ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1244.)

Мъдрата жена гради дома си, безумната го разваля със собствените си ръце. – Библия, из Притчи Соломонови

Никакво "турско робство" не е имало; който ви говори за такова, е роб по душа, той обижда и предците си, наричайки ги "роби"! – От назидателния блог на философ-психолог – рожба на Ленинградската школа за партийни кадри, водещ над десет години две едночасови емисии на Пловдивската обществена телевизия на Евгений Тодоров*.  

30 maj 1999

СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ...

  Врабците посвикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми Додо или Дъстин Хофман, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, а не му спори с врабците... Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница през Втората световна война. Моите... то са малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме царе в собствения си живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварихме чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, пък после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат, ама не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през Османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прапрадядо ми Ангел. Голям и богат род били Керемидовите. Не случайно този човек бил и кмет на селото в най-усилните му времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата тази Мария след посичането на мъжа й Ангел се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се е омъжвала, макар да била по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил в Пич-махала, на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните си хлапашки години. Изправя се аз пред дворната им метална портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" Крещя тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или съпругът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла; синджирът й бе вързан с халка за телта, провесена открай-докрай през целия двор. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по онези сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесличка, друго в това време нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари,та задигнал гъската, дето вряла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетинагодишен, пояснява леля ми Виолета, когато извършил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е роден в края на 1875 г. в Калугерово; него, едничкия й син, го носи на гърди майка му хубавата Мария от Калугерово, чак до Пазарджик през разкаляното подгизнало поле, търсена от глутница млади, нахъсани от хубостта й чапкъни на коне. Издъхва Ненко в 1912 г. като доброволец във войната. Като тръгвал, тържествено обявил, че отива да отмъщава за поруганата чест на майка си и за заклания си баща. Разболял се от чума или холера нейде си там, по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море, че не пожелал да хапне от мухлясалия хляб. Там е заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете им рожби, 12-годишния Борис, бъдещ мой дядо, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица Мария от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали, след като мъжът й Ангел, тежко ранен, бил за назидание показно заклан на дръвник сред Калугерово.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18**. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия": Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.

  За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, ами помашки орди откъм Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили, запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната отлично въоръжена Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие на хора от сой нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл на джелатина: "Невръстно е, то каква ли вина има!" – и го отървава от сатъра. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Кога става двайсетгодишен Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние баща и майка; твоите са там нейде, долу в къра, в перущенските лозя кокалите са им заровени".

  Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали този турчин и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо своите три рожби с преведени в българската им версия имена. Големият, Гълъб, вуйчо на майка ми, е раждан около 1896 г. После се появяват Невена, раждана в 1899 г., и най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невястата на оцелелия в клането през Април 1876 Гочо (Гьорги) носи името Спаска, моята прабаба Спаса, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била с години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта между Георги и Спаска, много се погаждали и така наново се замогнали. "Помня – каза леля ми Виолета, – мама ни разправяше, че баща им пращал маслини, мандарини в сандъци от Турция, Гърция, Палестина, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези качета, бъчви, сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния сирак Борис, рекла му, че е фукара – сиромах, демек недостоен да е мъж на 18-годишната й Невена. Тогава Невена забягва при любимия Борьо в Пазарджик, става "пристануша".

  Кога е починал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, та заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица до края на живота си, живее сама с трите си деца, но друг мъж не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития живот с рано поминалия се мил съпруг. Тя от Перущица не излязла. Там е заровена, при костите на мъжа си.

  Първородният Гълъб си взема за жена "леко момиче". Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отврърнал, и това се помни в рода: "Тази ще да ми е по-вярна от която и да било друга! Не ви ща аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него. Събрали се като двама сираци по време на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка Невена и 17-годишният своенравен – и щур, и зъл Борис Ангелов, внук на четник от Хвърковатата чета на Бенковски, заклан на дръвник. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се явява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат и последвалото го първо в Европа антифашистко въстание през Септември 1923, второ: с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато по ред исторически причини и обстоятелства от глад погиват милиони селяни в Южните области на Русия, където доста по-късно се явява Украйна. Нарекли рядко красивото синеоко и русо момиченце Вяра. Била кротка, сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, а възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах, едва 17-годишна. Уплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него бил готов да се вслушва лютият ми дядо Борис, защото малко по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието, посъветвал го да купува плодна земя и да я обработва: да създава зеленчукови градини и лозя, а не да се ограничава само с колоездачните две ателиета на пъпа в Пазарджик и в Перущица.

  И се занаредили петте им дечурлига – четири дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в национал-социалистическата партия, старателно избил онези, които могли властта му да оспорват.

  Присъства на този странен разговор с леля ми, най-малката, дяволита и кипра сред четирите женски рожби на дядо ми, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестричката ми (седем години по-малка от мен, дето кажи-речи съм изгледал сам, докато родителите ни бяха по цял ден на работа) рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве петгодишния Гочо от заможния род Хаджи-Трендафилови, нашия прадядо, от дръвника, сега и нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед, колко обвито като в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, но ето – бездетен някакъв си неизвестен мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката на джелатина, посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича като свой син. Въвел го и в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, но други са ти теб родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Инак защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам се, великодушие ли ще е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща и с велико самочувствие, царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите – може би още светят нощем из онези чудесни перущенски лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър, ей толкова земица стига за един труп, т.е. за мощите, тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза, лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите, страданията по глупости или бесовете? Когато вече беряла душа, баба ми Вена (перущенлийката Невена, по-голямата от двете дъщери на същия този Гочо) се вкопчила с всичката си мъждукаща силица, с двете си кльощави от маларията ръце в мазолестата силна длан на своя неверен съпруг – на дядо ми, и шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем". А колко харно си е живяла, само тя си знае, че носела по някое си време увесена на шията под дрехата си кожена торбичка с отрова.

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре няма да ни има, няма и да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира, преизпълва ни с мечти, с планове и тревоги, с нетърпение и жажда, глад и суета от всякакъв характер. Толкова е хубаво, толкова и интересно да се живее подредено, чисто, спретнато, с умилна обич!

  Как утринно свежо ние – родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата наша неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тук, от мен!***

  Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, Габровско... Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две бъбри за врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", дето "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е време да заговорим за гаврата над Българското наше изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици са яхали творци от екстра класа.

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо Пенев!!! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ли ни се поетите или нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна лирика".***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 apr. 2023

Илюстрации:

- Авторът, първи внук на Борис Дявола от Пазарджик.

- Борис Дявола, дядо ми по майчина линия, ок.1941 г. 

___

* Евгений Тодоров (1949) – съпругът-вдовец на готината Нериман Терзиева (1952-2022). Бъзикнах я някога туркинята от Велинград, че се казва Нери Терзиян, демек, че има арменска жилка, и тя ми отвърна в същия тон: "А пък ти си Бояджиян". Вж. https://aig-humanus.blogspot.com/2017/09/blog-post_86.html

** На този адрес днес има стандартен панелен жилищен блок, тип работническа спалня.

*** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество!

**** Последните две изречения добавих на 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1243.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1243.)

  Всеки божи ден явни лицемери през телевизора нахълтват у дома да ме лъжат. И между тях да бях съзрял поне едничко човешко лице, но виждам само изкривени от гняв персони, които горят от желание да ме поучават в какво да вярвам и как да живея живота си на българин! – Аноним (1947)

  12 avg. 2016 

ШЕПОТЪТ НА СЪРЦЕТО

Изпадам в плен на всякакви измами

и лъжат ме тъй, сякаш съм глупак,

от мене по-наивен просто няма

и доверчив докрай оставам пак.

Купуват ме и ме продават – само

желаят силно да им вярвам аз,

но сложат ли ръка на мойто рамо,

и мене някога ме хваща бяс. 

В съгласие живеят в мене двама:
Наивник и Щастливец, та напук
чувал жито меня за наръч слама
и вадят ми душата със памук.

Тъй милозлив към лицемера мазен,
пред идиота – тих, на колене,
не мога истински да ги намразя,
или да им обърна гръб поне.

На всякакви небивалици вярвам,
наглеца да пожаля съм готов,
на грубияна с пошлата му врява
отвръщам с най-смирената любов.

На стихоплетеца се извинявам,

че стиховете му не схващам аз –

съзирам в тях копа словесна плява

и мене някога ме хваща бяс.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 apr. 2023

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1242.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1242.)

  Вървиш пеш в ужасно настроение и внезапно виждаш насреща си онази, която сякаш Небето е пратило да ти даде стимул за живот. – Аноним (1947)

  27 dec. 2007 

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

Разхождах се днес пеш по булеварда,
наречен Цариградското шосе,
в костюм и с нова шапка издокаран,
а с кофти самочувствие на псе.

Живея тук от хиляди години
в панелен блок зад ромска махала,
животът ми, кажи-речи, премина
в копнеж сред крясъци и теглила.

Неудържимо чалгата навлезе
с цинизма на продажните жени
и може би логично безполезен
седял съм и съм чакал отстрани. 

Броях си стъпките по тротоара,

на ум сам греховете си броях

и тъй се озовах на глуха гара,

обзет от животински страх.

И като слязла сякаш от небето

видях пред себе си една жена,

която ме прониза през сърцето

с очи, изпълнени със светлина.

И всичко някак си дойде на място,

усетих се наивен, дързък, жив,

безгрижен като южен вятър

и като мъж, оказал се щастлив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 apr. 2023

Илюстрации:
- Перонът на пловдивската централна жп-гара.
- Иисус ни показа творческата мощ на любовта.

––––

* Гарите по света са може би най-тъжното място за равносметки, когато се сбогуваш с някой, който си е отишъл, а ти не си бил готов да се разделиш с илюзиите си, че всичко ви е било наред. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1241.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1241.)

  Светът е сцена и всички сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли.– Уилям Шекспир (1564-1616) 

  20 apr. 2023

ПРОЛОГ

  Едуард Папазян (1965)*: – По рождение, възпитание и образование съм безкрайно смирен по отношение на Русия. Но от 2014 г. съм безкрайно несмирен по отношение на Путин...

  tisss: – Едуард Папазян, баща Ви беше готин мъж, дано не се обръща в гроба, като Ви гледа какви ги ръсите. И не забравяйте, че пловдивчани сме широко скроени!

  Едуард Папазян: – Баща ми щеше да се изкефи, не знам вие какъв пловдивчанин сте.

  tisss: – Кико (1936-1993) ми беше приятел и е споделял доста лични истории, които едва ли знаете, но дано сте взели от неговата шеговита самоирония и жизненост, които нямат нищо общо със софийския снобизъм и грандомания. Дали да не напиша за нещата, които ме свързват с него и майтапите, на които носеше като същински арменец от Пловдив!

  Едуард Папазян: – Нищо не можете да напишете. Може само да си направите реклама на негов гръб. Мнозина го правиха. Че и читава снимка не можете да извадите. Говорете за мен, не за хора, починали преди 30 години. Ама това копейките толкова си можете...

  tisss: – В сравнение с баща си сте г-н Никой. Дано не съм прав! Не сте страдали колкото него, това разбирам.

  Едуард Папазян: – Аз не се сравнявам с баща ми. Вие очевидно се опитвате да се сравнявате с някого. Ще уточня, че това е от признаците на психическо разстройство, да не кажа болест...

  tisss към инж. Тодор Ряпов (1947): – Наистина ще взема да напиша за баща му на това лекенце. Жалко, че синовете често се оказват недостойни за бащите си.

КИРКОР ПАПАЗЯН – ПЛОВДИВСКИЯТ ДОН КИХОТ 

  За пръв път го виждам на разговор (брифинг му казват сега нафукано) след представление на пловдивския драматичен театър с журналисти от местните медии през есента на 1973 г. и ми се стори надут, преиграващ и самовлюбен, типичен арменец. От него дори режисьорът на театъра не можеше да вземе думата. Имаше период от около две-три години, когато активно сътрудничех на три от редакциите в Радио Пловдив: Младежката редакция на Пенка Калинкова, редакция "ЛИК" на Кико Папазян, най-много – на редакция "Икономика и време" на Елена Чакалова. Публикуваха ми в местния всекидневник "Отечествен глас" есета, та и по този повод Кико, с когото някак станахме по-близки, ми предложи да му напиша ей тъй нещо за нашите пловдивски улици, където можеш да срещнеш както мърлячи, така и хора, "Хвърчащите хора", за които поетът Валери Петров бе писал великолепното си стихотворение:

 Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен "Фиат",

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

 

  Киковият връстник пловдивският художник-график Здравко Захариев (1936-2009) се подбъзикваше с неговата арменска фамилия: "Какво значи Папазян? Значи, каквото "изпапа", става "зян", на което Кико мълчаливо приклопваше очи, хихикаше сам над каламбура на Здравко. Любимото му място за мухабет беше "Кафеза", както наричаха някогашното кафене зад сградата на Радиото. Разположил се като собственик на заведението сред компания майтапчии или прохождащи в журналистиката палета, с широк жест Кико току се обръща към засуканата мома сервитьорка: "За мен нали знаеш, цейлонски чай", което значи да му налее сто грама от любимата му евтина ментичка. Шеташе често и по Главната, нямаше как да не направи впечатление сухата му поприведена фигура посред тълпата суркащи патъци обичайни михлюзи по стъргалото между кино "Балкан" и площад "Джумаята". За първата му стихосбирка от 1968 г. "Отговор" зевзеците пак го емнаха, появи се лафът от пловдивските бохемски свърталища: "Що за отговор са стихове, като никой не е задавал на поета въпрос?" Не казвам, че е бил силен поет, но Кико беше Дон Кихот на фукнята и великодушните жестове.

  Озоваваме се двама с него в летен подиробяд в кипро квартално кафене отсам стария жп-прелез, в онази част на някогашния булевард "Малчика", замислена да свързва в общ архитектурен ансамбъл Паметника Альоша и Братската могила с Розариума зад нея. Дотъркаляли сме се с жигулата ми по негово настояване, и както тържествено обяви, на спокойствие да ми разправи дертовете си около двуетажна сграда в Стария Пловдив, в която постройка приютил закъсал сакъ приятел, докато онзи си намери дом за живеене, обаче въпросният сакъ приятел зад гърба му се уредил да купи къщата от Пловдивската общинска управа и една неделна сутрин Кико се събужда от писъка на ужасените врабци, с чиито неугледни гнезда под стряхата си свикнал от ранно детство, откакто се помни. "Какво правиш, бе! – закрещял Кико от втория етаж на вехтата съборетина, която и сега, ако се не лъжа, се мъдри вляво току над стълбището за към Стария град – над северния изход на Тунела. – Защо ми гониш врабците?" "Щото полза от тези пилета йокму! Само дето курешки ми серат" – отвърнал пресният сербез собственик на съборетината и с дълъг сарък (прът) продължил храбро да разрушава врабчите гнезда. "Опитах да напиша стихотворение, нищо не излезе – завърши съкрушен Кико, – може би защото съм много навътре в тази дива история, че да мога сносно да я опиша. Опитай и ти. Ето, давам ти идея за стих." Та ей го някогашния ми опит да му изпълня желанието...

ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН

В памет на един истински поет по душа 

Под стряхата врабците чуруликат
и аз пораснах с техния цвъртеж,
бях млад и буен, дето му се вика,
с чешит такъв и времето ще спреш!
 
Мотаехме се гладни, диви, горди,
момци от кал и ведри небеса –
ту дърт пергиш по Главната ни гони,
ту по моме подсвиркваме с уста,
 
пикираме над пъстрите сергии,
отрупани с пищялки и пиринч,
или си търсим някого да бием,
да мерим сили с мачка и челик,
 
на джамини до късно да играем,
консерви да взривяваме с карбид,
да шепнем на уше най-мръсни тайни,
мъжът с които расне тук честит.
 
Еврейчета, арменчета – бродяги,
а в пазвата ни – жилка, лък, стрели;
понякога се случва и с тояги
да ни пердашат хора скучни, зли.
 
На онзи Пловдив покрай Джумаята
ний бяхме най-обичните чеда,
родени да се скитат край реката,
и по тепетата на свобода.
 
Историйо, за нас не ще разкажеш,
че и в смъртта останахме си тук –
напук на хора разни безобразни,
на всеки властник в този град напук. 

  Човек се показва в истинския си лик понякога в един едничък епизод. В тази бая лична история са замесени двама известни на местната публика поети: Киркор Папазян е единият; другият, чието име няма да споменавам, познаващите Пловдивските потайности и страсти би трябвало сами да се досетят кой е. Истината е, че няколко пъти общинарите предлагат на Кико и семейството му жилище, но завалията все се надявал на нещо по-така, не някаква си маломерна панелка, пък и спомените от детството здраво го държали за гушата в жалката съборетина, останала от родителите му като дамазлък, като мил наследствен имот, макар и от сградите на общинското предприятие "Жилфонд".

  Хвана ме май за по-близък този чудак арменец и от един момент насетне взе да ме въвежда в личните си дертове. "Знаеш ли ти как наказвам жена ми?" – пита ме веднъж. – Не й ям манджите, гладувам. И тя много страда." Така чух и за флирт между жена му и известния в онези години столичен поет Владимир Башев** – късокрак пухкав дебеланко, който на всичкото отгоре документирал прелюбодеянието в стихосбирка от 1964 г., "Магазин за часовници". Ето го по-долу изобличителния документ, който за жалост се оказва отлично любовно стихотворение, за ужас на клетия съпруг.

НОЩ НАД ПЛОВДИВ

 

Ах, тия тепета, тия пет облака,

легнали на червените керемиди!

Ти не беше ни срамежлива, ни опака -

просто искаше никой да не ни види.

И изчезнахме в най-близкия облак двамата.

Едни стълби ни грабнаха към звездите,

а зелените шумки разбиха тайната

и със сенки затрупаха трайно следите.

Ние плувахме над града и се чуваше

как си бъбрят вечерните минувачи.

Закъсняло момиче на хазайката чукаше.

Татък глъхнеха стъпките виновати.

В дворче мъж и жена поливаха пиките

на повехнало градинско мушкато.

Стар хлебар от пещта изваждаше питките

и ги милваше като тежки монети злато.

В будна клиника пъшкаше някаква малка.

и с последни сили сънуваше пролет.

В мрака стенеше самолет и една майка

небесата проверяваше с поглед.

Накъде ме изведе? Нали трябваше

да не си навличаме лоша слава.

Ти спокойно в мойте ръце отслабваше.

Аз сияех, че си такава слаба.

И сто хиляди души ясно чуваха,

как почти над техните керемиди

двама влюбени празнично се целуваха

и се радваха, че градът ще ги види.

Любовта връщаше на закъснелите времето,

връщаше слепите самолети от полет,

извисяваше в смело растение семето,

обещаваше питки, обещаваше пролет.

И с понятна печал, че са толкова кратки

тия мигове близост, тия нощи лъчисти,

на върха ний осъмнахме като светещи капки,

като ясна роса невинни и чисти.

 

  Общинската ни управа бе побила метални колчета на три-четири метра едно от друго, свързани с дебела желязна верига откъм северния изход на Тунела, та чак до Чифте баня. И нехайният Кико, прибирайки се през Капана, вместо да мине през подлеза към Стария Пловдив, най-редовно нарушавал правилника за движение на пешеходците. Хайде де, те ще му кажат откъде да мине за към дома с врабешките му гнезда! Подпийнал в мухабет с харни приятели в бохемското им свърталище "Кристал" над Джумаята, една вечер тъй се оплел в онези ми ти там вериги и колчета, че се контузил – потрошен лакът, две ребра тоже. Закърпили го медиците от ортопедията на някогашния бул. "Карл Маркс", и за да зараснат правилно кокалите, опаковали го в гипсов корсет от кръста чак до шията с изпъната високо ръка, подпряна с двайсет санта дръвце. И тръгна из пловдивската Главна новият лаф на зевзеците, дето само това и чакат. Ненавикнал до онзи момент да поздравява, сухият прегърбен арменец къде се мерне из Пловдив, онези отдалече вдигат ръка за поздрав и му се хилотят гнусно: "Арменският господ те наказа два месеца да отдаваш за почест на всеки срещнат. Бог забавя, обаче не забравя!" 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 apr. 2023

Илюстрации:

- Поетът на соца Владимир Башев (1935-1967).

- Разрушителят на врабчите гнезда (1939-2016). 

___

* Едуард Папазян (1965), вж. https://www.168chasa.bg/article/5313858

** Вж. https://archives.bnr.bg/vladimir-bashev-v-bitka-za-vremeto/ Бел.м., tisss.