ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1239.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1239.) 

 Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви! – съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. Да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, поместват снимката ти в списание "Форбс"... и вече си мислиш, че всичко в този наш живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно те изненадва с къса телеграма: "Които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; така че по-добре ги обичай, докато още можеш". – Уилям Сароян (1908-1981)*  

16.02.1999. 

ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се и тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми полекичка като опашка на змийче през тънък процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятелите си, понеже защото току-що се оженил. Значи, бил някога си уж женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена, деца, семейство. И така поживял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брои паричките, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми,значи, на запивката в ресторанта към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да изминат, докато се реша". Какво да се реши ли? Ами да реши да се ожени повторно – жена пак да си намери, та да има отново кой да му се петлави в нозете и хастара на душата му да преобръща и кърпи с фин шивашки бод, както само жените умеят. И кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща веселяшка компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният Ангел Грънчаров – младоженецът, оладжак, разправя: "Седяхме тук, когато някой, както ми се промъкваше зад гърба, ме заля с ракия. И така се запознах с Тодор Чонов от село Рогош, та и даже станахме приятели". В момента, докато обяснява как се запознал с Тодор Чонов от Рогош, майката и баща й на попрезрялата булка, чието забулено личице се не вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват скъпите гости. Чува се мъжественият глас на маммма, на тъщата, демек: "А този комплект от копринен снежнобял чаршаф, плюс юрганска торба и две калъфки с възглавници, напълнени с патешки пух, е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата и киселината на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството, ей, че дяволите ще ви вземат!" Възторжени овации откъм подпийналата весела компания: "А, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст отново ще рече: "Да се обичате, ей! Инак дяволите ще ви вземат!"

  Събуждам се. Бах мааму, що за глупост беше това – мисля си сънен, – ами че аз си и нямам намерение когато и да било повторно да се женя. Да не съм луд?! Да не ми е чавка изпила акъла? И се сещам мимоходом някак си за спаружените днес някогашни дяволити, розовеещи както майски розови пъпки сред гюловия храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели, посивели: в училището, по света или в квартала. Хубостта и вътрешното им излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги харесва, няма кому вече да му се врътне умът от това тяло, нежен зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак си ги подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи – с въртене на задник или раменца, с гальовно гласче и пооправяне на пооределите вапсани коси, с поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей – влажен, тъжен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов, мили! Къде сте били досега, дяволити момичета, та никой мъж не се хванал в копринените ви тънки мрежи? Пила-яла-дебеляла, шетала запъхтяна около и подир някой див кон-вихрогон, дето въобще не го било еня за нея, имал нужда само от секс, секс и секс. Повечето душици и едно дете не успели да родят, да отгледат. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой глупак и му прала после усмърдяното на пот и кир бельо, готвила му, купувала му подаръчета за именния ден или за рождения му ден, за Великден, Коледа и Нова година, пък после побягнала, или още по-зле: той й се отскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, много подло – хем без да страда, като внезапна амнезия, просто забравя, че тя съществува в този шумен, неврастеничен, бленуващ щастието си измамен свят на суета и глупост.

  И какво ли можете сега, отпуснати, яко напълнели, освен да поглеждате завистливо като изгладняло зверче от дупката си към къс лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими – опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелището на живота... Ами да, разбира се, не мъжката половина от човечеството, а момичето и жената с нейната интуиция е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна страна идват, и то е природно зададено, просто такива сме създадени от кал, душевни фекалии и ненаситна лакома душа. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е тъпак, глупак и дръвник, докато за такива като вас, момичета, мога единствено да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, пък толкова й харесало, толкова се увлякла, че накрая сама себе си надхитрила. Сама се наказала.

  Валентина Р. (1951) от мижавото провинциално градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното девойче сред първокурсничките на Софийския университет. Рояк прости момци ухажори, готови за всякакви там вятърничави подвизи, я следваше като сонм телохранители. Сред тях, и един от моите приятели от онова време, Николай Стоянов (1948) – тъкмо появил се свеж прозаик белетрист, як почитател на Кольо-Николовата т.нар. "инфантилна проза", Владко (проф. Владимир Янев, 1950), по онова време тоже изгряващ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети" и бъдещ любим университетски преподавател, и двамата мераклии: от семействата на известни хора, лъвове... Мотаеха се и те покрай хубавата Валентина от дълбокия бедняшки прованс, и колегата Тодор Доков (1948) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Ф.М. Достоевски, както и неколцина по-невзрачни почитатели на изящните женски телесни форми: все бойки момци от дълбокия прованс – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовградско, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Само че Валя си бе недостъпна за мераклиите, и затова вероятно три пъти по-изкусителна. Ходеше с пружинираща гъвкава походка на млада пантера по коридорите на Университета, с въртене на бедрата и таза, с изпъчени цици, цялата в траурночерно: черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът не бе още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен на една кука траурен шарф, небрежно метнат през раменцата. Само свежото й обсипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижа коса, сплетена на дебела плитка със светлосиня панделчица накрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек, самата Афродита, изплувала из пяната край остров Кипър.

  Ще избързам с няколко скока напред, за да добавя, че веднъж на четири очи и само пред мен Хубавата Валя ми показа как се сваля онази дебела черна очна линия, която почертаваше пъстрозелените й весели очета – хвана за крайчето единия от клепачите и отлепи лентичка, хитро изобретение за младите дами, подобно на тиксо. Два месеца препускахме с Хубавата Валентина из нощни улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерото Ариана в столичния "Борисовий дървосад", както го наричали сладникавите столични пойети на любовта между двете световни войни, друг път сме се усамотявали в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на някогашна Чехословакия, да бъбрим и естествено да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше как, когато се оженим, тутакси ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, после и нататък ще ни е лесно – ще творим литература, ще сме прославени, заможни и силно уважавани столични аристократи. 

  Веднъж или дваж, като съм отскачал по някаква работа до София десетина години след като приключих със студентския живот, ожених се за друго момиче – от Златна Добруджа, и добруджанката ми роди двете чудесни дъщери, звънял съм й от уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата вече ще да е решила окончателно да се разминем дори като случайни Добри познати с общия епизод, младежки флирт между амбициозни двама провинциалисти, с които столицата винаги е била и винаги ще си е бъкана. Какво е станало с някогашната плътски и духовно силно желана амбициозна Валя в личен план не ми е по-известно, отколкото на снобския кръг от почитатели на изящната дамска словесност; мога скромно, ама и с известно самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени днешни поетеси, ухажвана от националните телевизии, носителка на престижни за България литературни отличия, като творчеството й се определя от литературната критика за принос в националната, а и световната литературна съкровищница. В телевизионно предаване, случайно гледано, съм съзерцавал как интелигентно сдържано, с апломб Валя споделя ценни мисли по такива тревожно важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливия пишещ у нас, както и за ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар (?!) за Българска книжнина, за мизерния живот на българския интелектуалец въобще, включително борбата за мир, съдбата на уличните песове и котки, глобалното затопляне и повишението нивото на световния океан. Последното предаване, което имах шанс видя с Хубавата Валентина, бе интервю по повод тъкмо присъденото й национално отличие заради принос в целокупната Българска лирика. Накъсо казано, тази образована и неспокойна аристократична душица си осъществи най-сетне стопроцентово проектите. Нещо повече, съпругът й, доста по-възрастен от нея, е светило в артистичния свят на бохемите; пък и сред бизнесмените в банковата сфера отношенията им, както мълвят в снобските тв-рубрики, били специални.

  Може би вече се питате да не би от завист да се чеша по стари рани. Ами не! Преди години, когато тържествено се разделяхме, бе по взаимно съгласие с резолюция, че характерите ни – моят и на Валя Р. от град С., дотолкова си мязат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетессса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф" (1997). Отговор от г-жа Валентина Р. нямам. Размишлявам унило насаме със себе си: "А бе, къде се буташ и ти, драги! Сега край някогашното чаровно девойче вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и плахи мастурбанти, ами табун от професори и академици пръхтят и се прескачат като зайци из росната литературна бахча. Убеден съм, че някогашното неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, няма да я остави на мира... Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 apr. 2023

Илюстрации:

- Почти копие на Хубавата Валентина.

- Графика на телесната женска хубост.

–––

* От романа "Човешка комедия" на Уилям Сароян (1908-1981) – разговор между двама бедни щатски телеграфисти: обръгнал възрастен самохвалко и доверчив млад наивник. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

   Как празен и студен си ти, мой Пловдив, без нечия изпепеляваща любов! – Аноним (1947)

   И ще се срещнем в кафенето надвечер на ъгъла в някой древен като Пловдив град, и ще бъде петък дъждовно, ще звучи песента на Жо Дасен "Да не съществуваше, щях да те измисля". Но не съм сигурен този ли е истинският текст или си измислям, както на мен ми се ще. – Из разговор по Skype

     26 noe. 2006               

КИШАВО ВРЕМЕ*

Пак е петък и пак е дъждовно,

и поемам към къщи пак сам,

а край мене лети като спомен

силуетът ти, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя –
виртуален и съвсем не поет,

мъж без обич току на предела

на перона в дванайсет без пет.

И прехвърлям наум пак жените,
от които обичан съм бил,

и една по една ги разпитвам

колко мъка съм им причинил.

И това си е моето наказание –

да се връщам сам у дома,

да разтварям зараснали рани

и да знам, че и ти си сама,

че едва ли сам нещо ще сторя

в този петъчен вечерен дъжд

посред улици, къщи и хора –

просто влюбен, отчаян и мъж.

И подгизнал от спомени стари,

поне три дни ще си мисля напук

как седиш зад стъклото, навярно

подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Споменът е тъжно нещо, особено късно наесен.

- Площадчето зад Джумая джамия сред Пловдив.

–––

* Послужи ми за горния текст ситуация, описана в новелата "Ася", когато се сбогувах със София, и като заклет пловдивчанин, вече не ме сдържаше да си тръгна от студентските авантюри и приключения на провинциалист и мечтател, дето се вика: "да се потопя и аз в реалния живот".

  Месец преди да си тръгна от София, преживях краткотрайно увлечение по нехайна щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден сладко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото, четеше за изпит по физика, сервираше ми кафенце или пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичка, но мила и доста умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще си кажа сбогом с омръзналата ми до смърт София. Добричка бе грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев (1950)** и опитваше пред мен поне да се прави на аристократка. Веднъж в неоправената им квартирка на третия етаж над спирката на автобус № 26 за жк Слатински редут нахълта шумна компания: две пияни момичета и четирима яко възбудени мъжкари. Двамина от идиотите хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което беше повече от пияно и самичко си се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези тримата: мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, пръхтене от борба в разбрицания огромен креват и задъхани възклицания; докато четвъртият, важен-важен, кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълтеникава булана фотьойл демонстрираше пред мен и трите дами как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана фирмена машинка, как после се овлажнява с език, прокаран нежно отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва-едва, а не като цигара: "Защото – каза, – ако смукнеш от пурата както от цигара, все едно ще е, че си засмукал наведнъж всичкия пушек от комина на софийската топлоелектроцентрала".

  В навъсен и прихлупен дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите дълги влажни коси; нищо не се бе случило помежду ни, нямахме какво повече да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкваме се от другия край на подлеза, откъм езерото Ариана зад Орлов мост, помахахме си отдалече:

   – Чао, мили!
   – Чао, скъпа… – И така си оставаме, ето вече над половин век, след като то се е случило.

** Иво Хаджимишев, столичен фотограф-художник от буржоазно семейство. Неговият дядо бил пълномощен министър в пет европейски държави. Баща му Михаил Хаджимишев бил оперен режисьор, майка му Ани – сценограф...Възпитанието и средата са важни, изразяват се нахакано неговите софиянци! Вж. https://bnt.bg/bg/a/svetlina-ot-senki-prez-obektiva-na-ivo-khadzhimishev Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

  Извънбрачната любов е нещо, което само който не го е преживявал, не знае какъв разкош е, може би заради опасностите и греха, които са й стихия. – Аноним (1947)

   

  17 avg.1997

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над главите ни, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа освен нас нямаше, само боклук и поръждавели тенекии, когато се появи Роро, кучето на Ряпови, встрани от нас и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на поток, скрито бълбука и се провира из високата гъста трева. И това бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек, метър и 96 см.) плътно е наоколо й, пилее пари в неговия си стил, и "го раздава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от нейните преразкази. Имам усещане за опасно едро и силно животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър сякаш всичко си е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията е леко килнат и тази тиха драма у Re. подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена. Не мога да знам, ала и не искам да знам (поне засега) доколко важна е тази моя обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод, и че стореното от мен за света няма стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко тук е в движение; константна (постоянна) е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и под напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята лична уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да плащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, надявам се, не безскрупулен. И въпреки нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът вече да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа "Кардиф" за набор. Венцеслав Бъчваров (1932-2008) е човекът и около Венци ухае на обсебен от амбицията на всяка цена да го ценят като литератор. Формата е налице, съдържанието обаче – бледичко. Над деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни изкушението да издуваме мускули, да се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Иван Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият. Единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна... Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря картината – ако Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Спасителят Иисус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (към стотина грама) върху гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, плавници, тръненият Му венец и прочие, както си му е ред, току-що слязъл от иконите.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде мно-о-ого високо. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на "поета Спас" – кмета на Пловдив г-н Гърневски. И Спас (1953), и Теди (1951-2007) или Теодор Димитров, общинския управител, и президентът на Републиката ни, и президентът на Щатите, дори папата и вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им, нито вниманието, с което са обкръжени.

  Защо внушават, че Адам е бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, заръчал им да страдат... А дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред калта и помията? Ами какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което не е преминало през страданието и бесовете вътре в самите нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, не, няма как да не го знаеш, "Айша". Наистина изключително приятна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в кафене край занемарения къмпинг близо до летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. Подир дни на адски жеги времето се бе развалило и ята от гларуси с разперени огромни криле кръжаха над нас, а в кафенето бяхме сами; или май имаше още и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки... Това нещо ми се е запечатало в ума, изплувва винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони. Един от миговете щастие, свързан точно с тази меланхолна арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина много щастлив.

  Десет дни изкарахме с Re. в изключително занемарена почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лепки се пришият към вашата любовна двойка! И в онзи късен следобяд или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Минаха години, а ние сякаш все още сме там...

   Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше плюшена играчка, зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо, мелодично, докато се гушкахме в тъмното... Колата ми не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до този къмпинг, пренатоварени и от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления ни преход от Бургас към Балчик, Каварна, до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотелите край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Морето и сламеният чадър в залеза на лятото.

- Сбогом, мила! Сбогом, мое слънчево момиче!

–––

* Понякога детайли от миналото така ти се врязват в съзнанието, че остават с години неизлечими. Почти всичко, което съм писал, е отглас от събития и хора, които наистина са били; нищожно малко е онова, което съм добавял към рисуваната с думи картина. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1236.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1236.)

  Ловуват девойчетата, откак се усетят заглеждани и желани от коварния мъжки свят: със замятане на косици, с подбелване на очи, с кикот, който би трябвало да предизвика ако не друго, поне мъжкото внимание: ето ни, значи, и нас, виждате ли ни или не! Природата е неудържима в такъв миг, а възрастният се гневи на Евината изкусителна игра. – Аноним (1947)

 1 uni 2000

РЕНИ* 

Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

"Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам".

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван...

Що пък да не я целува, нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям!

Мае се горката Рени – ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме този влюбен до уши.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 apr. 2023

Илюстрации:

- Първата целувка винаги се помни.

- Влюбеното момиче е божествено.

–––

* Рени беше малката сестра на Стоянка или Танчето, на която също преподавах, само че в IX клас. Момчето, което се усукваше около Рени, се казваше Стоян Кривошиев – хубавец, и на тази възраст развейпрах, както повечето момчета, по които тайничко или доста по-явно се прехласваха седмокласничките. Строгият учител с тъпия си урок, разбира се, е страничният свидетел на цялата тази мила история. 

  Години по-късно "моята" Рени се омъжи за един тъп главок – Георги Бобомалев или нещо подобно, който мязаше на герой от рисуваните филми на аниматора Доню Донев "Тримата глупаци", но това е друга история. Или дето имаме една приказка, хубавите ябълки прасето ги яде. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1235.)

  И нека се развие булото като цвят бадемов!/ И леглото блесне, сякаш е от мрамор/ в тоз миг на младоженците в душите./ О, тъкан хладна на чаршафи/ като сняг през март!

– Ангелос Сикелианос*

 15 sep. 2007

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото й тяло,

усмивката свенлива, въздишките стаени
и с длани как прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много,

и казах й ядосан да си върви самичка:
Любов нима ще прося, ако ли ме обичаш?

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих, и беше тя такава –

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана сред нива.

О, не един и двама след тази нейна драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 apr. 2023

Илюстрации:

- Дух, укротен в дяволита материя.

- На лов, докато се появи Принцът.

–––

* Из "Съзнанието на жената" от Ангелос Сикелианос (1884-1951), гръцки поет, роден на остров Левкада, преводът е на родения в Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988). Бел.м., tisss.