понякога си мисля, че трима са ми застъпниците в Отвъдното: 1) споминалият се на 54 години поет от т.нар. Априлско поколение заралията Михаил Берберов (1934-1988), който пред по-малката си сестра Петя Самарджиева, съпруга на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), подир смъртта на баща им, когато на четири очи си деляха разни там вещи, скастри сестра си: "Той остава, защото е мой духовен брат!"; 2) 76-годишният пенсионер, през целия си живот гарнизонен счетоводител, титулуван снизходително от местни напористи самохвалковци "графоман", а всъщност автор на затрогващи осем разказа, коприщенецът Петър Петров (1925-2001), който в припадък на умиление ми ломотеше: "Ти си моят учител!"; и 3) Данко (1948-1986), който въведе между ни, кога сме били 23-24-годишни, изпълнени с мераци мъжкари, обръщението "брат ми". Като преценявам едно или друго от литературната сфера, мисля си някога, дали не изразявам мнението и на тези трима събратя по перо, а може би по участ, хем грапава, не изсмукана из пръсти действителна драма. Те не се правеха на герои, пред мен не криеха, че са грешници, изкушени от авантюри и невероятни любовни забежки.

  11 mar. 1981

"ПРИВЕТ ОТ СТУДЕНАТА ЗЕМЯ НА ДОБРУДЖА"

  Благодаря за изпратените броеве 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш за мен. И се радвам, че в работата като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорност пред утрешните дейци на родната лирика (има предвид рубриката ми "АБВ").

   Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във ВУЗ-овете трябва да е творческа интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

   Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен, нужно е да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ (моя рубрика във вестника). Тяхната психика все още не е укрепнала, за да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив имате литкръжоци, в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

    При мен нещата се развиват нормално... На село е почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечерите в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Иначе проблеми има, но са все такива, дето не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето там прекарвам. Добре, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

    Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто предай на твоите буболечета.

Буболечетата, т.е. дъщеричките ми по онова време. 

    Ще чакам да ми пишеш и да пратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася! Бъди здрав и талантлив! Гурково.  

    Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.
Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

  В оригинала се е писал Йордан Димов, по името на баща си Димо, издъхнал, когато Данко е бил едва 12-годишен. Иначе Данко ми е казвал, че с Ася се падат братовчеди. Може и да е вярно, защото двете фамилии: Ненови на Ася, и Кръчмарови на бащата на Данко съответно в старото Джеферлий Ючорман (Тригорци) и Гяуркьой (Гурково), са държали кръчма. Стихотворението пратил с писмото от 11 март 1981 г. Предложих го на следния ден на колегата в младежкия вестник Николай Заяков, който завеждаше отдел "Литература, изкуство, култура", но Големият Заек, както го зовяхме помежду си в редакцията, категорично ми отказа под претекст, че съм му предлагал "упадъчна лирика на неизвестен автор". Така че нямаше как неизвестният в моя роден Пловдив млад добруджански поет да намери място в добре сресаната местна периодика сред признатите местни любими поети от "борческото им време срещу комунизма", според юнашки нафуканите автобиографии на днешни властни евроатлантици "демократи", отстояващи така важните за нацията ни евроатлантически духовни ценности.    

Поетът Николай Заяков (1940-2012)

  Спестих тази дребна подробност в отговора до Данко за участта на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско проспериращо частно издателство пусна от печат обемист поетически сборник на поета от село Врабево, Троянско под надслов, заимстван, според мен, от отхвърленото, и особено от "Кози след дъжд" –ключово стихотворение на Данко****. Както гласи старата френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства.

  11 mar. 1981

УВАЖАЕМИ БОЯДЖИЕВ,*****

  С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

  Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми изпратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него или нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Никола Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или адреса на майка му Керанка Кръчмарова: с. Гурково. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще е добре да си направите копия на ксерокс, а да пратите оригиналите. С поздрав и в очакване на лично запознанство и отговор: Ваш К. Младенов. Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете ми копия! Балчик 

 14 avg. 2006

РЕПЛИКА ОТ ХАРМАНЛИ

good zombie за стихове на Данко в сборник творби на млади и неизвестни поети във Варненското издателство, които помежду си в Пловдив зовяхме "Братска гробница":

"Този свят пеперудите смила на прах

и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник" 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още стихове от този поет. За предишното – "Самота"

Кафе. Коняк. Цигара след цигара.

Какво ли диря в този град?

Дъждът плющи по тротоара.

А аз съм сам и непознат... 

  Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

  15 avg. 2006

ОТГОВОР 

  За жалост, като го изменил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двете версии на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променял, има я по-горе, да не я цитирам пак):

На бавни глътки самотата пия.

Горчиво е, но тъй е отредено.

И кожата си с огън да измия,

ще си остана пак момче от село. 

  Тази напевна, плачлива интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант – гордото, че и натъртено: Да, селянин съм, и селянин до гроб ще си остана –

На бавни глътки самотата пия.

Горчиво е, но няма как!

И кожата си с огън да измия,

момче от село ще остана пак. 

  Редакторът на ръкописа бай Петко Братинов е селски човек, би трябвало да долови разликата. В поезията си "Петко" демонстрира вродената гордост у селянина, оказал се сред артистични тарикати и предизвикателни сноби на големия град. Подменен е и многозначният надслов "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Та авторът не бива да се доверява сляпо на редактор и критик, а преди всичко на собствената си творческа интуиция. Казвам го, като професионален редактор и стилов коректор, занимавал се с текстове в течение на над петдесет лазарника, още от университетския вестник. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в текста си, не съм пропускал да добавя, че е възможно и да греша. Това не е презастраховка от моя страна, а напомняне авторът да се доверява преди всичко на личния си усет.

  Е, good zombie, разпрострях се май, дано има защо! Човекът на изкуството няма ли си самочувствието на Бог, от хаоса сътворил света и човека, изгубен е – ще го изядат с парцалите хищниците от безмилостната градска джунгла. Бъдете здрав! Баща ми е бедняк, родом от Харманли и Харманли за мен е много специално място.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 23 maj 2024

Илюстрации:
- Родопите, м. Юндола, снима ме баща ми.
- Август 1974 г. на градския плаж в Балчик.

–––– 

* Седмица след появата тиражът от 1000 (+130) екз. вече бе изчерпан от книжарниците. 

** Стойо Вартоломеев (1952), интервю с Вартоломеев във вестник "Капитал" за семейния бизнес: https://www.capital.bg/biznes/kompanii/2022/01/09/4436606_izdatelska_kushta_hermes_da_otpechatash_uspeha/

*** Засне ни с вехтичкия ми полски фотоапарат Alfa едно от трите дибидюс голи момичета, студентки от Унгария, дошли на автостоп и си устроили бивака на пясъка под някогашната луксозна ведомствена вила на Министерство на химията и металургията. Двете други голи русалки, дето са излезли размазани на заден план, са фон на загорели за секс двама щури млади българи от Пловдив и Гурково с пърхащи в стомаха рояк пеперуди.

**** Николай Заяков беше известен със странния си принцип: "Пиша удобни неща, за да си печатам без проблем стойностните стихове".

Поетът Петко Братинов (1939-2019)

***** Вж. https://literaturensviat.com/?p=15995 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1570.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1570.)

  И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библията

  14 maj 1983

ДАНКО (Личен архив):

  

  – Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря малко радост... Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай и... люби!... Нали най-хубавите стихове горят в мислите ни ненаписани. Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),
Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове. ("Кометата Кохоутек").

  С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателски интерес. Искам да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),
Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),
Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),
Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),
Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),
Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),
и особено заключителното –
Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

  Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо". Мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти творение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе във втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика; дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайсета", "Афиш" И не искам да кажа, че са слаби, но просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим. Възхищавам се от "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

  Ще прочета още няколко пъти книгата ти по-внимателно и тогава ще се опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя... Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, да се избистри. Но отсега мога да ти кажа, книгата ще направи впечатление – твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

  Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин**, обади кога може да стане това. Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си толкова добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

 Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.

    14.05.1983., с. Гурково                         Йордан Кръчмаров  

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата 

Plovdiv, edited on 22 maj 2024

Илюстрации:

- Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).

- В Силистра на брега на Дунава – 1985 г.

___
* Седмица след появата, тиражът от 1000 (+130) екземпляра вече бе изчерпан от книжарниците в Пловдив и Хасково. Решаващ, според мен, за появата на "Сутрин рано" е изборът на Петър Анастасов (1942), шеф на пловдивското издателство, който някога на 26 декември 1972 г. двамата с Николай Галов (1943-1993) ни назначи със задна дата (от 1 декември) на длъжността лит.сътрудник, тъй че преди Новата 1973 година се опаричихме. После се оказа, че на двамата момичетата ни били бременни вече по това време, въпреки че сме били гладни като църковни мишки. С Н. Галов щерките ни (моята Вера и неговата Евелина) се появиха, месец-два след назначението ни в "Комсомолска искра". За "Сутрин рано" онзи, който ми беше редактор и хич не се разбирахме с него (Т. Чонов, 1945): "В книгата ти единствено хубаво нещо е илюстрацията". 

Този жест към ръкописа ми от страна на Пешо Анастасов - директора на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" по това време, приех като отговор след изгонването ми за критична статия от младежкия вестник. В Пловдив книгата бе посрещната на нож от местната "културна" общественост. Вестник "Отечествен глас" излезе с унищожителен пасквил, литературният официоз "Литературен фронт" – тоже. Тогава реших, че не бива да имам нищо общо с всякакви разхвалвани поети или разказвачи, искам ли да остана верен на себе си и българските си два рода – майчиния (от Перущица и Калугерово) и бащиния (от Харманли). Вири нос, възгордява се празният житен клас.

** Днес град Добрич. Бел.м., tisss.

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1569.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1569.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    28 uli 1978

КЛУБ НА КУЛТУРНИТЕ ДЕЙЦИ* 

Не може ни минута да мълчи

и все извръща поглед недоволен,

той някога фелдфебел бил по чин,

по навик смята правдата за своя. 

Но аз мълчах. Мълчах... а там,

край масата седяха още двама –

сред трима врагове бях сам

пред чаша, и горчива, и голяма. 

Когато после влизах зъл и лош

в сърцето си, провинция на Пловдив,

аз чувах как в притихналата нощ

гърмят от ярост мраморните плочи.**

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 21 maj 2024

Илюстрации:

- Някогашното кафене на пловдивската бохема.

- 1978. Когато да си пуснеш брада бе геройство.  

–––

* Текстът е от сб. "Сутрин рано" (1983), писан е по повод действителен случай от юли 1978 г. Бъбривецът е тогавашният окръжен кореспондент на вестник "Стършел" Слави Славов – баща на поета Недялко Славов. Подпийнал, опитваше се да се заяде с мен – били сме безпомощно и кекаво поколение, всичко наготово ни било дадено, жените ни водели за носа. "Защитавай се! Що мълчиш?" – гласът му ечеше в тясната уличка. Седяхме край единствената маса отвън, на площадката пред входа на известното култово по онова време кафене "Кристал", където се събираха на мухабет местните художници, вестникари, писатели и поети, но и бачкатори. Бях поседнал вън от задушния шумен салон, сам, за една цигара време, когато излязоха вкупом другите трима: освен Слави Славов, и тогавашните ми колеги от вестник "Комсомолска искра" зам.главният редактор Георги Петров (1944) и извънщатният сътрудник Илия Зайков (1944-2011). Георги Петров веднъж на всеослушание ми бе казал: "Бояджиев, ти си синоним на грешки", а Илийката Зайков от Брестник ме бе нарекъл "малко фашистче", та щях да го пребия, както се беше изтегнал във фотьойла в стаята на главния редактор, където обикновено киснеше. 

** След славния Десети ноември 1989 година храбрите верни доносници и офицери на бившата Държавна сигурност съвестно се заеха да разрушат паметните знаци за антифашистката съпротива у нас, както и да преименуват улици, площади и булеварди. До някое си време през соца брадите бяха забранени и в знак на геройство ходехме брадясали, кажи-речи, цялата редакция, та поетът от с. Врабево в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) – завеждащ културния отдел, сполучливо се бе изразил: "Разминаваме се из канцелариите брадясали и мрачни както Шильонски затворници". Шильонски затворник е главният герой на писателката Етел Войнич, революционер срещу Австро-Унгарската империя с прозвище Стършел, осъден на смърт чрез екзекуция. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1568.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)

  5 dec. 1982 

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ 

Дошъл си да говориш с мене –
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 ...Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи.
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 19 maj 2024

Илюстрации:

- В дъното старата редакция на III етаж**
- 1989 г. На рибарското кейче в Несебър.

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: "Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната ни млада лирика! Няма ли кой да постави тези млади автори на място".

 

Проф. Иван Сарандев (1934-2020)

   А Иван Сарандев, с когото се сприятелихме през 1969-70 г., докато бях студент и сътрудник на хонорар в седмичника "Народна култура", в съвсем частен мухабет в ресторанта срещу Пловдивския висш учителски институт, както в онези години се наричаше ПУ "Паисий Хилендарски", между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова твое "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и оня, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 
  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, текстът си има адресат. Среща ме на улицата под някогашното пловдивско издателство поетът Илия Зайков (1944-2011), който ми се е зъбил: "Защо не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след оперативка в кабинета на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче", И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите, вирна ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, Бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в старата редакция на "Комсомолска искра" Никола Джоков – Джоката (1934-2001) ни събираше десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока по журналистика всеки четвъртък вечерта след училище да ни провежда сбирките.

  – Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?

  – Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина – първата му съпруга, ходихме с писателя Емил Калъчев (1932-2013) в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните разбирачи от поезия го имаха за голяма надежда в младата родна поезия. Помня как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладко-сладко веднъж: "Илийка, след години на шевната машинка, на която днеска се учиш в техникума по облекло "Ана Маймункова", ще й турят един ден табелка: "На тази шевна машина някога шиеше големият български поет Илия Зайков". 

** По време на пловдивския кмет Диран Парикян т.нар. Червен площад на града бе основно преустроен и култови сгради бяха разрушени по този повод, за да се обнови и разшири Централната градска поща, та по този повод пловдивчани си биехме майтап: "Арменецът кмет превърна стария площад в пързалка, като го покри с варовикови плочи, а любовницата на Бай Тошо др. Дража Вълчева изкопа Дражева дупка в другия край на пловдивската Главна". Бел.м,, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1567.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1567.)

   Пловдив е люлка на културата от древните ни предци до ден днешен, но и котило на войнстваща посредственост, що се отнася до властващи парвенюта в поредната политическа и всякаква власт след историческия Десети ноември. – Аноним (1947)

  5 dec. 1982 

РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО СЪМ МАЛЪК...*

Прав си, както винаги, другарю:

малък си пред  Истината ти!

Аз и на това съм благодарен –

че страхливо не ме защити. 

Виждам как костюмчето си носиш,

как се извиняваш, сгърбен цял,

и гърмят в сърцето ми въпроси...

Колко ли мечти си надживял?

Колко ли красиво са те били?

Как ли нощем хленчел си от страх?

Как ли коленичил си безсилен?

Как забравил си да ходиш прав?

Пловдив – гнездо на пошлостта и на културата

Plovdiv, edited on 18 maj 2024

Илюстрации:

- Възползвали се от шанса да бъдат власт.

- Моят кът в канцеларията с четирите бюра.

–––

* Текстът е от първите месеци след прогонването ми от редакционния състав на пловдивския  младежки седмичник "Комсомолска искра". Посветен беше на бившия секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) в пловдивския ОК на ДКМС Крум Марков (1945), чийто думи цитирах в заглавието. С Крум се познавах вече десетина години, откакто на 26 дек. 1972 г. двамата с Николай Галов в един и същ ден ни назначиха на щат като литературни сътрудници с месечна заплата 85 лв. И двамата току-що се бяхме оженили, безпарични и бедстващи, а и момичетата ни бяха вече бременни – моето момиче беше напред с материала, роди месец по-късно, в края на януари, а Галовата Виолета с наедрелия си тумбак вече се промъкваше на верев през процепа на голямата канцелария с онези четири бюра. Бяхме лакоми за подвизи, демек, за журналистика, и пак в един и същи ден на събрание на местните членове на СБЖ (Съюза на българските журналисти) с русоляво пухкаво момче, оператор в Радио-телевизионния център, пак двамата с Николай ни приеха сред професионалистите в бранша. Това – през пролетта на 1977 г. Бел.м., tisss.