ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

Мъдрата жена гради дома си, безумната го разваля със собствените си ръце. – Библия, из Притчи Соломонови

Никакво "турско робство" не е имало; който ви говори за такова, е роб по душа, той обижда и предците си, наричайки ги "роби"! – От назидателния блог на философ-психолог – рожба на Ленинградската школа за партийни кадри, водещ над десет години две едночасови емисии на Пловдивската обществена телевизия на Евгений Тодоров*.  

30 maj 1999

СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ...

  Врабците посвикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми Додо или Дъстин Хофман, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, а не му спори с врабците... Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница през Втората световна война. Моите... то са малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме царе в собствения си живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварихме чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, пък после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат, ама не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през Османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прапрадядо ми Ангел. Голям и богат род били Керемидовите. Не случайно този човек бил и кмет на селото в най-усилните му времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата тази Мария след посичането на мъжа й Ангел се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се е омъжвала, макар да била по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил в Пич-махала, на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните си хлапашки години. Изправя се аз пред дворната им метална портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" Крещя тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или съпругът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла; синджирът й бе вързан с халка за телта, провесена открай-докрай през целия двор. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по онези сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесличка, друго в това време нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари,та задигнал гъската, дето вряла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетинагодишен, пояснява леля ми Виолета, когато извършил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е роден в края на 1875 г. в Калугерово; него, едничкия й син, го носи на гърди майка му хубавата Мария от Калугерово, чак до Пазарджик през разкаляното подгизнало поле, търсена от глутница млади, нахъсани от хубостта й чапкъни на коне. Издъхва Ненко в 1912 г. като доброволец във войната. Като тръгвал, тържествено обявил, че отива да отмъщава за поруганата чест на майка си и за заклания си баща. Разболял се от чума или холера нейде си там, по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море, че не пожелал да хапне от мухлясалия хляб. Там е заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете им рожби, 12-годишния Борис, бъдещ мой дядо, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица Мария от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали, след като мъжът й Ангел, тежко ранен, бил за назидание показно заклан на дръвник сред Калугерово.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18**. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия": Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.

  За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, ами помашки орди откъм Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили, запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната отлично въоръжена Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие на хора от сой нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл на джелатина: "Невръстно е, то каква ли вина има!" – и го отървава от сатъра. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Кога става двайсетгодишен Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние баща и майка; твоите са там нейде, долу в къра, в перущенските лозя кокалите са им заровени".

  Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали този турчин и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо своите три рожби с преведени в българската им версия имена. Големият, Гълъб, вуйчо на майка ми, е раждан около 1896 г. После се появяват Невена, раждана в 1899 г., и най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невястата на оцелелия в клането през Април 1876 Гочо (Гьорги) носи името Спаска, моята прабаба Спаса, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била с години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта между Георги и Спаска, много се погаждали и така наново се замогнали. "Помня – каза леля ми Виолета, – мама ни разправяше, че баща им пращал маслини, мандарини в сандъци от Турция, Гърция, Палестина, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези качета, бъчви, сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния сирак Борис, рекла му, че е фукара – сиромах, демек недостоен да е мъж на 18-годишната й Невена. Тогава Невена забягва при любимия Борьо в Пазарджик, става "пристануша".

  Кога е починал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, та заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица до края на живота си, живее сама с трите си деца, но друг мъж не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития живот с рано поминалия се мил съпруг. Тя от Перущица не излязла. Там е заровена, при костите на мъжа си.

  Първородният Гълъб си взема за жена "леко момиче". Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отврърнал, и това се помни в рода: "Тази ще да ми е по-вярна от която и да било друга! Не ви ща аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него. Събрали се като двама сираци по време на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка Невена и 17-годишният своенравен – и щур, и зъл Борис Ангелов, внук на четник от Хвърковатата чета на Бенковски, заклан на дръвник. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се явява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат и последвалото го първо в Европа антифашистко въстание през Септември 1923, второ: с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато по ред исторически причини и обстоятелства от глад погиват милиони селяни в Южните области на Русия, където доста по-късно се явява Украйна. Нарекли рядко красивото синеоко и русо момиченце Вяра. Била кротка, сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, а възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах, едва 17-годишна. Уплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него бил готов да се вслушва лютият ми дядо Борис, защото малко по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието, посъветвал го да купува плодна земя и да я обработва: да създава зеленчукови градини и лозя, а не да се ограничава само с колоездачните две ателиета на пъпа в Пазарджик и в Перущица.

  И се занаредили петте им дечурлига – четири дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в национал-социалистическата партия, старателно избил онези, които могли властта му да оспорват.

  Присъства на този странен разговор с леля ми, най-малката, дяволита и кипра сред четирите женски рожби на дядо ми, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестричката ми (седем години по-малка от мен, дето кажи-речи съм изгледал сам, докато родителите ни бяха по цял ден на работа) рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве петгодишния Гочо от заможния род Хаджи-Трендафилови, нашия прадядо, от дръвника, сега и нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед, колко обвито като в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, но ето – бездетен някакъв си неизвестен мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката на джелатина, посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича като свой син. Въвел го и в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, но други са ти теб родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Инак защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам се, великодушие ли ще е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща и с велико самочувствие, царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите – може би още светят нощем из онези чудесни перущенски лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър, ей толкова земица стига за един труп, т.е. за мощите, тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза, лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите, страданията по глупости или бесовете? Когато вече беряла душа, баба ми Вена (перущенлийката Невена, по-голямата от двете дъщери на същия този Гочо) се вкопчила с всичката си мъждукаща силица, с двете си кльощави от маларията ръце в мазолестата силна длан на своя неверен съпруг – на дядо ми, и шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем". А колко харно си е живяла, само тя си знае, че носела по някое си време увесена на шията под дрехата си кожена торбичка с отрова.

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре няма да ни има, няма и да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира, преизпълва ни с мечти, с планове и тревоги, с нетърпение и жажда, глад и суета от всякакъв характер. Толкова е хубаво, толкова и интересно да се живее подредено, чисто, спретнато, с умилна обич!

  Как утринно свежо ние – родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата наша неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тук, от мен!***

  Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, Габровско... Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две бъбри за врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", дето "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е време да заговорим за гаврата над Българското наше изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици са яхали творци от екстра класа.

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо Пенев!!! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ли ни се поетите или нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна лирика".***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 apr. 2023

Илюстрации:

- Авторът, първи внук на Борис Дявола от Пазарджик.

- Борис Дявола, дядо ми по майчина линия, ок.1941 г. 

___

* Евгений Тодоров (1949) – съпругът-вдовец на готината Нериман Терзиева (1952-2022). Бъзикнах я някога туркинята от Велинград, че се казва Нери Терзиян, демек, че има арменска жилка, и тя ми отвърна в същия тон: "А пък ти си Бояджиян". Вж. https://aig-humanus.blogspot.com/2017/09/blog-post_86.html

** На този адрес днес има стандартен панелен жилищен блок, тип работническа спалня.

*** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество!

**** Последните две изречения добавих на 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.