ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1377.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1377.)

   

  Къде ми е снегът от лани?/ Къде си, ти, мой януарски сняг?/ Останаха ми белези от рани/ и минало в лудешкия му бяг. – Аноним (1947)

   

1 uli 2022

РАЗГОВОР С ВИКТОРИЯ Н.*

  tisss: – Родихме си децата в подреден, макар и кофти свят, и ги хвърлихме насред хаоса на слободията. Вече не знам родител 1 или родител 2 съм... Лъвицата Надя ми роди внук и внукът ми е палав амбициозен хлапак – едва ли ще се остави отрепки за носа да го водят, да го лъжат, както лъгаха нас. Надявам се умно да отмъсти заради  излъганите ни надежди на две поколения обикновени българи, които повярвахме на лицемери и отрепки, настанили се на власт.

  Виктория: – Да разчитаме на внуците ни да си направят един по-добър свят!

  tisss: – На пловдивската Гребната база с велосипеда си съм. Чудесно време! Всеки ден или през ден или два съм тук да си поема дъх, на десетина километра от крайния квартал зад кресливо гето Столипиново, от което всеки Божи ден общинската служба по чистота отнася с огромни камиони и багер тонове битова смрад и където на триста метра живея от януари на далечната 1979 година.

  Виктория: – Браво на теб! А аз дремя на работа в офиса.

  tisss: – Представи си, че си пиеш кафенцето с чаша малцово уиски в дружелюбна и весела компания на къмпинг нейде край Балчик или на терасата на хотела в курорта "Албена", и тогава 1 юли ще ти се види райски! Без илюзиите си, човекът е нещастен.

  Виктория: – Да, ама като си отворя очите тук, хич няма да ми се вижда райско.

  tisss: – Както пее от сърце истинският певец – чуй: https://www.youtube.com/watch?v=by4rdGi4hXc ... Сравни го с воя на чалгата. Писна ми от лицемери, които ми говорят за политика с хъс на ощипана курва. Дали разбират народа ни тези гневни говорители с апломб. Висят сред облаците, целите в бяло, целите в зъби и перушина. У нас, май и навред по света, политиката е занятие за персони с голяма уста, мощен бял дроб, без сърце. Истинският стопанин обединява, фалшивият разпилява нацията ни. Толкова е просто! Или както чалга-певците, пеят уж за вечната любов, не знаят, че за съкровени неща се изразяваш човешки, и не се мяука, нито се наддава вълчи вой, не се крещи от трибуната с камерите и микрофона, нахълтали в дома ти от телевизионния екран.

  Виктория: – Интересчии.

  tisss: – Алчни и нагли, за чест говорят, а честта си продали, камо ли България. И не очаквай милост от тях!

  Виктория: – Абсолютно! Най-вече нагли, защото се самозабравят.

  (Два часа по-късно.)

  tisss: – Толкова е хубаво сред природата! Току-що се прибрах от Гребната база на 10 километра оттук.

  Виктория: – Че много рано! Изобщо не ми се стои затворена в офиса в София.

  tisss: – Тръгнах в 7, там бях в 7,30 ч. Доста народ обикаля наоколо: велосипедисти, пешеходци, гребци в Гребния канал, лястовици, гургулици, гларуси и чайки. Влюбена мъжка гургулици над главата ми... явно имат малки. Гларусите ловуват пред очите ми, току някой кацне на 2-3 метра от мен, върти главица, оглежда ме... Хвърля ли му шепа слънчоглед, спуска се да да кълве. Мъжка лисица, докато белех ябълка, зад гърба ми дойде да рови в обелките...

  Виктория: – Как разбра, че е мъжка?

  tisss: – Появи се възрастен мъж с шише прясно мляко и голямо парче евтин салам. В храстите сложил кутия, тури всичко това в кутията и взе да подвиква към храстите зад мен: "Лиско, Лиско, ела, Лиско". Спира народ, снима лисугера със смартфоните.

  Виктория: – Обожавам лисиците.

  tisss: – Преди две години може същият лисугер да бе: измуши се из храстите, дето се бях забил да чопля слънчоглед, и го снимах. Питам работниците по поддръжката на канала и алеите за тази лисица, казват: "Знаем я, слиза нощем до водата да лочи".

  Виктория: – Ако можех да си гледам фенек, щях да си взема. Невероятни са. Всички лисици са красиви.

  tisss: – Грациозен хищник, и мен ми харесва. Фенекът** е пустинната лисица, която френският пилот-аристократ Екзюпери описва в книгата си "Малкият принц".  

  Виктория: – Тези дни, като бях в Прага, видях фенек на живо. Много по-хубав е.

  tisss: – Моят лисугер от Гребната база е по-едър и красив от затворения в клетка.

  Виктория: – Дано не го убие някой! Че всякакви гадове напоследък ги има.

  tisss: – Всяко лято или пролет тук някой се самоубива или го убиват. И това е част от пловдивската Гребна база.

  Виктория: – Кофти!

  tisss: – Миналото лято приятел, който обеща да ми даде да покарам моторницата му на спасител, го виждам яко разстроен. Какво ти е бе, Гошо, – питам, – да не си болен? Сочи ми високо дърво: "Идвам на поста с моторницата в осем и трийсет сутринта... и гледам: едър, як мъж виси на дървото и ветрецът го обръща ту с лице към мен - ту с гръб". Любовна история. Писаха в днешния вестник: на 52 години, дошъл чак от град Стамболийски тук да се обеси.

  Виктория: – Малийййййй!

  tisss: – Преди десетина години полицай в патрулката със служебния си пистолет се самоуби на алея край Гребния канал. Пак нещастна любов. Младо момиче от Смолян си вързало камък на шията и се хвърля от Моста на влюбените над Гребния канал. А говореха, че била известна като добра плувкиня.

  Виктория: – Луда работа!

  tisss: – Райско място! Мислил съм си: като да има някаква магия, та все тук избират да си сложат край на живота силно разочаровани хора в разцвета на силите си.

  Виктория: – Гадно е да се самоубиваш, болезнено! Като може с хапчета...

  tisss: – Майка им на щерките ми три пъти се трови. След втория опит ми е говорила: "Боже мой, Жоро, колко съм била глупава!" – И все пак направи и трети опит... Изпила беше пет опаковки фенобарбитал (ок. 50 хапчета). Открих празните опаковки в шкафа под прилежно сдипленото й бельо. Откривам я в пет сутринта до мен да хърка с пяна на устата, в несвяст. Влюбила се в бивш затворник, раздвоявала се, че не може да се раздели с мен и двете ни дъщерички. Около два месеца я държаха под наблюдение в тукашната психиатрична клиника, над моргата в южното подножие на Джендем тепе. 

  Виктория: – Ами тя си е била за лудницата!

  tisss: – От 16 ч. на 31 август 1983 г. до 8 ч. сутринта баща ми береше душа в местната Клиника по изгаряния, и всеки ден първо минавах през Четвъртък-пазара за да й купя плодове на тази, която по същото време беше в Психиатрията на Джендем тепе, на 50 м над Клиниката по изгаряния, където баща ми Дърводелеца в течение на онези шест дни умираше, след като колата му избухна в пламъци на паркинга на милиционерския блок в жк Тракия, след третия й опит да се самоубие с хапчета. Какво знаеш ти!

  (Часове по-късно...)

  tisss: – Приятеля си от детството Тодор два пъти съм спасявал от удавяне, Стефчо от добруджанското село Гурково, докато бяхме на километър навътре в морето, му се схвана кракът и го извлякох жив и здрав на Балчишкия градски плаж; за благодарност същият този Стефчо ми завлече дългосвирещата плоча с "Литургиите" на Чайковски. Жена ми три пъти съм я връщал от смъртта. Тровеше се отначало, че след като беше живяла четири години във Варна, не можеше да свикне с Пловдив и Марица наричаше "кална вада", или заради мъж, когато е била влюбена в някой мъж... Стигнахме дотам, леля ми Васка от Пазарджик пред майка ми да ме пита: "Жоре, ти нефелен ли си?"

  Виктория: – Малеееее! Лягам си, че утре пътувам за Македония.

  tisss: – В последното си предсмъртно писмо, писано в склада на огромния магазин "Евмолпия", където работеше, беше написала четири писма – до дъщерите, до майка си и баща си, до любовника, до мен: "Жоро, ти си добър, но разбери, Иван е слънцето за мен". Иван Щипков от Калояново, бивш пандизчия. Здрав мъжкар, груб, но честен.

  Виктория: – Малеее!

  tisss: – Объркал съм се, че е събота сутрин. Спал съм допреди половин час, след като се прибрах с велосипеда от Гребната база, та се чудех днес до едно време защо, вместо да изгрява слънцето, наоколо взе да притъмнява... Живеем като в просъница в нашата унижаваща се пред наглите чужденци и нашите гневни предатели България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 sep. 2023

Илюстрации:

- Особеният живот на влюбената жена.

- Залез над Гребния канал в Пловдив***. 

–––

* Разговор по Internet. 

** Вж. https://podarilove.ru/bg/skolko-stoit-lisa-fenek-karlikovaya-lisa-fenek/ 

*** Тук премина част от късното юношество и ранната ми младост., когато всичко наоколо бе свежо, пълно с живот и обещания за светло бъдеще. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1376.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1376.)

     По-високо билото, майстори! Иде женихът –

     Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже...*

      12 dec. 1979 

СКАЧАЙКИ ПО ТРАВЕРСИТЕ
В памет на чичо ми Насо**

И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тая черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...
И виждам, моят чичо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове...
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват: 
– Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!

Пловдив – гнездо на посредствеността и културата

  

Plovdiv, edited on 15 sep. 2023

Илюстрации:
- Политиката е само за провалени хора***.
- 1940 г. Чичо ми Насо с жена си Катерина.

___
* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.

** Атанас Бояджиев (1912-1978) – трети от петимата сина на общинския данъчен чиновник в Харманли бирника Георги Бояджиев, дядо ми по бащина линия. Текстът бе публикуван през 1979 г. в пловдивския вестник "Отечествен глас”, печатна трибуна на ОК и ГК на БКП, без да подозират редакторите, че посвещението е в памет на българин, въдворен заради приказки срещу т.нар. Народна власт отначало в концлагер, а по-късно – в клиника за душевноболни. Събирал около себе си болните да им свири на китара и да им разправя лакърдии в барачка, в която живеел сам над клиниката. Синът му, братовчедът едноименник, научава за смъртта на баща си три години по-късно. Променено е първоначалното заглавие („По траверсите”) от заключителния текст в сборника "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", тираж 1130 екз, които за седмица се разпродадоха от пловдивските книжарници.

*** Заклевал синовете си харманлийският бирник, дядо ми, видял какво ли не от зулумите на местната власт, хем от първа ръка, като данъчен чиновник. С наследените циганска направа ножици за тенеке и две конусовидни стъклени чашки за по 30 драма (50 грама) ракия, баща ми се отнасяше като към реликва. Семейството на бирника  е най-бедно, според спомени на някогашни съмахленци в Харманли. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

  А пък отвред ни гледаха портрети,

  прекрасни мигове, навеки спрени,

  фиксирани човешки младини,

  намръщени младежи със каскети,

  от зли роднини двойки разделени,

  деца в ковчези, бременни жени.

 

  И всичко стана жално моментално:

  и хората, и бледното предградие,

  и снимката, излязла тъй добре,

  и двамата се гледахме печално,

  и нейде се обади едно радио:

       "Вероника, животът е море!" – Валери Петров (1920-2014).

     12 sep. 2017 

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

  – Не виждам за последните трийсет и кусур години хаос и демокрация по-унижавано съсловие от учителите у нас. От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта им към учителите в условията на Царство България.

  – И аз.

  – За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че вижда как в стари домашни дрехи копае градинката на двора си в Пазарджик същият мъж, който винаги в официална дреха, лъснати обуща и вратовръзка влизал в класната им стая.

  – Аз също съм имала респект.

  – Сега масово се подиграват на учителите, но то вече не са учители в онзи трепетен смисъл на думата: личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които все се озъртат дали не ще им долети от властните днешни чиновници някоя неприятност.

  – Мани! Гадно е.

  – През последната учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата моя майка печели голямата награда в училищната томбола: виенски тип холова гарнитура от маса с извити крачета, розова дамаска на едри цветя и диванче с четири стола.

  – Еха-а!

  – Студент втори курс, през лятната ваканция се бях хванал да възкреся тази хубост. Разглобих столовете и диванчето и се залових да изцикля горния слой спаружена боя – работа трудоемка. И ми отне два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в бяло, за да станат като да са от порцелан, и да обновя прокъсаната им вехта дамаска. И ги наредих мераклийски в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа им в пловдивския квартал Мараша. И ги оставих за година до следващата лятна ваканция, когато пак ще се заема с боядисването, лепенето и сглобяването на виенската мебел... И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди наблюдаваше тези мои летни занимания, ползвал старателно обработените части за подпалки през зимата, изгорил всичко, което бях подготвил. Вареният бук е бая труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, така характерни за артистичната виенска мебел. Досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

  – Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък според мен, просто му липсвало вероятно умението да мечтае. Имам и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме спре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателиенце над третия етаж, току под покрива на къщата. Бях се уговорил за плоскости от талашит и подробности по преграждането на една трета от тавана, която една трета си бе по право собственост на нашите. И пак ми забрани... Втори случай – за антренцето зад входната врата към нашия първи етаж бях изнамерил и налепих върху грубия сив бетон мраморни плочки: розови, синкави, млечнобели, т.нар. за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато почнах на ръка с шмиргелов камък за заглаждам всеки Божи ден площ колкото мъжка носна кърпа, се разръмжа и всичко така си и остана недоработено. Трети случай. В моята стая, където заживяхме с жена ми и двете ни дъщерички, откачих двойните прозорци на ъгловата ни стая и изрязах преградите им, отнесох рамките на стъклар и той монтира цели, хем по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, хванал се да прави и той същото в тяхната всекидневна.

  Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и най-сетне видях небе над главата си. Това, по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят първия етаж от тази триетажната масивна къща срещу черквата "Свети Георги" насред стария пловдивски район Мараша*, майка ми е причината. Баща ми и на нея се дразнеше, но пред нейната женска стихия на рожба от два твърде заможни чорбаджийски рода – Перущенския и Калугеровския, най-малкият - петият син на харманлийския общински бирник отстъпи.

  – Мале-е-е, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Довтаса от Пазарджик дядо ми Борис Дявола (1900-1972) с раздрънкана симсонка, в груби залъскани от старост, изтумбени на коленете панталони, с кирлива ватенка на гърба, и майка ми – любимата му щерка, го заведе да огледа къщата. Дъртия (както му викаха четирите му дъщери) им даде три хиляди лева суха пара на моите родители да добавят към техните хиляда и петстотин, с лишения събирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за останалите хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите на семейство Крумови на втория етаж.

  За двете адвокатски семейства: Крумови на втория етаж, и Джонгови на третия етаж, бяхме бедни простовати хорица, присадили се при тях; гледаха ни със снизхождение, извисоко, като хора от сой, известните в Пловдив две адвокатски фамилии... Запрян Джонгов, в знак на кой знае какво разположение към мен лично, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков (1893-1947)**, като депутат в някогашното Народно събрание, даже ме канеше да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на бившата учителка Крумова, от която нашите купиха етажа, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник с автентични разкази и спомени от живота в Родопите.

  Баща ми беше и против моето учене в София; и пак майка ми е причината да не ме спре. По онова време той работеше в столицата... В мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламации от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. Отърчал да погледне резултатите от приемните изпити за Университета, и се връща грейнал у дома в онзи Пловдив, хвалил се на майка ми и на колегите си от завод "Напредък", че ей го на! – и синът му е сред приетите да учат в Софийския университет, докато издокарани дами и господа, явно кадърни и заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били в списъка на класираните.

  По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010) – все хора от артистичната бохема на онази София. Зодия Рак бе баща ми, какво още да кажа! След като се дипломирах в Университета, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато почна да ме въвежда в тънкостите на занаята. Показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Мебелите днес ги правят на конвейер и с машини, по онова време си бе работа единствено за майстор – всеки детайл на ръка се прави: от плоскостите, пресовани летви между два листа шперплат, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с горещ туткал на тънките листове фурнир – видове дървесина, като махагон, абанос, палисандър, липа, дъб, череша, ясен, орех.

  През цялата лятна ваканция преди четвъртия курс в Университета занемарения им кенеф, който усмърдяваше улица "Янко Сакъзов", преустроих във фаянсова баня с тоалетна, душ и мивка, с възможността да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, да си набавя материалите за градежа и за ходене по майстори – на струг да ми изработят по мой модел профилите и железните тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката горе до някогашния миризлив гириз. Рушнах една от стените и я изградих наново, за да разширя банята. Само тогава баща ми как думица не рече!

  Това не ми пречи да го ценя и обичам, че много неща от него съм наследил. Докато беше жив, никак не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му прилича!" Атанас (1912-1984) е третият от петимата харманлийски братя, който с метална тръба петима милиционери гонил, отишли да го арестуват в годините на кървавата месомелачка в Пловдив след Девети септември 1944 г. Едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция за това негово "геройство", потрошили го, но все пак не го убили... Баща ми за него казваше: "Преди Девети Насо ядеше бой в полицията, след Девети яде бой в милицията, и все по донос от някой бдителен съсед за приказки срещу властта".***

– Невероятно!

– Наследеното материално е нищо! Ценни са ми нравът и майсторлъкът на баща ми – мъж мълчалив, вдаден в занаята и ремонта на мотоциклета, с който се състезаваше като един от пловдивските кросаджии, три стари немски 200-кубикови цюндапа смени. Наоколо ми се набиват в очи самохвалковци дървени философи, досадни кавгаджии, пияндета, белотаджии, като него друг такъв досега не съм срещал. Ама Насо Гащара е от друго тесто замесен, но и никой от най-близките му не съм чул да го цени. Може би затова само на мен единствено ми е на сърце.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 14 sep. 2023

Илюстрации:

- Лятото на 1961 г. С баща ми край Китен.

- 1942 г. Баща – чирак при арменеца Ончо.

___

* Мараш - от турски: Занемарено лозе.

** Върху зида на тази единствена някога триетажна тухлена къща в пловдивския район Мараша още личи наплескан с вар лозунг от годините след Девети септември 1944 г. "Смъртъ на опозицията!" Сегашният кандидат за кмет на Пловдив Ивайло Старибратов по линия на майка си е внук на Запрян Джонгов от село Пъдарско и син на един от двамата братя Старибратови, доста уважавани някога си лекари в Пловдив. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB…

*** За чичо ми Насо на литературния редактор от партийния пловдивски всекидневник поетът Александър Бандеров (1933-2007) през 1978 г. предложих текста "По траверсите", и без да е наясно за какъв чешит от Бояджиевия харманлийски род се отнася, Бандеров пусна текста върху страниците на печатната трибуна на ОК на БКП - Пловдив. Голям кеф! Голямо густо, както би казал простосмъртният майничка. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, а пък безумната го събаря със собствените си ръце – Из Притчи Соломонови, Библия

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че изгубил парите, дома, земите си, всичко това всъщност не му принадлежи... Жалко е, когато губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

 10 maj 1999 

ДЕМОНЪТ НА РАЗРУХАТА  

  Как да си изкривя душата да река, че не харесвам Георги-Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене! За мен това е химн за непрекършения човек. Звучи ми като библейска притча. И го харесвам, слабо е да се каже: обичам лирическия герой у Джагаров (1925-1995). Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и сам себе си предаде!? И още едно негово, посветено на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959). Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на тези горди редове. Толкова монолитно изразен, българския ни рефлекс го няма нийде другаде в националната класика; може би единствено у Пеню Пенев; звучи като Есхиловия Прометей. А как бледо и печално до Джагаровия химн "България": "Земя като една човешка длан, но счупи се във тази длан сурова стаканът с византийската отрова и кървавият турски ятаган" стои онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево (1904-1978) послание "Към родината": И българин съм не заради твойта бранна слава, твойте подвизи и твойта бранна сила. Сякаш се колебае уцелил ли точната дума взискателният педантичен Далчев: а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върхови Джагарови стихове живее, диша, вълнува се, кипи, тътне дори с мълчанието си, докато лирическият герой във върхова Далчева творба ми се вижда книжен, безпомощно предан и чистичък, та и разсъдлив! Изводът ли? Да не четете Далчеви стихове след стихове на Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Е, какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното и мощното в поезията си, за период от време се бе превърнал в страшилище, в говорител на партийната цензура! От отличения с най-високи звания и държавнически длъжности и титли номенклатурен Прометей трепереха не един и не двама интелектуалци: творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Партията го ползваше като бостанско плашило, и печалната му участ в последните му години от живота е притча за талантливия, продал таланта си... Лесно е сега да кажем: Партията го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ей това очевидно се случи с този най-значителен сред днешните родни творци в изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Огласява я великият Уилям Шекспир (1564-1616) по повод драмата си за световни изчадия, като лейди Макбет и крал Ричард ІІІ, главни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш в сърцевината на злото, обкръжи го с любов, за да го проумееш. Защо с любов ли?! Защото само тя е ключът за разгадаване на сложни личности, съдби, положения в живота и света. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир, за превъзходния човешки материал, погубен от неистов стремеж към власт и слава. А великият англичанин цитира някого, минал преди него – цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към най-сериозните проблеми от всякакъв характер.

  Омразата капсулира проблема, вместо да го реши и да го развърже, не да го среже, както сторил самонадеяният Александър Македонски* с меча, така оставил проблема нерешен пред идещите поколения. Какво нередно има с благоразположение да вляза в светая светих на комунизма? Онези, към които днес ни сочат и скандират "Смърт на червените боклуци!", в мнозинството са даровити личности, употребени от Партията заради таланта им. Не е просто за истинския стопанин да отдели зърното от плесента на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които днес се възпроизвеждат ненавистта, гнусната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога от последните редове на философския роман "Чумата" на Албер Камю?... Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е д-р Рийо. Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните ни световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства за загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И в самия край: "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което бе написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и носните кърпи, и в непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството Чумата пак ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

 Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, една от "мислещите тръстики"*** на Европа и света в ХХ век: обърнал лицето си към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и на националсоциализма. Ала нацизмът – за нас вече е ясно – е епигон на комунизма. Тъй че: нека да не тръгваме с ненавист, за да не капсулираме спорите на това заболяване в духа. Да помним Шекспир, Камю, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Дори да имам пророчески дар, да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И по-нататък: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето и не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, радва се на истина; любовта всичко извинява, тя на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява". Това тук от слабост ли е? Може би е конформизъм или мекушавост? Колаборационизъм (съглашателство с властниците)? Не! Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да знаем днешните българи, преживяващи кошмара на поредната Световна чума.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 sep. 2023

Илюстрации:
- Демонът на разрухата у нас.
- Връх в световната есеистика. 

___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, стр. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., стр. 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.