ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1247.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1247.)

  Николай Заяков (1940-2012) – колега от младежкия пловдивски вестник, през 1980 г. на четири очи ми беше казал като че угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че теб тук никой не те обича?" Не можеш да принудиш да те обичат, знаех добре, но реших да не отговарям, и това, мислил съм си, е добра реакция, когато някой пробва да те унижи. – Аноним (1947) 

  18 avg. 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко, моя палав внук (на снимката)

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, бая палаво хлапе, и Дора Попова, която майка и татко наричаха госпожа Попова – класната ни от I до IV клас, всеки намираше повод да ме изправи до стената или с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, когато не успя да ме цапардоса през дланите – като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание и може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

  На тази женица класната Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и вече се пенсионирам, но искам да знаете, мила: от вашия Гьорги ми побеля косата". След всяка родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато по някое време баща ми се плесне по челото: "Ами да, на моя брат Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от моя баща харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1982), издъхнал в соц. концлагер.

  От училищните ми премеждия с Попова, и по-късно – в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалката или си тропкат като кълвачи, когато топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат и сега, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили мои колеги учители; казвам го, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, и разбира се, с понатрупан достатъчно педагогически опит. Много зависи кой ще се случи да е любимият учител на малчугана. Особено първите даскали в по-ранните наши години са важни! Защото децата масово подражават на стила им и във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от възторг оченца и го смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

  Не от днес, а откакто се помня, Училището е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания от Щатите хаос навсякъде, където Щатите имат своя интерес нациите да раждат колкото може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести тъпанари, свързани към фитнес-залите с анаболи! Някога по-опитните учители успявахме някак в средния, в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с Училището като тъпа институция, преди у нас на власт да се установят слугите на Джордж Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: "Бояджиев тъй ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир върху черната дъска с дясната, но и с лявата ръка, и ела че погледай – половината ми паралелка от хлапетии прописаха и с двете ръце. Някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описал съм тук как беше по време на моето детство. Бил съм очевидно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас (или посегашному – седми клас) в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща редовно ме пердашеха, някога двамата заедно, като си пречеха един-друг или в ожесточението един-друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от най-ранно детство у мен се е развивал т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, и вече почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата у майка ми и шперплатова лентичка у баща ми) скимтях първо от унижението, че ме бият, и после: че ги обичах и се молех дано не се наранят един-друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех муцунки, разсейвах другите хлапета, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си, от V до VII-VIII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от онова там нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

  Двайсетина години по-късно отивам в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, обаче Гьорги Бояджиев ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна изпод полупрозрачната лятна блузка.

 "Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещо начало от по-ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия V-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, разузнавачи, президенти, Авакум-Заховци*, смели капитани на презокеански кораби до Северния полюс, пилоти с мисия до Луната, Марс и Венера. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги!? Нямаш ли си мечта?" Рапортувам, изпънал се като свещ: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил часа за професионалното ни ориентиране. Хърла я наричахме не толкова заради фамилията, колкото заради странния навик като бегемот да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, кривейки се зад гърба й, Господ ме наказа: текоха години – минах през казармата, и през университета минах, едва в края на първия учебен срок, като учител в село Гурково на 12 км от Балчик, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от Хърла, която чат-пат влиташе в класната ни стая с разноцветни два чорапа – син и червен, в чехли от рязани стари мъжки обуща, наметната с отровно зелено дамско палто, което не си знае годините. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 apr. 2023

Илюстрации:

- С намалено поведение, един от шкартото.** 

- На плажа в Китен, когато щях да се удавя.***

–––

* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица тъпи книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). 

** За системно рушене на дисциплината ми бяха намалили поведението с две единици и по тази причина в комсомолската организация ме вписаха чак в третата група, чак през март 1961 г., шест месеца след моите кротки, дисциплинирани и послушни съученици. Майка ми и моят баща след родителска среща обикновено водеха помежду си пред мен следния диалог вечер на масата... "На кого ли се е метнал? – чудеше се баща ми. – В нашия род такъв нямаме." "И ние нямаме такъв чешит" – обажда се майка ми. И се плесне баща ми по челото: "Ами да, на Насо Гащара мяза. Син да му беше, нямаше толкова да му мяза". За този мой чичо, третия от петимата харманлийски братя, от сина му Гогата научавам години по-късно, че бил толкова щур, че подгонил с водопроводна тръба петима милиционери, дотопуркали по сигнал от близкото до дома им зад някогашната "Аптека Марица" Окръжно пловдивско МВР да го арестуват след битов някакъв скандал. И ела, та гледай, връщат се петимата въоръжени до зъби, и Насо Гащара им се предал. "Като отидохме със сестра ми Нина и с мама да го видим в подземията на Окръжното МВР, не можем да го познаем, беше цял в синини и рани, с избити предни зъби, подпухнал, и като говори, фъфка. 

*** Никой не научи. Пропаднах в дънна яма само на десетина метра от плажа, където се бяха разположили стотици летовници. Наложи се на четири крака да издрапам обратно до плиткото. Да бяха научили нашите, щяха да ме стопят от пердах. Един мъж от малък трябва да се научи сам да се справя с неприятностите на живота, без да хленчи, без да се вайка. Бел. м., tisss.