.jpg)
Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)
Нагледахме се на самозванци и грандомани, уви! Под снимката ми във фейсбук-профила ми е девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм всеки. – Аноним (1947)
31 uli 1982
ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ*
Аз срещах мъдреци и малодушни хора,
Когато във приятелство се клехме,
Защото бил съм много огорчаван,
.jpg)
ПИСМА ОТ ДАНКО И БЕЛЕЖКИ
I. 14 maj 1983
Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост. Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани... Затворих кориците на книгата* с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.
Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),
С кеф откривах неочаквано раздвижени метафори, образи, художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателския интерес. Да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:
Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),
и особено заключителното:
Видели ли сте лете как пробива
Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".Мисля, че "Сбогуване с дядо" ти е най-хубавото стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би то трябва да влезе в тъканта на втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика – дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущават "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повечето са плод на недотам честни редакторски амбиции или намерения, или редакторско неумение. Казвам ти го, защото сме приятели и можем откровено да говорим.
Възхищавам се на "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:
Ще прочета още няколко пъти книгата ти внимателно – и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно честно да изразя мнението си. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека мине малко време, всичко да се успокои и избистри. Но още отсега мога да ти кажа: Книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.
Изпрати ми поне още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък и едва ли ще успея да открия в книжарниците наоколо книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.
Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш. Още утре ще покажа книгата ти на твоите бивши хазяи, колеги и познати в с. Гурково.
II. 25 fev. 1984
"НАЙ-НОВОТО Е, ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН"
Здравей, Жоро! Най-после се наканих да ти пиша. Първо, искам да ти кажа, че не съм си забравил обещанието да изкажа по-обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави, искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките, трябва да ядат хляб от нечия софра.
При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време. Ако срещнеш някъде Стойо Вартоломеев** поздрави го от мое име. Към края на миналата година рецензира мои стихотворения. Неофициално, само като за пред пишещите... После изглежда съм се запил идиотски; вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и как сме се разделили, откровено казано, не помня.
Очаквах да те видя на Шестата писателска конференция във Варна. Самата конференция бе нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как трябва да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисване на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...
Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма още и осемнадесет. Странно е, че е просто лудо по мен. Какво ли е намерило у човек, който на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?
Пращам ти три сравнително скоро писани стихотворения. Прати нещо ново и ти. Гурково
.jpg)
https://www.bta.bg/bg/news/lik/495370-pametnik-na-poeta-yordan-krachmarov-otkriha-v-rodnoto-mu-selo-gurkovo-po-povod-7
БЕЛЕЖКА
Данко не доживя своите четирийсет години. Третият инфаркт му пръсна сърцето, два месеца преди да изпълни своите трийсет и осем. Купища щури истории имаме с него – авантюри, скитане по плажната ивица от Златните пясъци до курорта Албена или от Двореца в Балчик до залива Таук лиман зад Каварна, от душмански запои и мухабети с рибарите по таляните, с хора от прислугата по хотелските комплекси: от електротехници и водопроводчици до спасители по плажовете, от бедни художници-портретисти на парче до трактористи и комбайнери от добруджанските села Гурково, Тригорци, Топола, от артистичния Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра с мнозина от местните добруджанци, весели буйни момци охранители около курорта за французи "Русалка" пак благодарение на Данко сядахме на братски запои. Сочил ми е места край брега, където по онова време още личаха останките от древни крепостни зидове навътре в морето. Ама, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке миди, събирани с кофи специално за нас двамата от момците зад Русалка, особено с каса изстудена бира за допълнение... Или в осем сутринта, когато от морето излизат рибарите на сафрид, ваден с мрежи по таляните в местността Тузлата и село Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който печахме на морския бряг с него.
.jpg)
Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни и жадни за емоции. Данко ме запозна с момичето, което стана майка на дъщеричките ми Вера и Надя. А майка му, вдовицата леля Керанка, която едвам 40-годишна ходеше забрадена и в черна дреха, слагаше вечеря за двама ни, и свила се, подпряла с юмруче брадичка, съзерцаваше, как лакомо лапаме. Не от глад веднъж налетяхме и върху гълъбарника в съседския двор, в центъра на Гурково. Ех, че вкусни се оказаха и опечените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик патъци, подобни на войнишки три четвърти ботуши и ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчетии, а веднъж, след като прекарахме нощ като хаймани и принцове в механата на един от най-луксозните по онова време хотели – хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, и понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме в мъглив февруарски ден от ранното утро чак до смрачаване по облите, изблизани от морските вълни камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до още новичкия курорт "Албена". Че и през курорта "Албена" да сме прецапали пътьом закъм Балчик, да не ни беше спряла рекичката Батова. И тъй нататък, и тъй нататък... Част от подвизите ни мимоходом съм споменал в новелата "Ася", писана за седмица през късната есен на 1976 г., докато моята Ася шеташе зад гърба ми в едничката стая, която обитавахме с двете ни дъщерички в жилището на родителите ми току срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.
Пред мен лежи пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, и на гърба й написано: "26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизане на книгата му. Ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му… Не мога да повярвам, че е истина. Ася"
Понякога си мисля, че трима са ми застъпниците в Отвъдното: 1) споминалият се на 54 години поет от т.нар. Априлско поколение заралията Михаил Берберов (1934-1988), който пред по-малката си сестра Петя Самарджиева, съпруга на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), подир смъртта на баща им, когато на четири очи си деляха разни там вещи, скастри сестра си: "Той остава, защото е мой духовен брат!"; 2) 76-годишният пенсионер, през целия си живот гарнизонен счетоводител, титулуван снизходително от местни напористи самохвалковци "графоман", а всъщност автор на затрогващи осем разказа, коприщенецът Петър Петров (1925-2001), който в припадък на умиление ми ломотеше: "Ти си моят учител!"; и 3) Данко (1948-1986), който въведе между ни, кога сме били 23-24-годишни, изпълнени с мераци мъжкари, обръщението "брат ми". Като преценявам едно или друго от литературната сфера, мисля си някога, дали не изразявам мнението и на тези трима събратя по перо, а може би по участ, хем грапава, не изсмукана из пръсти действителна драма. Те не се правеха на герои, пред мен не криеха, че са грешници, изкушени от авантюри и невероятни любовни забежки.
11 mar. 1981
Благодаря за изпратените броеве 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш за мен. И се радвам, че в работата като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорност пред утрешните дейци на родната лирика (има предвид рубриката ми "АБВ").
Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във ВУЗ-овете трябва да е творческа интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".
Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен, нужно е да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ (моя рубрика във вестника). Тяхната психика все още не е укрепнала, за да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив имате литкръжоци, в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.
При мен нещата се развиват нормално... На село е почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечерите в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Иначе проблеми има, но са все такива, дето не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето там прекарвам. Добре, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.
Буболечетата, т.е. дъщеричките ми по онова време.
Ще чакам да ми пишеш и да пратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася! Бъди здрав и талантлив! Гурково.
Йордан Кръчмаров
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.
Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.
Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.
Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.
Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.
Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.
Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.
Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.
Спестих тази дребна подробност в отговора до Данко за участта на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско проспериращо частно издателство пусна от печат обемист поетически сборник на поета от село Врабево, Троянско под надслов, заимстван, според мен, от отхвърленото, и особено от "Кози след дъжд" –ключово стихотворение на Данко****. Както гласи старата френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства.
С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.
Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми изпратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него или нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Никола Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или адреса на майка му Керанка Кръчмарова: с. Гурково. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще е добре да си направите копия на ксерокс, а да пратите оригиналите. С поздрав и в очакване на лично запознанство и отговор: Ваш К. Младенов. Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете ми копия! Балчик
good zombie за стихове на Данко в сборник творби на млади и неизвестни поети във Варненското издателство, които помежду си в Пловдив зовяхме "Братска гробница":
"Този свят пеперудите смила на прах
е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още стихове от този поет. За предишното – "Самота"
Кафе. Коняк. Цигара след цигара.
Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?
15 avg. 2006
ОТГОВОР
За жалост, като го изменил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двете версии на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променял, има я по-горе, да не я цитирам пак):
На бавни глътки самотата пия.
Тази напевна, плачлива интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант – гордото, че и натъртено: Да, селянин съм, и селянин до гроб ще си остана –
На бавни глътки самотата пия.
Редакторът на ръкописа бай Петко Братинов е селски човек, би трябвало да долови разликата. В поезията си "Петко" демонстрира вродената гордост у селянина, оказал се сред артистични тарикати и предизвикателни сноби на големия град. Подменен е и многозначният надслов "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Та авторът не бива да се доверява сляпо на редактор и критик, а преди всичко на собствената си творческа интуиция. Казвам го, като професионален редактор и стилов коректор, занимавал се с текстове в течение на над петдесет лазарника, още от университетския вестник. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в текста си, не съм пропускал да добавя, че е възможно и да греша. Това не е презастраховка от моя страна, а напомняне авторът да се доверява преди всичко на личния си усет.
Е, good zombie, разпрострях се май, дано има защо! Човекът на изкуството няма ли си самочувствието на Бог, от хаоса сътворил света и човека, изгубен е – ще го изядат с парцалите хищниците от безмилостната градска джунгла. Бъдете здрав! Баща ми е бедняк, родом от Харманли и Харманли за мен е много специално място.
.jpg)
Plovdiv, edited on 23 maj 2024
Илюстрации:
- Родопите, м. Юндола, снима ме баща ми.
- Август 1974 г. на градския плаж в Балчик.
––––
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар