ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1378.)

 

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1378.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с неколцина тарикати и малодушни навлеци, които не са заслужавали да се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми джинс, от двата чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, клани след паметния за нацията ни Април 1876. – Аноним (1947)

  22 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

  

  Нещо подобно, крясъци "Вън! Напусни ми кабинета!" чувах и когато – ученик в X клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", изнервен, настоявах да придружа майка ми при посещението й в т.нар. Приемна на Градския комитет на БКП, на улица "Васил Марков" № 5 в същата сграда, където някога бяха част от редакционните стаи на пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка ми се противеше – предполагам, било й е неудобно да я виждам да се оплаква пред някакъв си чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно, че си е наше право на стопани. След като обаче си бях виждал двайсетина пъти името под фейлетони, разказчета, стихове, интервюта или репортажи в двата местни пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", упорствах да видя как става тази работа – да убедиш някого в личното си човешко право.

  Тъй че ето ни с майка ми в сряда, единствен приемен ден от седмицата, висим пред тапицирана с тъмночервена изкуствена кожа порта, пазим си реда сред жени и мъже с угрижен вид – и всеки там стиснал свитъчето си с документи. Дочакахме си реда и влизаме, и майка ми обяснява на онзи зад бюрото нашия случай... Купили сме етаж от триетажната къща срещу черквата "Свети Георги" в Мараша* и значи, как едно от двете семейства: младши лейтенант от армията с младата си съпруга, се изнесло, но в две от общо четирите помещения другото семейство наематели не желае да освободи останалите три стаи, независимо че родителите ми предлагат по-слънчеви две стаи и балкон, където все още живеехме под наем – на улица "Люлебургаз" № 17 в квартал Инвалиден**. Замяна равностойна, а онези хора искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Притесняваха се родителите ми, че насреща им са хора с връзки, хора на властта: туркиня – домоуправител, партиен член в БКП, активист в ОФ-е, слухтяла, според съседите, за политическите настроения у махленците, и те са на наша страна, ама не смеят да гъкнат, зъб да обелят... Предлагали им двамата тарикати, кокалестият, дълъг като сарък, върлина за простор бай Слави (Радослав) и жена му – набитата като юмрук туркиня, баща ми мебелиста да им даде суха пара от 1500 лв. на ръка (шестнайсет месечни негови заплати в Държавното предприятие "Напредък"), пък си харесали и три от наредените в опразненото от лейтенанта салонче, изработени от баща ми с мерака на бедняк, че влиза и той в свой дом – махагонов шкаф за хола, артистична масичка за кафенце и чай и червения плюшен диван с белгийска копринена дамаска, мебели, които беше измайсторил като за нас си и много им се радваше, че вече и ние ще можем да си каним гости. Милият! Бе готов да хариже тези свидни вещи на изнудвачите, ала майка ми, люта семка пазарджишка от два чорбаджийски рода, настръхна: "Как така бе, Кинчо! Че това си е живо изнудване". И започна нейното Ходене на Богородица по мъките***. И не само нейното... Няколко пъти пийнали трима яки мъжаги пердашили родителите ми в дворчето на същата тази триетажна къща на улица "Янко Сакъзов", та се прибирали в старата си квартира бити, кървясали, насинени, с оттоци, охлузени, натъртени. Това по-късно, когато бях вече войник в ракетния дивизион между Хасково и Харманли, нямаше как да знам, двамата лъгали сестричката ми Ели, срам ги било да й се оплачат, че ги пердашили три махленски пияндета, сред които 50-годишния по онова време Бай Слави (Радослав), треньорът им на гребците по кану-каяк в отбора към пловдивския текстилен комбинат "Марица", мераклията за плюшения диван с белгийската дамаска.

  Този възел се разплете половин година по-късно, когато прибрал се у дома в отпуск по награда за ІІ място във вътрешноармейски състезания по бокс, запасах кухненския нож на кръста и шетах като собственик, но и като терорист в нашия имот, въртях се пред зъркелите на същата онази компания от побойници. Единият – 32-годишният по онова време Митко, беше каменар, губеше се с месеци в каменна кариера над Пловдив, дето грубо изчуквал творения на пловдивски скулптор. Вторият беше кисело човече – Иван, братът на софийски влиятелен някой си генерал Врачев. Третият беше върлинестият Слави, треньорът на каякарите от "Марица" в пловдивския Гребен канал. Спях долу в мазенцето, при паяци колкото палеца ми, и за пръв път в живота си между фугите на гнилото дюшеме открих да щъкат нощем светлокафеникави полупрозрачни скорпиони с войнствено вирнат скорпионски нокът. Размотавах се по двора, докато онези тримата пляскат белот и се наливат с домашна ракия. Три плодни дръвчета засадих. Подрязах голямата над петдесетгодишна занемарена асма с лозарската ножица от дядо ми Борис от Пазарджик, докато онези пляскаха карти на две крачки от лозата, смучеха ракия край панер с мезе и салата, начумерени следяха изпод вежди какви ги върша под носа им.

  Борис Дявола като да се беше вселил у мен да ги предизвикам. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме прихванат отзад през раменете, та втория път бих шамари, но не на треньора на гребците от отбора на текстилния комбинат – висок и жилав, а на женицата му – към четирийсетгодишната туркиня****, че два пъти ми се изхрачи в лицето и ме замери с масивен стъклен пепелник. Да беше ме уцелила, щеше да ме усмърти. Първия път това се случи пред един от тримата им сина и пред сащисания Радослав (Бай Слави); втори път, след като се изтърколихме първом в дворчето, а от дворчето – на тротоара баш пред хлебарницата, където плътна тълпа чакаше да извадят хляба от фурната. В бокса има ловко движение, което така и не успях да усвоя, "ескиваж" се нарича: да се гмурнеш встрани от връхлитащия те противник и той да ти се наниже сам на юмрука ти. Отстъпвах с лице към онези тримата (Бай Слави, жена му и сина им десетокласник), и понеже туркинята беше най-яростна, най-запенена: кълне, опитва да ме уцели с храчки, та пред стотината чакащи за хляб изяде още два здрави плесника. 

  "Ей сега ще отидем във Второ районно (на МВР) да те арестуват" – реве ошашавен от изненада, че някой му се оперил, Бай Слави. "Какво чакате! – крещя. – Тъкмо в милицията да ви разберат какви изнудвачи сте! Какво се мотаете?! Вървете, там само вас чакат!" Същия ден около обяд върху къс кафява амбалажна хартия щерката Живка на адвоката Васил Крумов, автор на сборник разкази за Родопите, долетя на улица "Люлебургаз" 17 с късо послание: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа", драскано с разкривен почерк с молив върху амбалажна хартия.

  Само че това става половин година по-късно. А сега стоим ние с майка ми пред непознат мъж с восъчно лице зад бюрото... Какво каза майка ми, какво й рече Восъчният мъж, не си спомням; помня само, че онзи й рече нещо гневно и рязко: "Срещу кого сте тръгнали?!***** Изнудвали ви и ви опердашили... Ясно ли ви е, че не са случайни хора? Я да си вървите там, отдето сте дошли. Я, да си налягате парцалите!" В този смисъл му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, отровни. Рекох да се обадя, но той не към мен, а към майка ми: "Кажете на момчето да излезе. Нямам работа с него!" И не излязох, рекох му и аз нещо рязко, в смисъл: Защо е посаден в тази канцелария, да брани мошеници ли?... Че като се нервира този ми ти Восъчен мъж! Че като скочи, като ни се развика... Издуха му се жилите на врата, зачерви се, блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Вън! Вън! Напуснете приемната!" Блещи се, върти очи, ама си стои зад бюрото, не тръгва към мен. Сочи тапицираната порта да напуснем Приемната на ГК на пловдивската БеКаПе. Е-ех, тръгваме си ние с майка ми. От средата на улицата обаче тичешком се връщам да науча с кого сме имали "честта", името му само да видя – кой е този разгневен идиот. Върху месинговата лъсната с пуцинг табела, се мъдри: "Георги Алексиев – секретар на ГК на БКП"... 

  Минаха повече от двайсетина години, пътеките ми на вестникар и автор на купища текстове с претенция да са стихове или разкази се кръстосаха със същия този важен Георги Алексиев, който ни се разкрещя на двамата с майка ми; не знам той дали помнеше онова, което живо помня. Видях го в друга светлина двайсетина години след онзи епизод в приемната на ГК на БКП. Видях го, и имаше какво да харесам у него: майсторски написани разкази и романи, да му съчувствам дори, когато (сами в жигулката му се прибирахме двамата от литературно четене в Пазарджик, родния град на майка ми и на Дяволския ни джинс) захвана да ми разправя за болната си майка и нервната си съпруга, която тежко карала критичната... Споменът, особено когато е от онази възраст на наивен отвлечен идеализъм и вяра в справедливостта и в силата на доброто, са жилави и с дълбоки корени, упорити като гробищен троскот... Знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се до мазоли, до кръв с троскота, враснал се в гроба на най-големия от четиримата по-големи харманлийски братя на баща ми – Бате Митко (Димитър Бояджиев, 1909-1963), та знам – корените на гробищния троскот върху гроба на Бате Митко, връстник на поета Никола Вапцаров стигаха там до три и половина - четири метра дълбочина, но там извадих и единайсет метра и половина дълъг, усукан като змия корен от гроба на чичо ми в пловдивското общинско гробище край булевард "Цариградско шосе". Седнал с цигара в ръка насред гробището, опитах да си представя как нежно просвредляват плътта на мъртвия тези корени, как пие ли, пие тревожната си сила оттам яростната жилава гробищна трева. Не мога да ти простя, скъпи ми Георги Алексиев, колкото и голям писател да стана – един от съвременните ни белетристи***** с усет за трагизма у българина, по-добър дори от превъзнасяния, според предизвикан читател като мен, твой почти земляк, от онзи, когото софийските професори се готвеха да предложат за Нобелова награда, от Йордан Радичков (1929-2004).

ЗА ФОТОГРАФИЯТА НАЙ-ГОРЕ

 tisss: – На снимката е Гана, кръстена на баба си Ганка от Клисура, която обаче се прекръсти на Галя, братовчедка на приятеля от детските години Тодор Ряпов. Спомен от сватбата на Сия (Анастасия), по-малката сестра на Ряпов, в двор сред село Мечкюр (днес квартал Прослав). Тук съм едва от шест месеца войник: дошъл си в отпуск след вътрешноармейското за 1966 г. първенство в ПВО и ВВС по бокс между някогашните ни ракетни дивизиони в един от хангарите на някогашното пловдивско летище. Галя си остава за мен най-артистичното момичее от джинса на Ряпови. Баща й бил николапетковист и като "враг на народа" прекара тринайсет години в панделата. Помня го като веселяк с несломим дух.  

  Виктория Н.: – Личи си. И тя изглежда готино.

  tisss: – На онези състезания за ІІ място в категория "перо" (до 54 кг.) от армията ме наградиха с 15 дена домашен отпуск, и през това време успях да притесня навлеците в купения от нашите първи етаж от къщата на три етажа, които навлеци – за да се изнесат от двете стаи и салона между тях в единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, предлагаха моите бедни родители да им направят вноска за жилище (1500 лв.) и да им харижат правените с мерак от баща ми мебели. През онези петнайсет нощи спях върху откачена от пантите й врата, подпряна върху тухли долу в избата, дето между дъските щъкаха скорпиони, и сутрин от пет часа се качвах на етажа да тракам и да вдигам гюрултия, да дразня навлеците. И те се хванаха на предизвикателството.

  Една сутрин ме обградиха в салончето тримата – мъжът, треньорът на гребците от Спортния клуб "Марица" Радослав, жена му туркинята Надин и сина им десетокласник. Замери ме другарката Надин с масивен стъклен пепелник. Пепелникът профуча край черепа ми, та машинално й бих два шамара пред мъжа й и синчето и изскочих заднешком първо на двора, а после на тротоара, следван от разлютените, дето още два шамара изяде плюещата, докато пробваше да ме захрачи пак, както ми крещеше пред поне стотина души, чакащи за хляб: "Знаеш ли коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката". Тосун бей* е предводителят на башибозука, бастисал през кървавия Април на 1876-а Клисура, отдето е джинсът Лалови по майчина линия на приятеля Тодор Ряпов.

  Същия ден по обяд дотърчава в квартирата ни на ул. "Люлебургаз" № 17, където живееха нашите под наем, щерката Живка на Петра Крумова – вдовица, от която майка ми и баща ми бяха купили етажа, с надраскано върху къс амбалажна хартия: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще си изнасяме багажа". Две седмици като войник в отпуск, ходех запасан с кухненския нож на кръста, че онези тарикати вече бяха успели с още две пияндета да опердашат жестоко баща ми и майка ми в двора на същата единствена дотогава триетажна къща в Мараша. След случая, по думите на Венчето – съседското кипро девойче, в махалата ме наричали Робин Худ, че съм се справил с онази, от която треперели дотогава. Надин й бе името. Била партиен отговорник за квартала и съседите се страхували от нея. Венчето, по-голямата от двете дъщери на съседа Панчо зад оградата – Панчо от село Бойково, ми го каза това. До предизвиканото от мен шоу заради наглеците майка ми се скъсала да обикаля с жалби чиновниците в общината. Но жалбите не хващали дикиш. Така че след онова театро пред стотина души, връзкарите опразниха помещенията и проблемът се реши от само себе си. Криеха моите родители, че са яли пердах. Единият идиот държал баща ми за ръцете, докато треньорът на отбора по кану-каяк към пловдивския текстилен комбинат "Марица" и братът на някакъв си важен софийски генерал Врачев блъскали с юмруци в лицето моя кротък баща фронтовак... Това от сестра ми го научавам. Иначе, като съм ги питал що майка ми е с изподрано лице, а баща ми насинен, подпухнал, казваха ми, че тя се спънали в едни драки, пък той се търколил от велосипеда, като се прибирал в тъмното, все такива едни. Срамуваха се, че са били бити. 

  Какъв глупак съм бил. Трима яки мъжаги пият ракия и блъскат карти на дворчето, а затъкнал в колана кухненския нож, аз, Глупакът в голямата пластмасова кофа бера грозде от астмата на метър-два от побойниците. Чудно ми е как тъй не посмяха да ми посегнат. Бил съм си същият като на снимката с Галя, 54 килограма мокър с гащите и войнишките патъци,  ама не посмяха да ми посегнат.

  Виктория Н.: – Мога само да си представям какво е било.

  tisss: – Побойник, какво да е било! Търсел съм си със свещичка белята. Ама па от друга страна, проблемът се реши моментално. Още на следния ден тарикатите си изнесли багажа в къщурка с дворче на съседна уличка. Имали по-големи близнаци побойници. Не ги видях двамата да се появят. А бай Слави, като да се оправдаваха комшиите заради малодушието си, бил сътрудник на милицията. Стърчеше цяло глава по-високо над мен, а трепкаше като мушкато, докато биех шамари на жена му. Това е то генът на майчините ми два рода, Перущенския и Калугеровския.

  Виктория Н.: – Макар че си щял да отнесеш боя.

  tisss: – Пази, Боже, от зелен и глупав! Ама като са си знаели посраните задници, дали милиция и общинари биха им влезли в положение?!

  Виктория Н.: – А бе, какво ще направиш срещу трима побойници!

 

  tisss: – Отде да знам. Знам само, че бях бесен, че някой посегнал на моя мълчалив кротък мебелист дърводелец – последния от петимата сина на бедния бирник (?!) от Харманли в Царство България Георги Бояджиев.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 17 sep. 2023

Илюстрации: 

- Юни 1966 г., в отпуск, на сватба в Мечкюр.

 - Бъдещата ми майка в девическа гимназия.

___

* Един от най-старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, строена през 1908 г., когато княз Фердинанд обявява България за царство, възползвайки се от противостоенето между Великите сили, плоча бележи де е била бесилката на Васил Соколов, доктора, описан в "Под игото", който днес притеснява евроатлантическите духовни ценности.

** Средновековен апокриф, разпространяван по Българските земи.

*** В къщата, строена от бившия кмет на Цалапица Фъргов, убит в първите дни от нахъсани след 9. ІХ. 1944. цалапишки бедняци. По-малката му сестра леля Лучка живееше над нас с мъжа си Борис Лозев и единственият им син Петър. 

**** "Ти знаеш ли аз коя съм? Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше ми мускулеста женица с тяло, набито като гюлле. Тосун бей води башибозука, бастисал героична Клисура през Април на 1876 г. Тази инак чиста, уредна туркиня, омъжена за българин – треньора на гребците от местното дружество "Марица", родила му трима сина, би трябвало да е наясно какви ги плещи, но кой знае! – може наистина да е внучка на известния ислямски главорез. 

***** Роден в с. Якимово, Ломско. Завършва Военно артилерийско училище (1950) и Военно политическо училище през 1952 г. До 1956 г. е политически офицер. Завършил право в СУ "Климент Охридски" през 1960 г. От 1957 г. живее в Пловдив. От 1960 до 1972 г. е на работа в ОК на БКП в Пловдив. Зам.-главен редактор (1972-1975) и главен редактор (1975-1978) на твърде известното някога списание "Тракия". Сприятелихме се по-късно с него.

Георги Алексиев (1927-2011)

   За първи път печата разказ през 1970 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас". Автор е на книгите "Засука се вихрушка" (сб. разкази, 1971), "Кръстопът на облаци" (роман, 1973), "Духовете на Цибрица" (роман, 1976), "Горещници" (1978), "Разпятие" (сб. разкази и новели, 1978), "Разсечено небе" (сб. повести и разкази, 1984), "Сказание за Млечния път" (1987), "Добър ден, неудачнико" (1988), "Господ е болен" (1991), "Върколакът" (роман, 1997), "Заключване на гроб" (2002). Носител е на "Литературната награда Йордан Йовков" (1971). Почетен гражданин на Пловдив (2001). Бел.м., tisss.