ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1378.)

 

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1378.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с неколцина тарикати и малодушни навлеци, които не са заслужавали да се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми джинс, от двата чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, клани след паметния за нацията ни Април 1876. – Аноним (1947)

  22 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чувах и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоявах да придружа майка ми при посещението й в т.нар. Приемна на Градския комитет на БКП, на улица "Васил Марков" № 5 в същата сграда, където някога бяха част от редакционните стаи на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – предполагам, било й е неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право на стопани. След като обаче си бях виждал двайсетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата местни пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа – да убедиш някого в личното си човешко право.

  Тъй че ето ни с майка ми в сряда, единствен приемен ден от седмицата, висим пред тапицирана с тъмночервена изкуствена кожа порта, пазим си реда сред жени и мъже с угрижен вид – и всеки там стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си реда и влизаме, и майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай... Купили сме етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства: младши лейтенант от армията с младата си съпруга, се изнесло, но в две от общо четирите помещения другото семейство наематели не желае да освободи останалите три стаи, независимо че родителите ми предлагат по-слънчеви две стаи и балкон, където все още живеехме под наем – на улица "Люлебургаз" № 17 в квартал Инвалиден**. Замяна равностойна, а онези хора искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че насреща им са хора с връзки, хора на властта: туркиня – домоуправител, партиен член в БКП, активист в ОФ-е, слухтяла, според съседите, за политическите настроения у махленците, и те са на наша страна, ама не смеят да гъкнат, зъб да обелят... Предлагали им двамата тарикати, кокалестият, дълъг като сарък, върлина за простор бай Слави (Радослав) и жена му – набитата като юмрук туркиня, баща ми мебелиста да им даде суха пара от 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни негови заплати в Държавното предприятие "Напредък"), пък си харесали и три от наредените в опразненото от лейтенанта салонче, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза и той в свой дом – махагонов шкаф за хола, артистична масичка за кафенце и чай и червения плюшен диван с белгийска копринена дамаска, мебели, които беше измайсторил като за нас си и много им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Бе готов да хариже тези свидни вещи на изнудвачите, ала майка ми, люта семка пазарджишка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Че това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното... Няколко пъти пийнали трима яки мъжаги пердашили родителите ми в дворчето на същата тази триетажна къща на улица "Янко Сакъзов", та се прибирали в старата си квартира бити, кървясали, насинени, с оттоци, охлузени, натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник в ракетния дивизион между Хасково и Харманли, нямаше как да знам, двамата лъгали сестричката ми Ели, срам ги било да й се оплачат, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), треньорът им на гребците по кану-каяк в отбора към пловдивския текстилен комбинат "Марица", мераклията за плюшения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и шетах като собственик, но и като терорист в нашия имот, въртях се пред зъркелите на същата онази компания от побойници. Единият – 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на пловдивски скулптор. Вторият беше кисело човече – Иван, братът на софийски влиятелен някой си генерал Врачев. Третият беше върлинестият Слави, треньорът на каякарите от "Марица" в пловдивския Гребен канал. Спях долу в мазенцето, при паяци колкото палеца ми, и за пръв път в живота си между фугите на гнилото дюшеме открих да щъкат нощем светлокафеникави полупрозрачни скорпиони с войнствено вирнат скорпионски нокът. Размотавах се по двора, докато онези тримата пляскат белот и се наливат с домашна ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер с мезе и салата, начумерени следяха изпод вежди какви ги върша под носа им.

  Борис Дявола като да се беше вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме прихванат отзад през раменете, та втория път бих шамари, но не на треньора на гребците от отбора на текстилния комбинат – висок и жилав, а на женицата му – към четирийсетгодишната туркиня****, че два пъти ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник. Да беше ме уцелила, щеше да ме усмърти. Първия път това се случи пред един от тримата им сина и пред сащисания Радослав (Бай Слави); втори път, след като се изтърколихме първом в дворчето, а от дворчето – на тротоара баш пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляба от фурната. В бокса има ловко движение, което така и не успях да усвоя, "ескиваж" се нарича: да се гмурнеш встрани от връхлитащия те противник и той да ти се наниже сам на юмрука ти. Отстъпвах с лице към онези тримата (Бай Слави, жена му и сина им десетокласник), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. 

  "Ей сега ще отидем във Второ районно (на МВР) да те арестуват" – реве ошашавен от изненада, че някой му се оперил, Бай Слави. "Какво чакате! – крещя. – Тъкмо в милицията да ви разберат какви изнудвачи сте! Какво се мотаете?! Вървете, там само вас чакат!" Същия ден около обяд върху къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов, автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица "Люлебургаз" 17 с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", драскано с разкривен почерк с молив върху амбалажна хартия.

  Само че това става половин година по-късно. А сега стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото... Какво каза майка ми, какво й рече Восъчният мъж, не си спомням; помня само, че онзи й рече нещо гневно и рязко: "Срещу кого сте тръгнали?!***** Изнудвали ви и ви опердашили... Ясно ли ви е, че не са случайни хора? Я да си вървите там, отдето сте дошли. Я, да си налягате парцалите!" В този смисъл му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, отровни. Рекох да се обадя, но той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошеници ли?... Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Че като скочи, като ни се развика... Издуха му се жилите на врата, зачерви се, блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Вън! Вън! Напуснете приемната!" Блещи се, върти очи, ама си стои зад бюрото, не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на пловдивската БеКаПе. Е-ех, тръгваме си ние с майка ми. От средата на улицата обаче тичешком се връщам да науча с кого сме имали "честта", името му само да видя – кой е този разгневен идиот. Върху месинговата лъсната с пуцинг табела, се мъдри: "Георги Алексиев – секретар на ГК на БКП"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този важен Георги Алексиев, който ни се разкрещя на двамата с майка ми; не знам той дали помнеше онова, което живо помня. Видях го в друга светлина двайсетина години след онзи епизод в приемната на ГК на БКП. Видях го, и имаше какво да харесам у него: майсторски написани разкази и романи, да му съчувствам дори, когато (сами в жигулката му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик, родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс) захвана да ми разправя за болната си майка и нервната си съпруга, която тежко карала критичната... Споменът, особено когато е от онази възраст на наивен отвлечен идеализъм и вяра в справедливостта и в силата на доброто, са жилави и с дълбоки корени, упорити като гробищен троскот... Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на най-големия от четиримата по-големи харманлийски братя на баща ми – Бате Митко (Димитър Бояджиев, 1909-1963), та знам – корените на гробищния троскот върху гроба на Бате Митко, връстник на поета Никола Вапцаров стигаха там до три и половина - четири метра дълбочина, но там извадих и единайсет метра и половина дълъг, усукан като змия корен от гроба на чичо ми в пловдивското общинско гробище край булевард "Цариградско шосе". Седнал с цигара в ръка насред гробището, опитах да си представя как нежно просвредляват плътта на мъртвия тези корени, как пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната жилава гробищна трева. Не мога да ти простя, скъпи ми Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, по-добър дори от превъзнасяния, според предизвикан читател като мен, твой почти земляк, от онзи, когото софийските професори се готвеха да предложат за Нобелова награда, от Йордан Радичков (1929-2004).

ЗА ФОТОГРАФИЯТА НАЙ-ГОРЕ

 tisss: – На снимката е Гана, кръстена на баба си Ганка от Клисура, която обаче се прекръсти на Галя, братовчедка на приятеля от детските години Тодор Ряпов. Спомен от сватбата на Сия (Анастасия), по-малката сестра на Ряпов, в двор сред село Мечкюр (днес квартал Прослав). Тук съм едва от шест месеца войник: дошъл си в отпуск след вътрешноармейското за 1966 г. първенство в ПВО и ВВС по бокс между някогашните ни ракетни дивизиони в един от хангарите на някогашното пловдивско летище. Галя си остава за мен най-артистичното момичее от джинса на Ряпови. Баща й бил николапетковист и като "враг на народа" прекара тринайсет години в панделата. Помня го като веселяк с несломим дух.  

  Виктория Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.

  tisss: – На онези състезания за ІІ място в категория "перо" (до 54 кг.) от армията ме наградиха с 15 дена домашен отпуск, и през това време успях да притесня навлеците в купения от нашите първи етаж от къщата на три етажа, които навлеци – за да се изнесат от двете стаи и салона между тях в единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми мебели. През онези петнайсет нощи спях върху откачена от пантите й врата, подпряна върху тухли долу в избата, дето между дъските щъкаха скорпиони, и сутрин от пет часа се качвах на етажа да тракам и да вдигам гюрултия, да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.

  Една сутрин ме обградиха в салончето тримата – мъжът, треньорът на гребците от Спортния клуб "Марица" Радослав, жена му туркинята Надин и сина им десетокласник. Замери ме другарката Надин с масивен стъклен пепелник. Пепелникът профуча край черепа ми, та машинално й бих два шамара пред мъжа й и синчето и изскочих заднешком първо на двора, а после на тротоара, следван от разлютените, дето още два шамара изяде плюещата, докато пробваше да ме захрачи пак, както ми крещеше пред поне стотина души, чакащи за хляб: "Знаеш ли коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е предводителят на башибозука, бастисал през кървавия Април на 1876-а Клисура, отдето е джинсът Лалови по майчина линия на приятеля Тодор Ряпов.

  Същия ден по обяд дотърчава в квартирата ни на ул. "Люлебургаз" № 17, където живееха нашите под наем, щерката Живка на Петра Крумова – вдовица, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с надраскано върху къс амбалажна хартия: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа". Две седмици като войник в отпуск, ходех запасан с кухненския нож на кръста, че онези тарикати вече бяха успели с още две пияндета да опердашат жестоко баща ми и майка ми в двора на същата единствена дотогава триетажна къща в Мараша. След случая, по думите на Венчето – съседското кипро девойче, в махалата ме наричали Робин Худ, че съм се справил с онази, от която треперели дотогава. Надин й бе името. Била партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето, по-голямата от двете дъщери на съседа Панчо зад оградата – Панчо от село Бойково, ми го каза това. До предизвиканото от мен шоу заради наглеците майка ми се скъсала да обикаля с жалби чиновниците в общината. Но жалбите не хващали дикиш. Така че след онова театро пред стотина души, връзкарите опразниха помещенията и проблемът се реши от само себе си. Криеха моите родители, че са яли пердах. Единият идиот държал баща ми за ръцете, докато треньорът на отбора по кану-каяк към пловдивския текстилен комбинат "Марица" и братът на някакъв си важен софийски генерал Врачев блъскали с юмруци в лицето моя кротък баща фронтовак... Това от сестра ми го научавам. Иначе, като съм ги питал що майка ми е с изподрано лице, а баща ми насинен, подпухнал, казваха ми, че тя се спънали в едни драки, пък той се търколил от велосипеда, като се прибирал в тъмното, все такива едни. Срамуваха се, че са били бити. 

  Какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти на дворчето, а затъкнал в колана кухненския нож, аз, Глупакът в голямата пластмасова кофа бера грозде от астмата на метър-два от побойниците. Чудно ми е как тъй не посмяха да ми посегнат. Бил съм си същият като на снимката с Галя, 54 килограма мокър с гащите и войнишките патъци,  ама не посмяха да ми посегнат.

  Виктория Н.: – Мога само да си представям какво е било.

  tisss: – Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещичка белята. Ама па от друга страна, проблемът се реши моментално. Още на следния ден тарикатите си изнесли багажа в къщурка с дворче на съседна уличка. Имали по-големи близнаци побойници. Не ги видях двамата да се появят. А бай Слави, като да се оправдаваха комшиите заради малодушието си, бил сътрудник на милицията. Стърчеше цяло глава по-високо над мен, а трепкаше като мушкато, докато биех шамари на жена му. Това е то генът на майчините ми два рода, Перущенския и Калугеровския.

  Виктория Н.: – Макар че си щял да отнесеш боя.

  tisss: – Пази, Боже, от зелен и глупав! Ама като са си знаели посраните задници, дали милиция и общинари биха им влезли в положение?!

  Виктория Н.: – А бе, какво ще направиш срещу трима побойници!

 

  tisss: – Отде да знам. Знам само, че бях бесен, че някой посегнал на моя мълчалив кротък мебелист дърводелец – последния от петимата сина на бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги Бояджиев.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 17 sep. 2023

Илюстрации: 

- Юни 1966 г., в отпуск, на сватба в Мечкюр.

 - Бъдещата ми майка в девическа гимназия.

___

* Един от най-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, плоча бележи де е била бесилката на Васил Соколов, доктора, описан в "Под игото", който днес притеснява евроатлантическите духовни ценности.

** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит в първите дни от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. По-малката му сестра леля Лучка живееше над нас с мъжа си Борис Лозев и единственият им син Петър. 

**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като гюлле. Тосун бей води башибозука, бастисал героична Клисура през Април на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой знае! – може наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 

***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище през 1952 г. До 1956 г. е политически офицер. Завършил право в СУ "Климент Охридски" през 1960 г. От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. е на работа в ОК на БКП в Пловдив. Зам.-главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на твърде известното някога списание "Тракия". Сприятелихме се по-късно с него.

Георги Алексиев (1927-2011)

   За първи път печата разказ през 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (сб. разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (сб. разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (сб. повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител е на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1377.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1377.)

   

  Къде ми е снегът от лани?/ Къде си, ти, мой януарски сняг?/ Останаха ми белези от рани/ и минало в лудешкия му бяг. – Аноним (1947)

   

1 uli 2022

РАЗГОВОР С ВИКТОРИЯ Н.*

  tisss: – Родихме си децата в подреден, макар и кофти свят, и ги хвърлихме насред хаоса на слободията. Вече не знам родител 1 или родител 2 съм... Лъвицата Надя ми роди внук и внукът ми е палав амбициозен хлапак – едва ли ще се остави отрепки за носа да го водят, да го лъжат, както лъгаха нас. Надявам се умно да отмъсти заради  излъганите ни надежди на две поколения обикновени българи, които повярвахме на лицемери и отрепки, настанили се на власт.

  Виктория: – Да разчитаме на внуците ни да си направят един по-добър свят!

  tisss: – На пловдивската Гребната база с велосипеда си съм. Чудесно време! Всеки ден или през ден или два съм тук да си поема дъх, на десетина километра от крайния квартал зад кресливо гето Столипиново, от което всеки Божи ден общинската служба по чистота отнася с огромни камиони и багер тонове битова смрад и където на триста метра живея от януари на далечната 1979 година.

  Виктория: – Браво на теб! А аз дремя на работа в офиса.

  tisss: – Представи си, че си пиеш кафенцето с чаша малцово уиски в дружелюбна и весела компания на къмпинг нейде край Балчик или на терасата на хотела в курорта "Албена", и тогава 1 юли ще ти се види райски! Без илюзиите си, човекът е нещастен.

  Виктория: – Да, ама като си отворя очите тук, хич няма да ми се вижда райско.

  tisss: – Както пее от сърце истинският певец – чуй: https://www.youtube.com/watch?v=by4rdGi4hXc ... Сравни го с воя на чалгата. Писна ми от лицемери, които ми говорят за политика с хъс на ощипана курва. Дали разбират народа ни тези гневни говорители с апломб. Висят сред облаците, целите в бяло, целите в зъби и перушина. У нас, май и навред по света, политиката е занятие за персони с голяма уста, мощен бял дроб, без сърце. Истинският стопанин обединява, фалшивият разпилява нацията ни. Толкова е просто! Или както чалга-певците, пеят уж за вечната любов, не знаят, че за съкровени неща се изразяваш човешки, и не се мяука, нито се наддава вълчи вой, не се крещи от трибуната с камерите и микрофона, нахълтали в дома ти от телевизионния екран.

  Виктория: – Интересчии.

  tisss: – Алчни и нагли, за чест говорят, а честта си продали, камо ли България. И не очаквай милост от тях!

  Виктория: – Абсолютно! Най-вече нагли, защото се самозабравят.

  (Два часа по-късно.)

  tisss: – Толкова е хубаво сред природата! Току-що се прибрах от Гребната база на 10 километра оттук.

  Виктория: – Че много рано! Изобщо не ми се стои затворена в офиса в София.

  tisss: – Тръгнах в 7, там бях в 7,30 ч. Доста народ обикаля наоколо: велосипедисти, пешеходци, гребци в Гребния канал, лястовици, гургулици, гларуси и чайки. Влюбена мъжка гургулици над главата ми... явно имат малки. Гларусите ловуват пред очите ми, току някой кацне на 2-3 метра от мен, върти главица, оглежда ме... Хвърля ли му шепа слънчоглед, спуска се да да кълве. Мъжка лисица, докато белех ябълка, зад гърба ми дойде да рови в обелките...

  Виктория: – Как разбра, че е мъжка?

  tisss: – Появи се възрастен мъж с шише прясно мляко и голямо парче евтин салам. В храстите сложил кутия, тури всичко това в кутията и взе да подвиква към храстите зад мен: "Лиско, Лиско, ела, Лиско". Спира народ, снима лисугера със смартфоните.

  Виктория: – Обожавам лисиците.

  tisss: – Преди две години може същият лисугер да бе: измуши се из храстите, дето се бях забил да чопля слънчоглед, и го снимах. Питам работниците по поддръжката на канала и алеите за тази лисица, казват: "Знаем я, слиза нощем до водата да лочи".

  Виктория: – Ако можех да си гледам фенек, щях да си взема. Невероятни са. Всички лисици са красиви.

  tisss: – Грациозен хищник, и мен ми харесва. Фенекът** е пустинната лисица, която френският пилот-аристократ Екзюпери описва в книгата си "Малкият принц".  

  Виктория: – Тези дни, като бях в Прага, видях фенек на живо. Много по-хубав е.

  tisss: – Моят лисугер от Гребната база е по-едър и красив от затворения в клетка.

  Виктория: – Дано не го убие някой! Че всякакви гадове напоследък ги има.

  tisss: – Всяко лято или пролет тук някой се самоубива или го убиват. И това е част от пловдивската Гребна база.

  Виктория: – Кофти!

  tisss: – Миналото лято приятел, който обеща да ми даде да покарам моторницата му на спасител, го виждам яко разстроен. Какво ти е бе, Гошо, – питам, – да не си болен? Сочи ми високо дърво: "Идвам на поста с моторницата в осем и трийсет сутринта... и гледам: едър, як мъж виси на дървото и ветрецът го обръща ту с лице към мен - ту с гръб". Любовна история. Писаха в днешния вестник: на 52 години, дошъл чак от град Стамболийски тук да се обеси.

  Виктория: – Малийййййй!

  tisss: – Преди десетина години полицай в патрулката със служебния си пистолет се самоуби на алея край Гребния канал. Пак нещастна любов. Младо момиче от Смолян си вързало камък на шията и се хвърля от Моста на влюбените над Гребния канал. А говореха, че била известна като добра плувкиня.

  Виктория: – Луда работа!

  tisss: – Райско място! Мислил съм си: като да има някаква магия, та все тук избират да си сложат край на живота силно разочаровани хора в разцвета на силите си.

  Виктория: – Гадно е да се самоубиваш, болезнено! Като може с хапчета...

  tisss: – Майка им на щерките ми три пъти се трови. След втория опит ми е говорила: "Боже мой, Жоро, колко съм била глупава!" – И все пак направи и трети опит... Изпила беше пет опаковки фенобарбитал (ок. 50 хапчета). Открих празните опаковки в шкафа под прилежно сдипленото й бельо. Откривам я в пет сутринта до мен да хърка с пяна на устата, в несвяст. Влюбила се в бивш затворник, раздвоявала се, че не може да се раздели с мен и двете ни дъщерички. Около два месеца я държаха под наблюдение в тукашната психиатрична клиника, над моргата в южното подножие на Джендем тепе. 

  Виктория: – Ами тя си е била за лудницата!

  tisss: – От 16 ч. на 31 август 1983 г. до 8 ч. сутринта баща ми береше душа в местната Клиника по изгаряния, и всеки ден първо минавах през Четвъртък-пазара за да й купя плодове на тази, която по същото време беше в Психиатрията на Джендем тепе, на 50 м над Клиниката по изгаряния, където баща ми Дърводелеца в течение на онези шест дни умираше, след като колата му избухна в пламъци на паркинга на милиционерския блок в жк Тракия, след третия й опит да се самоубие с хапчета. Какво знаеш ти!

  (Часове по-късно...)

  tisss: – Приятеля си от детството Тодор два пъти съм спасявал от удавяне, Стефчо от добруджанското село Гурково, докато бяхме на километър навътре в морето, му се схвана кракът и го извлякох жив и здрав на Балчишкия градски плаж; за благодарност същият този Стефчо ми завлече дългосвирещата плоча с "Литургиите" на Чайковски. Жена ми три пъти съм я връщал от смъртта. Тровеше се отначало, че след като беше живяла четири години във Варна, не можеше да свикне с Пловдив и Марица наричаше "кална вада", или заради мъж, когато е била влюбена в някой мъж... Стигнахме дотам, леля ми Васка от Пазарджик пред майка ми да ме пита: "Жоре, ти нефелен ли си?"

  Виктория: – Малеееее! Лягам си, че утре пътувам за Македония.

  tisss: – В последното си предсмъртно писмо, писано в склада на огромния магазин "Евмолпия", където работеше, беше написала четири писма – до дъщерите, до майка си и баща си, до любовника, до мен: "Жоро, ти си добър, но разбери, Иван е слънцето за мен". Иван Щипков от Калояново, бивш пандизчия. Здрав мъжкар, груб, но честен.

  Виктория: – Малеее!

  tisss: – Объркал съм се, че е събота сутрин. Спал съм допреди половин час, след като се прибрах с велосипеда от Гребната база, та се чудех днес до едно време защо, вместо да изгрява слънцето, наоколо взе да притъмнява... Живеем като в просъница в нашата унижаваща се пред наглите чужденци и нашите гневни предатели България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2023

Илюстрации:

- Особеният живот на влюбената жена.

- Залез над Гребния канал в Пловдив***. 

–––

* Разговор по Internet. 

** Вж. https://podarilove.ru/bg/skolko-stoit-lisa-fenek-karlikovaya-lisa-fenek/ 

*** Тук премина част от късното юношество и ранната ми младост., когато всичко наоколо бе свежо, пълно с живот и обещания за светло бъдеще. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1376.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1376.)

     По-високо билото, майстори! Иде женихът –

     Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже...*

      12 dec. 1979 

СКАЧАЙКИ ПО ТРАВЕРСИТЕ
В памет на чичо ми Насо**

И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тая черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...
И виждам, моят чичо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове...
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват: 
– Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!

Пловдив – гнездо на посредствеността и културата

  

Plovdiv, edited on 15 sep. 2023

Илюстрации:
- Политиката е само за провалени хора***.
- 1940 г. Чичо ми Насо с жена си Катерина.

___
* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.

** Атанас Бояджиев (1912-1978) – трети от петимата сина на общинския данъчен чиновник в Харманли бирника Георги Бояджиев, дядо ми по бащина линия. Текстът бе публикуван през 1979 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас”, печатна трибуна на ОК и ГК на БКП, без да подозират редакторите, че посвещението е в памет на българин, въдворен заради приказки срещу т.нар. Народна власт отначало в концлагер, а по-късно – в клиника за душевноболни. Събирал около себе си болните да им свири на китара и да им разправя лакърдии в барачка, в която живеел сам над клиниката. Синът му, братовчедът едноименник, научава за смъртта на баща си три години по-късно. Променено е първоначалното заглавие („По траверсите”) от заключителния текст в сборника "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", тираж 1130 екз, които за седмица се разпродадоха от пловдивските книжарници.

*** Заклевал синовете си харманлийският бирник, дядо ми, видял какво ли не от зулумите на местната власт, хем от първа ръка, като данъчен чиновник. С наследените циганска направа ножици за тенеке и две конусовидни стъклени чашки за по 30 драма (50 грама) ракия, баща ми се отнасяше като към реликва. Семейството на бирника  е най-бедно, според спомени на някогашни съмахленци в Харманли. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

  А пък отвред ни гледаха портрети,

  прекрасни мигове, навеки спрени,

  фиксирани човешки младини,

  намръщени младежи със каскети,

  от зли роднини двойки разделени,

  деца в ковчези, бременни жени.

 

  И всичко стана жално моментално:

  и хората, и бледното предградие,

  и снимката, излязла тъй добре,

  и двамата се гледахме печално,

  и нейде се обади едно радио:

       "Вероника, животът е море!" – Валери Петров (1920-2014).

     12 sep. 2017 

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

  – Не виждам за последните трийсет и кусур години хаос и демокрация по-унижавано съсловие от учителите у нас. От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта им към учителите в условията на Царство България.

  – И аз.

  – За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че вижда как в стари домашни дрехи копае градинката на двора си в Пазарджик същият мъж, който винаги в официална дреха, лъснати обуща и вратовръзка влизал в класната им стая.

  – Аз също съм имала респект.

  – Сега масово се подиграват на учителите, но то вече не са учители в онзи трепетен смисъл на думата: личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които все се озъртат дали не ще им долети от властните днешни чиновници някоя неприятност.

  – Мани! Гадно е.

  – През последната учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата моя майка печели голямата награда в училищната томбола: виенски тип холова гарнитура от маса с извити крачета, розова дамаска на едри цветя и диванче с четири стола.

  – Еха-а!

  – Студент втори курс, през лятната ваканция се бях хванал да възкреся тази хубост. Разглобих столовете и диванчето и се залових да изцикля горния слой спаружена боя – работа трудоемка. И ми отне два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в бяло, за да станат като да са от порцелан, и да обновя прокъсаната им вехта дамаска. И ги наредих мераклийски в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа им в пловдивския квартал Мараша. И ги оставих за година до следващата лятна ваканция, когато пак ще се заема с боядисването, лепенето и сглобяването на виенската мебел... И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди наблюдаваше тези мои летни занимания, ползвал старателно обработените части за подпалки през зимата, изгорил всичко, което бях подготвил. Вареният бук е бая труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, така характерни за артистичната виенска мебел. Досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

  – Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък според мен, просто му липсвало вероятно умението да мечтае. Имам и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме спре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателиенце над третия етаж, току под покрива на къщата. Бях се уговорил за плоскости от талашит и подробности по преграждането на една трета от тавана, която една трета си бе по право собственост на нашите. И пак ми забрани... Втори случай – за антренцето зад входната врата към нашия първи етаж бях изнамерил и налепих върху грубия сив бетон мраморни плочки: розови, синкави, млечнобели, т.нар. за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато почнах на ръка с шмиргелов камък за заглаждам всеки Божи ден площ колкото мъжка носна кърпа, се разръмжа и всичко така си и остана недоработено. Трети случай. В моята стая, където заживяхме с жена ми и двете ни дъщерички, откачих двойните прозорци на ъгловата ни стая и изрязах преградите им, отнесох рамките на стъклар и той монтира цели, хем по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, хванал се да прави и той същото в тяхната всекидневна.

  Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и най-сетне видях небе над главата си. Това, по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят първия етаж от тази триетажната масивна къща срещу черквата "Свети Георги" насред стария пловдивски район Мараша*, майка ми е причината. Баща ми и на нея се дразнеше, но пред нейната женска стихия на рожба от два твърде заможни чорбаджийски рода – Перущенския и Калугеровския, най-малкият - петият син на харманлийския общински бирник отстъпи.

  – Мале-е-е, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Довтаса от Пазарджик дядо ми Борис Дявола (1900-1972) с раздрънкана симсонка, в груби залъскани от старост, изтумбени на коленете панталони, с кирлива ватенка на гърба, и майка ми – любимата му щерка, го заведе да огледа къщата. Дъртия (както му викаха четирите му дъщери) им даде три хиляди лева суха пара на моите родители да добавят към техните хиляда и петстотин, с лишения събирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за останалите хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите на семейство Крумови на втория етаж.

  За двете адвокатски семейства: Крумови на втория етаж, и Джонгови на третия етаж, бяхме бедни простовати хорица, присадили се при тях; гледаха ни със снизхождение, извисоко, като хора от сой, известните в Пловдив две адвокатски фамилии... Запрян Джонгов, в знак на кой знае какво разположение към мен лично, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков (1893-1947)**, като депутат в някогашното Народно събрание, даже ме канеше да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на бившата учителка Крумова, от която нашите купиха етажа, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник с автентични разкази и спомени от живота в Родопите.

  Баща ми беше и против моето учене в София; и пак майка ми е причината да не ме спре. По онова време той работеше в столицата... В мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламации от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. Отърчал да погледне резултатите от приемните изпити за Университета, и се връща грейнал у дома в онзи Пловдив, хвалил се на майка ми и на колегите си от завод "Напредък", че ей го на! – и синът му е сред приетите да учат в Софийския университет, докато издокарани дами и господа, явно кадърни и заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били в списъка на класираните.

  По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010) – все хора от артистичната бохема на онази София. Зодия Рак бе баща ми, какво още да кажа! След като се дипломирах в Университета, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато почна да ме въвежда в тънкостите на занаята. Показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Мебелите днес ги правят на конвейер и с машини, по онова време си бе работа единствено за майстор – всеки детайл на ръка се прави: от плоскостите, пресовани летви между два листа шперплат, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с горещ туткал на тънките листове фурнир – видове дървесина, като махагон, абанос, палисандър, липа, дъб, череша, ясен, орех.

  През цялата лятна ваканция преди четвъртия курс в Университета занемарения им кенеф, който усмърдяваше улица "Янко Сакъзов", преустроих във фаянсова баня с тоалетна, душ и мивка, с възможността да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, да си набавя материалите за градежа и за ходене по майстори – на струг да ми изработят по мой модел профилите и железните тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката горе до някогашния миризлив гириз. Рушнах една от стените и я изградих наново, за да разширя банята. Само тогава баща ми как думица не рече!

  Това не ми пречи да го ценя и обичам, че много неща от него съм наследил. Докато беше жив, никак не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му прилича!" Атанас (1912-1984) е третият от петимата харманлийски братя, който с метална тръба петима милиционери гонил, отишли да го арестуват в годините на кървавата месомелачка в Пловдив след Девети септември 1944 г. Едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция за това негово "геройство", потрошили го, но все пак не го убили... Баща ми за него казваше: "Преди Девети Насо ядеше бой в полицията, след Девети яде бой в милицията, и все по донос от някой бдителен съсед за приказки срещу властта".***

– Невероятно!

– Наследеното материално е нищо! Ценни са ми нравът и майсторлъкът на баща ми – мъж мълчалив, вдаден в занаята и ремонта на мотоциклета, с който се състезаваше като един от пловдивските кросаджии, три стари немски 200-кубикови цюндапа смени. Наоколо ми се набиват в очи самохвалковци дървени философи, досадни кавгаджии, пияндета, белотаджии, като него друг такъв досега не съм срещал. Ама Насо Гащара е от друго тесто замесен, но и никой от най-близките му не съм чул да го цени. Може би затова само на мен единствено ми е на сърце.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 14 sep. 2023

Илюстрации:

- Лятото на 1961 г. С баща ми край Китен.

- 1942 г. Баща – чирак при арменеца Ончо.

___

* Мараш - от турски: Занемарено лозе.

** Върху зида на тази единствена някога триетажна тухлена къща в пловдивския район Мараша още личи наплескан с вар лозунг от годините след Девети септември 1944 г. "Смъртъ на опозицията!" Сегашният кандидат за кмет на Пловдив Ивайло Старибратов по линия на майка си е внук на Запрян Джонгов от село Пъдарско и син на един от двамата братя Старибратови, доста уважавани някога си лекари в Пловдив. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB…

*** За чичо ми Насо на литературния редактор от партийния пловдивски всекидневник поетът Александър Бандеров (1933-2007) през 1978 г. предложих текста "По траверсите", и без да е наясно за какъв чешит от Бояджиевия харманлийски род се отнася, Бандеров пусна текста върху страниците на печатната трибуна на ОК на БКП - Пловдив. Голям кеф! Голямо густо, както би казал простосмъртният майничка. Бел.м., tisss.