Душа и свят за всеки отродник у нас е да нарича българина "глупав и малодушен". Защо вярваме, че това е истина, а не начин да ни убедят колко отродниците са нужни, за да управляват общите ни Български дела? Само който не се е добирал до властта, само той не ни е предал. Участ на талантлив скромен род, предаван преди всичко от своите водачи, от същите онези, които сме избрали да ни защитават! – Аноним (1947)
9 uli 2006
ПРЕДИ ПОЛЕТА КЪМ ЧИКАГО
Послеслов към текста "Крайпътен ресторант"
1. Libra:
– Изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча. Ще кажа само, че този разказ, независимо от годината, когато е написан, е непреходен. Преминавайки през времето, все някъде ще има човеци като тези, и те все някъде ще седят, после ще стават и ще си вървят, ще живеят в своя микросвят, понякога дори няма да говорят, понякога ще мълчат, но винаги ще се разбират. Натъжих се от усещането за някаква обреченост у тях, която долових, докато четох, но те са си наясно. А може и да е само мое усещане, знам ли!
2. Авторът:
– Седнали сме срещу пловдивската черква "Света Петка" в кипрото кафене току над булеварда: моя милост, тогавашната ми приятелка и две години по-малката й сестра, която се колебаеше дали да замине за Чикаго при господин съпруга си или да остане в Пловдив, при една невъзможна, изненадала я като пролетна буря внезапна любов. Предишната вечер на масата към близките си заявила: "Знам, на всички ще ви олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя". Билета за самолета й до Чикаго, визата, документите – всичко необходимо вече беше приготвила за път... и сега, значи, седим тримата – аз, сестра й и тя, в кафенето и Бети подхвана за този мой "Крайпътен ресторант", нещо, което никой не би очаквал от нея в толкова драматичен момент от живота й... Каза, че за първи път открила как зад изреченото от героите ми има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят, мила Libra.
Днес, почти трийсет години подир онзи ден в кафенето покрай булеварда, тя е една много прилежна съпруга и майка, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в квартал за замогнали се северноамериканци, разполага с огромен дом с басейн в домашния парк към дома, кара яка луксозна кола и изобщо би трябвало да й е супер добре. А защо не мога да се отърва от усещането, че в онзи тих слънчев следобяд преди толкова години, докато ни е говорила за текста, горката си е вземала сбогом с изкусителния непредвидим – и именно затова разкошен живот тук, в нашата бедна, унижавана от нагли отродници действителна България, без която животът се оказва безумно печален, независимо колко печелиш и харчиш, кои от най-важните персони на Града и Държавата са ти в компанията, какво уиски пиеш и какви пури си в състояние да пушиш, и от коя най-престижна търговска марка си поръчваш дрехите, патъците, капелите, бижутата.
3. daik:
– Може би точно покрай това ресторантче в една далечна година чаках закъсалите с колата си приятели. Тогава още нямаше джиесеми. Наблизо имаше овощни градини и местните бяха плъзнали из тях – едни беряха, други продаваха край пътя, ние пиехме топла бира. Колко далече остана това време! А пък докато четях разказа ти, ех, какви картини, изпълнени със спокойна и безсмислена меланхолия, ми се завъртяха в ума, като настроение, което идва от лятната жега, когато всяко измъкване от прохладната сянка ти се струва безпътно и ненужно, когато маранята над асфалта лепне! Написал си годината, но си мисля, че е без значение годината в едно абсолютно безвремие.
4. Авторът: – Не е безвремие, драги daik. Просто много закратко сме тук, на Земята, за да усетим Вселената вътре в нас и около нас. И вижте с какво се занимаваме само – да обидим, да нараним, да грабнем нещо, което съвсем няма да ни направи щастливи, да унижим всеки, който ни се изпречи пред очи. Направо сме отвратителни! Библейската притча, като жанр, е наглед простичка и безизкусна материя, а крие страховита сила, която би трябвало да ни помага да се справяме с вродената си суета... Внимателно погледнат, животът е печална работа, тъй че за себе си избрах самоиронията, като добър начин да се спасявам от меланхолията, която ме обзема от време на време пред суетността на хищничеството и грандоманията... Поне за България в момента не виждам ни един нравствен ориентир. Ала вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род ми крещи в мозъка с огромни кървави букви: "Засега не откриваш. Засега!!!"
5. Lidia:
– А аз, докато чета за тази жена, сестрата на твоята приятелка – за тази много-много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна и напълно уравновесена, се сещам за "Мостовете на Медисън" на Робърт Джеймс Уолър, която четох преди около десетина години, и си мисля: А дали всичко е такова, каквото ни изглежда на пръв поглед?
6. Авторът:
– Май беше реторичен въпросът. Няма по-фино средство да се разбере какво става в човешката душа от изкуството, и на първо място може би – от най-понятното между изкуствата: художествената литература. Оказва се, обаче: и думите са безпомощни да изразят всички онези фини протуберанси на очарование, на притеснение и на отврат, които излъчва човек. И тогава музите вероятно са подсказали, че по-важно от всичко, което крещиш, е интензивното пространство на заредената с послания тишина между репликите. Не съм чел книгата, за която споменавате, Lidia. След "Мадам Бовари" на Густав Флобер* и "Ана Каренина" на Лев Н. Толстой**, обаятелните скучаещи дами са предизвикателство и повод за изследване на интуитивното у човека... А защо женски характери служат за тази цел, не е нужно, мисля си, пред интелигентна аудитория да обяснявам.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 uni 2023
Илюстрации: - Християнският храм "Света Петка" в моя роден град. - Св. Петка Търновска, закрилница на Българския род.
–––
* Гюстав Флобер (1821-1880) е френски писател, сред водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е с първия си публикуван през 1857 г. роман "Мадам Бовари", кореспонденцията си и с грижливата си страст към стил и естетика. Прочутият автор на разкази Мопасан (1850-1893) е протеже на Флобер. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=5588
** Граф Лев Н. Толстой (1828-1910) е сложна, парадоксална особа с религиозно-моралистични и аскетични възгледи. Определян е като най-великия романист в Световната литературна история. Автор е основно на романи и разкази, пък в по-късна част от живота си – и на пиеси, есета, религиозни трактати. Измежду най-известните му творби са романите "Война и мир", "Ана Каренина" и "Възкресение", а "Кройцерова соната" е смятана за една от най-важните му повести. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=4500 Бел.м., tisss.
Кого устройва войната, ако не заможните лицемери, за да си увеличат богатството! Обикновеният човек би се разбрал със съседа и без техните медийни анализатори и хора с титла, които ни насъскват едни срещу други. – Аноним (1947)
2 mar. 2008
ОБИКНОВЕН ЧОВЕК СЪМ
Просто човек съм, не забравяй това: не всички подлости ще ти простя.
С лъжите ти раснах ден подир ден, и ти повярвах, ти стана идол за мен.
Изпаднал в наивен, глупав възторг, от лъжите обсебен, за мен ти беше бог.
Доверчив бил съм. Наивен. Просто човек, но днес по-фалшив не, не виждам от теб.
Бях войникът, когото прати в чужда война, убеден, че за теб съм готов дори да умра,
като редник на фронта с добър автомат, изпратен да убива, за да си ти по-богат.
Виждам, пращаш и други, по-наивни от мен, като вълци да вият с онзи чудесен рефрен –
"Свобода, Равенство, Братство, Човешки права!" Но лъжите ти вече няма как да простя.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 uni 2023
Илюстрации:
- Пловдив, юни 1977 г., студийна снимка*.
- Майка ми в старата квартира в Мараша.
–––
* Майка ми бе твърде сурова с мен, но зад гърба ми роднините друго говореха. С тази снимка отишла при пловдивска врачка, която по снимката да й каже каква участ ме очаква. Невероятно, но факт. Бел.м., tisss.
Да си израснал в Пловдив е като да си възпитаник на специална школа за иронии и всеопрощение над всичко посредствено и нагло, което тук е част от живота на шестте разнородни етноса: гърци, турци, евреи, арменци, цигани, българи. – Аноним (1947)
11 apr. 2011
ХЛАПЕТА ТЪНКОКРАКИ, БОСОНОГИ
На Вера*
Хлапета тънкокраки, босоноги,
уж кротки, но ужасно докачливи,
деца, забравени дори от Бога,
растяхме като бурени сред нива.
Джендема** бе хлапашкото ни царство
и махалата – свята територия,
където сред кавги, беди, коварства
се учехме цинично да говорим.
Сражавахме се с камъни, с юмруци,
тарашехме крайградските градини:
ту плодното дърво с тояга брулим,
ту зобаме къпини и глогини,
или се гоним голи по Марица,
картофи крадени печем из къра,
подир сакат или след хубавица
подсвиркваме ехидно и се кълчим.
И колко пъти с разкървена тиква
прибирал съм се гузен, разтреперан...
Така от ранното си детство свикнах
с идиота да съм мера според мера.
Ай, как не са ни глезели бащите,
че бяха истински мъже корави –
че първо бият***, после ще те питат,
а ти каквито щеш си ги разправяй,
размазвай сълзи и сополи, хълцай
и трупай тъмна ярост във душата,
кървящ сред буренаците на хълбок,
изритан от баща си в тъмнината.
Защо ли точно тук сега си спомням
с печал и малко влага под очите
как неведнъж видял съм се свободен
под вперен нечий взор откъм звездите!
Под райските селения застинал,
по порти богаташки да не хлопам
с онази упорита и стипчива,
наивна детска обич към живота.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 uni 2023
Илюстрации: - С първата от двете ми дъщери. - Ние, хлапаците от улица "Ниш".
––––
* Първата от двете ми дъщери.
** Късото име на най-високия пловдивски хълм, от тур.:
пъкъл, ад. С лакоми очи следяхме как строяват войниците на плаца в казармата
под Джендем тепе, а пък част от игрите ни си беше пердах за отстояването на своята територия, здрав пердах, защото сме първото пловдивско следвоенно поколение. Жилката (прашката) от онова време си я пазя като реликва.
*** "Той знае що го бият" е фразичка на онези странни педагози, каквито бяха родителите ни. Още две ме следват по пети от детските и юношеските ми години: "На кого се е метнал, само ни излага? В нашия род такъв нямаме!" и "От теб стока няма да стане!" с погнуса и отчаяние изречени. Респектът към родителите ми обаче си остава непокътнат, колкото и неприятно да са се отнасяли към мен. Години след смъртта им, пак си мисля, че ги обичам именно защото не са ми прощавали ни една пакост, за всяка неволна беля или прегрешение в училището се е налагало да плащам висока цена, барабар с лихвите. Бел.м., tisss.
Журналистика е да съобщаваш на
света нещата, които другите не желаят да бъдат огласявани. Всичко останало е
PR. – Джордж Оруел (1903-1950) Всеки, чийто баща или близък се е
сражавал срещу нацистката чума, би трябвало да разбира наглостта на днешния световен Изнудвач и защо трябва да е привързан към България, за разлика от
продажния политически лъже-елит. – Аноним (1947)
19 uli 2006
ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ*
Годишнина от рождението на Димитър Списаревски**
Като четиримоторен американски бомбардировач бръмбарът рогач със своята дързост и хулиганство наруши Българското въздушно пространство на една черквица саката, килнала се в селце насред планината***. И богомолци разни, и разни баби, така притеснени с техните слаби познания върху бръмбарите въобще и върху бойната авиация в частност, се юрнаха презглава да бягат и се скупчиха на вратата, където един си изкълчи ръката, друг си изгуби в навалицата ума и главата, на трети и четвърти им се подкосиха краката и от цялата дандания не стана ясно, че това летящо е съвсем безопасно.
Обаче бръмбарът-рогач пикира, блесна с острие като ислямска секира в полумрака на християнския храм и се заби точно там, сред венците изсъхнали, изветрели, в избелелите прашни черни дантели, без някой да го гони над изгърбените от старост черковни икони, и с ръмжене диво и бясно право в корема на Спасителя се хряссссна.
Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна и се пльосна насред свещите запалени в чест на Незнамкой си светия – един от ония, които вършат чудеса и за тази работа са силно похвалени в дебелите книги свещени от отчета и мъдреци вдъхновени.
И му припари от живия огън тогава, от тази под задника му жива жарава и подобно Божия стрела бръмбарът-рогач полетя над площадчето, над селцето, където два автобуса с подпийнали екскурзианти не успяваха да се разминат и тъкмо шофьорите им учтиво се псуваха, без някак все пак да се разбере какво са им майките виновни за тези техни клетви световни.
Бръмбарът, както си летеше – уморен, а и понеже бе вече в черквата веднъж, блъсна се в мустаците на онзи дебел мъж, който – свалил шапка, се бе покатерил върху капака на бъчвата с дъждовна светена вода и зовеше през електрическа фуния:
"Насаааам, народе! Насам! Тази вечер за ветераните от войната ще са ни мезетата и вината. Разполагаме с танцьорки харни,
певачки, смешници
за храбрите наши оцелели войници. Насааааам, народе! Насам! Тук е гювечът голям".
И пред скупчените зяпачи еуфоричният мъж дръпна патетична реч и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
и говореше, и говореше, че бръмбарът отлетя надалеч. И понеже слънцето юлско бавничко вече зад планинския хребет залязваше в сгъстяващия се невежествен мрак – докато тълпата шумеше и се прозяваше, озадачена, от крак на крак, високо зад облака там, в Небесата, като кървава яростна капка в тревата над цялата суета и над всички заблестя бръмбарът подобно звездичка.
И тогава настана онзи върховен миг, когато над смълчаните човешки редици вместо "урра" се понесе протяжният вик на умиращите от раните си войници…
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 16 uni 2023
Илюстрации: - Бомбардирането на Дрезден – културната столица на Германия. - Баща ми Кирил (1922-1983) картечарот Втората световна война.
–––
* От ръкописа "Порто Фино" (1999), стр. 50-52.
** Димитър Светозаров Списаревски – роден на 19 юли 1916 г. в град Добрич, е летец-изтребител от стар възрожденски род от Котел, поручик, кавалер на орден "За храброст". След таран в американска "летяща крепост", изпратена да бомбардира почти беззащитната 300-хилядна София, самолетът му се взривява в землището на Долни Пасарел. На 20 декември 1943 г. от 8 хил. метра височина над 150 (сто и петдесет) американски бомбардировачи "Либърейтър" се насочват за поредна бомбардировка на София. Машините от 376-а тежка бомбардировъчна групировка на 15-а Въздушна армия на Съединените американски щати са съпровождани от 50 (петдесет) двумоторни двукорпусни изтребителяна 82-рата им изтребителна група. Българската противовъздушна отбрана вдига едва 36 наши самолети срещу 200 американски. Противникът е посрещнат от изтребителите Bf-109, излетели от летище Божурище и изтребители Девоатин, излетели от летище Враждебна. Българският орляк 3/6 от летище Божурище по списък разполага със 17 (седемнайсет) изтребители тип Bf-109G-2. Задачата е нашите да завържат бой с американските изтребители. Орлякът от Враждебна – 2/6, има по списъчен състав 24 (двайсет и четири) изтребителя Девоатин D-520. Задачата му е да атакува бомбардировачите на янките, и така да ги принуди да хвърлят бомбите извън София. Летците отлично разбират, че трябва да печелят време, за да може мирното население на онази София да влезе в скривалищата. Тактическата цел е постигната – вражеската формация на янките е разстроена. В този бой артилерията на противовъздушната охрана изстрелва 805 снаряда. Загиват поручик Димитър Списаревски и подпоручик Георги Кюмюрджиев, роден на 28 юни 1919 г. в Стара Загора. Нашите бойни пилоти свалят десет машини на янките: три бомбардировача и седем изтребителя.
*** Когато писа текста, авторът имаше пред очи мизерната черквица на село Бойково в Родопите заедно с миниатюрния площад под нея, където рейсовете от Пловдив с няколко маневри обръщаха отново в посока Пловдив, след като разтовареха екскурзиантите. Бел.м., tisss.
%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%A1%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8%20%D0%BE%D1%82%20%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D1%83%D0%BC%D0%B0%20001.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
