ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1247.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1247.)

  Николай Заяков (1940-2012) – колега от младежкия пловдивски вестник, през 1980 г. на четири очи ми беше казал като че угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че теб тук никой не те обича?" Не можеш да принудиш да те обичат, знаех добре, но реших да не отговарям, и това, мислил съм си, е добра реакция, когато някой пробва да те унижи. – Аноним (1947) 

  18 avg. 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко, моя палав внук (на снимката)

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, бая палаво хлапе, и Дора Попова, която майка и татко наричаха госпожа Попова – класната ни от I до IV клас, всеки намираше повод да ме изправи до стената или с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, когато не успя да ме цапардоса през дланите – като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание и може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

  На тази женица класната Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и вече се пенсионирам, но искам да знаете, мила: от вашия Гьорги ми побеля косата". След всяка родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато по някое време баща ми се плесне по челото: "Ами да, на моя брат Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от моя баща харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1982), издъхнал в соц. концлагер.

  От училищните ми премеждия с Попова, и по-късно – в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалката или си тропкат като кълвачи, когато топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат и сега, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили мои колеги учители; казвам го, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, и разбира се, с понатрупан достатъчно педагогически опит. Много зависи кой ще се случи да е любимият учител на малчугана. Особено първите даскали в по-ранните наши години са важни! Защото децата масово подражават на стила им и във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от възторг оченца и го смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

  Не от днес, а откакто се помня, Училището е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания от Щатите хаос навсякъде, където Щатите имат своя интерес нациите да раждат колкото може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести тъпанари, свързани към фитнес-залите с анаболи! Някога по-опитните учители успявахме някак в средния, в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с Училището като тъпа институция, преди у нас на власт да се установят слугите на Джордж Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: "Бояджиев тъй ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир върху черната дъска с дясната, но и с лявата ръка, и ела че погледай – половината ми паралелка от хлапетии прописаха и с двете ръце. Някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описал съм тук как беше по време на моето детство. Бил съм очевидно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас (или посегашному – седми клас) в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща редовно ме пердашеха, някога двамата заедно, като си пречеха един-друг или в ожесточението един-друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от най-ранно детство у мен се е развивал т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, и вече почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата у майка ми и шперплатова лентичка у баща ми) скимтях първо от унижението, че ме бият, и после: че ги обичах и се молех дано не се наранят един-друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех муцунки, разсейвах другите хлапета, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си, от V до VII-VIII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от онова там нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

  Двайсетина години по-късно отивам в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, обаче Гьорги Бояджиев ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна изпод полупрозрачната лятна блузка.

 "Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещо начало от по-ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия V-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, разузнавачи, президенти, Авакум-Заховци*, смели капитани на презокеански кораби до Северния полюс, пилоти с мисия до Луната, Марс и Венера. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги!? Нямаш ли си мечта?" Рапортувам, изпънал се като свещ: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил часа за професионалното ни ориентиране. Хърла я наричахме не толкова заради фамилията, колкото заради странния навик като бегемот да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, кривейки се зад гърба й, Господ ме наказа: текоха години – минах през казармата, и през университета минах, едва в края на първия учебен срок, като учител в село Гурково на 12 км от Балчик, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от Хърла, която чат-пат влиташе в класната ни стая с разноцветни два чорапа – син и червен, в чехли от рязани стари мъжки обуща, наметната с отровно зелено дамско палто, което не си знае годините. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 apr. 2023

Илюстрации:

- С намалено поведение, един от шкартото.** 

- На плажа в Китен, когато щях да се удавя.***

–––

* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица тъпи книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). 

** За системно рушене на дисциплината ми бяха намалили поведението с две единици и по тази причина в комсомолската организация ме вписаха чак в третата група, чак през март 1961 г., шест месеца след моите кротки, дисциплинирани и послушни съученици. Майка ми и моят баща след родителска среща обикновено водеха помежду си пред мен следния диалог вечер на масата... "На кого ли се е метнал? – чудеше се баща ми. – В нашия род такъв нямаме." "И ние нямаме такъв чешит" – обажда се майка ми. И се плесне баща ми по челото: "Ами да, на Насо Гащара мяза. Син да му беше, нямаше толкова да му мяза". За този мой чичо, третия от петимата харманлийски братя, от сина му Гогата научавам години по-късно, че бил толкова щур, че подгонил с водопроводна тръба петима милиционери, дотопуркали по сигнал от близкото до дома им зад някогашната "Аптека Марица" Окръжно пловдивско МВР да го арестуват след битов някакъв скандал. И ела, та гледай, връщат се петимата въоръжени до зъби, и Насо Гащара им се предал. "Като отидохме със сестра ми Нина и с мама да го видим в подземията на Окръжното МВР, не можем да го познаем, беше цял в синини и рани, с избити предни зъби, подпухнал, и като говори, фъфка. 

*** Никой не научи. Пропаднах в дънна яма само на десетина метра от плажа, където се бяха разположили стотици летовници. Наложи се на четири крака да издрапам обратно до плиткото. Да бяха научили нашите, щяха да ме стопят от пердах. Един мъж от малък трябва да се научи сам да се справя с неприятностите на живота, без да хленчи, без да се вайка. Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1246.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1246.)

  Не зная по-увличаща стихия от хубаво момиче, решило да те улови в копринените си рибарски мрежи! Земята и Небесата ще събере, океаните ще пресуши, но веднъж щом си набелязан, трудно ще й устоиш. – Аноним (1947) 

   12 uni 2009

ВЛЮБЕНАТА ДЖЕНИ*

Тича влюбената Джени, цялата е вир-вода,
че ръжта е до коленe и вали дъждът...

Ах, дали ще я дочака онзи мъж любим,
над полето пада мрак, а над селцето – дим,

и една самотна врана, сгушила се в храст,
насред пътя й застана; и с човешки глас

дрезгаво изграчи, значи, стресна я дори:
"Мила Джени, ах, глупаче, я за миг се спри;

твоят мил целува друга; в тази киша с дъжд
трябва да си много луда да търчиш по мъж,

зарад чийто ласки нежни глупави жени
падат в тънките си мрежи, влюбени сами". 

Чу я Джени; запъхтяна, даже и не спря
и онази черна врана се стопи в дъжда,

а селцето, към което Джени продължи,
я очаква там проклето, хем с торба лъжи.

Истината се узнава в някой кишав ден,
че е Любовта такава... ако питат мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 apr. 2023

Илюстрации:

- Любовната магия придава аромат на живота.

- Каква ли скука ще е без влюбените момичета!

––––

* По дяволитото стихотворение на шотландския национален поет Робърт Бърнс (1759-1796) "В цъфналата ръж", което за пръв път чух от моя първи учител по писане Никола Джоков (1934-2000) един четвъртък току надвечер, когато ни събираше както квачка пиленцата си през 1961 г. десетина гимназисти в редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". Били сме аз, Видка Кочева, Мария Широколийска, Илия Зайков, Христо Батинков, Христо Джелепов, Майя Ралчева, Марко Марков. В някой от четвъртъците Джоката обявяваше класно по поезия и се състезавахме кой ще сътвори за около час време най-приличен текст, като текстовете си обсъждахме безмилостно под строгия взор и шеговита ирония на Джоката.   

Идейки си запъхтяна

вечерта веднъж,

Джени вир-водица стана

в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени

пламва изведнъж.

Бърза, мокра до колени,

в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някого целувал някой

в цъфналата ръж?

  Един от най-великите поети – Робърт Бърнс, умира в крайна нищета, а когато издигат паметник в негова чест след смъртта, майка му проплаква: "Ах, Роби, ти им искаше хляб, те ти дадоха камък!" Как да сравня простичките наглед дяволити стихове на Бърнс с напъните на мнозинството днешни автори да изглеждат дълбокомъдрени и модерни. То е някакъв кошмар. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1245.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1245.)

  Беше кротък, мълчалив човек, а майка ми след смъртта му ми говореше как нощем не я оставял да заспи, притеснявал се: "Какво зло сме сторили, че такава участ се случи на сина ни?" Пък всъщност бях щастлив, ала той някак не възприемаше моя избор как да си живея живота. Ето тази негова тревога ужасно ми липсва след жестоката му смърт, колкото й странно да изглежда за син, който не умееше да тъче едно платно със своя мълчалив разтревожен баща. – Аноним (1947)* 

6 mar. 1984

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ снощи валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът, та и не успях да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се усещах плътно свързан с онез нощни шумове, които ни правят част от природата, част от всички човеци по света. Мислех си за влажната и кална пръст долу, под боклуците между жилищните блокове, за зелената тревица си мислех, която издържа на зимния мраз, а сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как подир втория месец нататък, мили татко, купчинката пръст върху гроба ти леко започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето ти, и тогава наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всичките разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се струваха твоите движения, оскъдните думи, когато си искал да побъбрим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах – впрочем, слушах те внимателно и дори се съгласявах понякога с теб, но правех само онова, което сам си решавах. Ние просто не можехме да тъчем едно и също платно мили, изглежда не сме били създадени за баща и син. И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо… Все намират за нещо да са недоволни: ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого, нещо си, циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази чешка Явета? Беше яркочервена и тъкмо я беше купил и ми я даде да се пофукам из махалицата по улица "Люлебургаз". Бях в шести клас и вече се заглеждах по момичетата. Защо побърза да продадеш моторчето, мили! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам. Като си ме видял как карам, закле ме: "Докато съм жив, ти на мотор повече няма да се качиш".

  А твоят брат – най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, докато си говорехте като двама братя и влязох при вас, високо рече: "Ей това е синът, Киньо! Където отиде, все нещо ще донесе... Мъжкото принася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл трийсет сантиметра крива медна тръбичка. Изрових я тази тръбичка от купищата отпадъци зад заводския двор. И тържествено ти я поднесох. Ти обаче не й обърна внимание, запрати я нехайно в една от кутиите с металните ти джунджурии и продължихте с бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.

  Когато бях в шести клас, ме пердаши заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то; открих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и с тях си направих количка за чудо и приказ като другите момчета. Ами просто не открих по-големи и онези два шведски лагери бързо се разбиха. И на другия ден, като се прибра с велосипеда от работа в мебелния завод "Напредък" и изтичах да ти се изфукам, ти страшно ми се ядоса. Би ме с голям салкъмов клон на двора; имаше по него огромни криви шипове, но не плаках, мили мой татко, само виех като животно и от зор главата си наврях под количката за боклук насред двора.

 Миличък татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли онези някогашни състезания по Пещерско шосе, до Царския остров, оттам до село Оризаре, завой и обратно, край стълбичките на Бунарджика до най-горе до нозете на каменния войнишки паметник Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата им бяха като на дърти коминочистачи окаляни, понеже залягаха, залепили лице току над резервоара, като смешно се дупеха с вирнат задник. Ти единствен, мили, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.

  Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът (едната от трите ти немски машини, които смени през годините и все ремонтираше) яко грабеше, но насред Острова, дето е сега пловдивската Гребна база, на онзи състезател, преди теб – на Байката (Георги Баев), веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а пък Байката – четвърти. Че си преценил: по право му се полага на Байката да е преди теб на финала. Помня, че донесе у дома евтина найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си, мили мой мъртъв непрежалим боецо, мой татко!

  А когато бях четиригодишен и си живеехме тримата с майка под наем зад фурната на ъгъла на улица "Перущица", на втория етаж в къщата на Баба Кера хазяйката, на улица "Захари Стоянов" 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката в единия й край на кухненската ни маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

  И веднъж, когато пак валеше, когато пак беше подгизнала земята и дъждовен денят, с майка дойдохме при теб, на стръмната поляна над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме нагоре и се чудех как ли ще те разпознаем сред стотиците еднакво облечени и остригани до гола глава войници иззад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна силно ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва така и само неговото лице е толкова бяло и чисто".

  След по-малко от година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А аз никак не ти приличам! Мислят ме за син на друг, но знам, че съм си едничкият ти син. Когато сте ме зачевали с майка, спомените ти от фронта още били кървави и свежи; и вероятно нощем си имал кошмари от разораното подгизнало от влага поле и трупове на мъртъвци, разпиляни из къра, гниещи наоколо. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините, които ме нападаха нощем – мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти, а и бях най-непохватният сред войничетата. А ти си бил точен стрелец. Колко ли войници като теб си усмъртил, мили мой, ужасни мой непрежалими мой татко, само те да не те усмъртят!

  И си мислех цяла нощ снощи, докато не успявах и не успявах да заспя. И си мислех за красивите мъртви мъже – как лежат тези големи мъртви мъже и как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и по-надълбоко в земята на Унгарската пуста, дето най-сетне на големите мъртви мъже най-после им е било топло-топличко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 23 apr. 2023

Илюстрации:

- 1980, пред портата на Бачковския манастир.

- 1945, баща ми, тъкмо прибрал се от фронта.**

–––

* Този най-най-обикновен мебелист-дърводелец ми е еталонът за достойнство. Другият ми еталон е Борис Дявола с цялата му фукливост и вродена жестокост. И двамата ме обичаха по свой особен начин, двамата смятам за семето, което да пренесат през времето моите две дъщери, двамата ми внука и правнучката със стипчивия й характер на своенравна млада глупачка, която вече трупа личен отрицателен опит и затова си я обичам като  българин с неслучайно потекло. Това същото и на щерките повтарям: "Не забравяйте, мили, че не сте случайни на този свят". 

Пролетта на 1948 г.

** Първи от Харманли в Пловдив се заселва най-големият от петимата братя – Димитър (1909-1963), после идва Насо Гащаря (Атанас, 1912-1984), след него петнайсетгодишният ми бъдещ баща Кирил с две години по-големия четвърти брат Стефан (1920-1992). В Харманли остава единствено вторият брат Дончо (1910-1953), за когото казват, че бил човек по живота, три пъти се жени; музикант, бил барабанист. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

Мъдрата жена гради дома си, безумната го разваля със собствените си ръце. – Библия, из Притчи Соломонови

Никакво "турско робство" не е имало; който ви говори за такова, е роб по душа, той обижда и предците си, наричайки ги "роби"! – От назидателния блог на философ-психолог – рожба на Ленинградската школа за партийни кадри, водещ над десет години две едночасови емисии на Пловдивската обществена телевизия на Евгений Тодоров*.  

30 maj 1999

СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ...

  Врабците посвикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми Додо или Дъстин Хофман, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, а не му спори с врабците... Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница през Втората световна война. Моите... то са малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме царе в собствения си живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварихме чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, пък после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат, ама не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през Османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прапрадядо ми Ангел. Голям и богат род били Керемидовите. Не случайно този човек бил и кмет на селото в най-усилните му времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата тази Мария след посичането на мъжа й Ангел се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се е омъжвала, макар да била по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил в Пич-махала, на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните си хлапашки години. Изправя се аз пред дворната им метална портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" Крещя тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или съпругът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла; синджирът й бе вързан с халка за телта, провесена открай-докрай през целия двор. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по онези сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесличка, друго в това време нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари,та задигнал гъската, дето вряла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетинагодишен, пояснява леля ми Виолета, когато извършил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е роден в края на 1875 г. в Калугерово; него, едничкия й син, го носи на гърди майка му хубавата Мария от Калугерово, чак до Пазарджик през разкаляното подгизнало поле, търсена от глутница млади, нахъсани от хубостта й чапкъни на коне. Издъхва Ненко в 1912 г. като доброволец във войната. Като тръгвал, тържествено обявил, че отива да отмъщава за поруганата чест на майка си и за заклания си баща. Разболял се от чума или холера нейде си там, по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море, че не пожелал да хапне от мухлясалия хляб. Там е заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете им рожби, 12-годишния Борис, бъдещ мой дядо, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица Мария от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали, след като мъжът й Ангел, тежко ранен, бил за назидание показно заклан на дръвник сред Калугерово.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18**. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия": Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.

  За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, ами помашки орди откъм Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили, запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната отлично въоръжена Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие на хора от сой нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл на джелатина: "Невръстно е, то каква ли вина има!" – и го отървава от сатъра. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Кога става двайсетгодишен Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние баща и майка; твоите са там нейде, долу в къра, в перущенските лозя кокалите са им заровени".

  Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали този турчин и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо своите три рожби с преведени в българската им версия имена. Големият, Гълъб, вуйчо на майка ми, е раждан около 1896 г. После се появяват Невена, раждана в 1899 г., и най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невястата на оцелелия в клането през Април 1876 Гочо (Гьорги) носи името Спаска, моята прабаба Спаса, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била с години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта между Георги и Спаска, много се погаждали и така наново се замогнали. "Помня – каза леля ми Виолета, – мама ни разправяше, че баща им пращал маслини, мандарини в сандъци от Турция, Гърция, Палестина, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези качета, бъчви, сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния сирак Борис, рекла му, че е фукара – сиромах, демек недостоен да е мъж на 18-годишната й Невена. Тогава Невена забягва при любимия Борьо в Пазарджик, става "пристануша".

  Кога е починал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, та заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица до края на живота си, живее сама с трите си деца, но друг мъж не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития живот с рано поминалия се мил съпруг. Тя от Перущица не излязла. Там е заровена, при костите на мъжа си.

  Първородният Гълъб си взема за жена "леко момиче". Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отврърнал, и това се помни в рода: "Тази ще да ми е по-вярна от която и да било друга! Не ви ща аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него. Събрали се като двама сираци по време на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка Невена и 17-годишният своенравен – и щур, и зъл Борис Ангелов, внук на четник от Хвърковатата чета на Бенковски, заклан на дръвник. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се явява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат и последвалото го първо в Европа антифашистко въстание през Септември 1923, второ: с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато по ред исторически причини и обстоятелства от глад погиват милиони селяни в Южните области на Русия, където доста по-късно се явява Украйна. Нарекли рядко красивото синеоко и русо момиченце Вяра. Била кротка, сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, а възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах, едва 17-годишна. Уплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него бил готов да се вслушва лютият ми дядо Борис, защото малко по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието, посъветвал го да купува плодна земя и да я обработва: да създава зеленчукови градини и лозя, а не да се ограничава само с колоездачните две ателиета на пъпа в Пазарджик и в Перущица.

  И се занаредили петте им дечурлига – четири дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в национал-социалистическата партия, старателно избил онези, които могли властта му да оспорват.

  Присъства на този странен разговор с леля ми, най-малката, дяволита и кипра сред четирите женски рожби на дядо ми, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестричката ми (седем години по-малка от мен, дето кажи-речи съм изгледал сам, докато родителите ни бяха по цял ден на работа) рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве петгодишния Гочо от заможния род Хаджи-Трендафилови, нашия прадядо, от дръвника, сега и нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед, колко обвито като в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, но ето – бездетен някакъв си неизвестен мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката на джелатина, посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича като свой син. Въвел го и в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, но други са ти теб родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Инак защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам се, великодушие ли ще е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща и с велико самочувствие, царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите – може би още светят нощем из онези чудесни перущенски лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър, ей толкова земица стига за един труп, т.е. за мощите, тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза, лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите, страданията по глупости или бесовете? Когато вече беряла душа, баба ми Вена (перущенлийката Невена, по-голямата от двете дъщери на същия този Гочо) се вкопчила с всичката си мъждукаща силица, с двете си кльощави от маларията ръце в мазолестата силна длан на своя неверен съпруг – на дядо ми, и шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем". А колко харно си е живяла, само тя си знае, че носела по някое си време увесена на шията под дрехата си кожена торбичка с отрова.

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре няма да ни има, няма и да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира, преизпълва ни с мечти, с планове и тревоги, с нетърпение и жажда, глад и суета от всякакъв характер. Толкова е хубаво, толкова и интересно да се живее подредено, чисто, спретнато, с умилна обич!

  Как утринно свежо ние – родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата наша неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тук, от мен!***

  Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, Габровско... Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две бъбри за врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", дето "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е време да заговорим за гаврата над Българското наше изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици са яхали творци от екстра класа.

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо Пенев!!! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ли ни се поетите или нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна лирика".***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 apr. 2023

Илюстрации:

- Авторът, първи внук на Борис Дявола от Пазарджик.

- Борис Дявола, дядо ми по майчина линия, ок.1941 г. 

___

* Евгений Тодоров (1949) – съпругът-вдовец на готината Нериман Терзиева (1952-2022). Бъзикнах я някога туркинята от Велинград, че се казва Нери Терзиян, демек, че има арменска жилка, и тя ми отвърна в същия тон: "А пък ти си Бояджиян". Вж. https://aig-humanus.blogspot.com/2017/09/blog-post_86.html

** На този адрес днес има стандартен панелен жилищен блок, тип работническа спалня.

*** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество!

**** Последните две изречения добавих на 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.