вторник, 18 април 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1239.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1239.) 
 Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви! – съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. Да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, поместват снимката ти в списание "Форбс"... и вече си мислиш, че всичко в този наш живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно те изненадва с къса телеграма: "Които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; така че по-добре ги обичай, докато още можеш". – Уилям Сароян (1908-1981)*  

16.02.1999

ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се и тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми полекичка като опашка на змийче през тънък процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятелите си, понеже защото току-що се оженил. Значи, бил някога си уж женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена, деца, семейство. И така поживял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брои паричките, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми,значи, на запивката в ресторанта към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да изминат, докато се реша". Какво да се реши ли? Ами да реши да се ожени повторно – жена пак да си намери, та да има отново кой да му се петлави в нозете и хастара на душата му да преобръща и кърпи с фин шивашки бод, както само жените умеят. И кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща веселяшка компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният Ангел Грънчаров – младоженецът, оладжак, разправя: "Седяхме тук, когато някой, както ми се промъкваше зад гърба, ме заля с ракия. И така се запознах с Тодор Чонов от село Рогош, та и даже станахме приятели". В момента, докато обяснява как се запознал с Тодор Чонов от Рогош, майката и баща й на попрезрялата булка, чието забулено личице се не вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват скъпите гости. Чува се мъжественият глас на маммма, на тъщата, демек: "А този комплект от копринен снежнобял чаршаф, плюс юрганска торба и две калъфки с възглавници, напълнени с патешки пух, е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата и киселината на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството, ей, че дяволите ще ви вземат!" Възторжени овации откъм подпийналата весела компания: "А, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст отново ще рече: "Да се обичате, ей! Инак дяволите ще ви вземат!"

  Събуждам се. Бах мааму, що за глупост беше това – мисля си сънен, – ами че аз си и нямам намерение когато и да било повторно да се женя. Да не съм луд?! Да не ми е чавка изпила акъла? И се сещам мимоходом някак си за спаружените днес някогашни дяволити, розовеещи както майски розови пъпки сред гюловия храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели, посивели: в училището, по света или в квартала. Хубостта и вътрешното им излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги харесва, няма кому вече да му се врътне умът от това тяло, нежен зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак си ги подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи – с въртене на задник или раменца, с гальовно гласче и пооправяне на пооределите вапсани коси, с поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей – влажен, тъжен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов, мили! Къде сте били досега, дяволити момичета, та никой мъж не се хванал в копринените ви тънки мрежи? Пила-яла-дебеляла, шетала запъхтяна около и подир някой див кон-вихрогон, дето въобще не го било еня за нея, имал нужда само от секс, секс и секс. Повечето душици и едно дете не успели да родят, да отгледат. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой глупак и му прала после усмърдяното на пот и кир бельо, готвила му, купувала му подаръчета за именния ден или за рождения му ден, за Великден, Коледа и Нова година, пък после побягнала, или още по-зле: той й се отскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, много подло – хем без да страда, като внезапна амнезия, просто забравя, че тя съществува в този шумен, неврастеничен, бленуващ щастието си измамен свят на суета и глупост.

  И какво ли можете сега, отпуснати, яко напълнели, освен да поглеждате завистливо като изгладняло зверче от дупката си към къс лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими – опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелището на живота... Ами да, разбира се, не мъжката половина от човечеството, а момичето и жената с нейната интуиция е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна страна идват, и то е природно зададено, просто такива сме създадени от кал, душевни фекалии и ненаситна лакома душа. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е тъпак, глупак и дръвник, докато за такива като вас, момичета, мога единствено да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, пък толкова й харесало, толкова се увлякла, че накрая сама себе си надхитрила. Сама се наказала.

  Валентина Р. (1951) от мижавото провинциално градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното девойче сред първокурсничките на Софийския университет. Рояк прости момци ухажори, готови за всякакви там вятърничави подвизи, я следваше като сонм телохранители. Сред тях, и един от моите приятели от онова време, Николай Стоянов (1948) – тъкмо появил се свеж прозаик белетрист, як почитател на Кольо-Николовата т.нар. "инфантилна проза", Владко (проф. Владимир Янев, 1950), по онова време тоже изгряващ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети" и бъдещ любим университетски преподавател, и двамата мераклии: от семействата на известни хора, лъвове... Мотаеха се и те покрай хубавата Валентина от дълбокия бедняшки прованс, и колегата Тодор Доков (1948) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Ф.М. Достоевски, както и неколцина по-невзрачни почитатели на изящните женски телесни форми: все бойки момци от дълбокия прованс – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовградско, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Само че Валя си бе недостъпна за мераклиите, и затова вероятно три пъти по-изкусителна. Ходеше с пружинираща гъвкава походка на млада пантера по коридорите на Университета, с въртене на бедрата и таза, с изпъчени цици, цялата в траурночерно: черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът не бе още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен на една кука траурен шарф, небрежно метнат през раменцата. Само свежото й обсипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижа коса, сплетена на дебела плитка със светлосиня панделчица накрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек, самата Афродита, изплувала из пяната край остров Кипър.

  Ще избързам с няколко скока напред, за да добавя, че веднъж на четири очи и само пред мен Хубавата Валя ми показа как се сваля онази дебела черна очна линия, която почертаваше пъстрозелените й весели очета – хвана за крайчето единия от клепачите и отлепи лентичка, хитро изобретение за младите дами, подобно на тиксо. Два месеца препускахме с Хубавата Валентина из нощни улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерото Ариана в столичния "Борисовий дървосад", както го наричали сладникавите столични пойети на любовта между двете световни войни, друг път сме се усамотявали в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на някогашна Чехословакия, да бъбрим и естествено да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше как, когато се оженим, тутакси ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, после и нататък ще ни е лесно – ще творим литература, ще сме прославени, заможни и силно уважавани столични аристократи. 

  Веднъж или дваж, като съм отскачал по някаква работа до София десетина години след като приключих със студентския живот, ожених се за друго момиче – от Златна Добруджа, и добруджанката ми роди двете чудесни дъщери, звънял съм й от уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата вече ще да е решила окончателно да се разминем дори като случайни Добри познати с общия епизод, младежки флирт между амбициозни двама провинциалисти, с които столицата винаги е била и винаги ще си е бъкана. Какво е станало с някогашната плътски и духовно силно желана амбициозна Валя в личен план не ми е по-известно, отколкото на снобския кръг от почитатели на изящната дамска словесност; мога скромно, ама и с известно самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени днешни поетеси, ухажвана от националните телевизии, носителка на престижни за България литературни отличия, като творчеството й се определя от литературната критика за принос в националната, а и световната литературна съкровищница. В телевизионно предаване, случайно гледано, съм съзерцавал как интелигентно сдържано, с апломб Валя споделя ценни мисли по такива тревожно важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливия пишещ у нас, както и за ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар (?!) за Българска книжнина, за мизерния живот на българския интелектуалец въобще, включително борбата за мир, съдбата на уличните песове и котки, глобалното затопляне и повишението нивото на световния океан. Последното предаване, което имах шанс видя с Хубавата Валентина, бе интервю по повод тъкмо присъденото й национално отличие заради принос в целокупната Българска лирика. Накъсо казано, тази образована и неспокойна аристократична душица си осъществи най-сетне стопроцентово проектите. Нещо повече, съпругът й, доста по-възрастен от нея, е светило в артистичния свят на бохемите; пък и сред бизнесмените в банковата сфера отношенията им, както мълвят в снобските тв-рубрики, били специални.

  Може би вече се питате да не би от завист да се чеша по стари рани. Ами не! Преди години, когато тържествено се разделяхме, бе по взаимно съгласие с резолюция, че характерите ни – моят и на Валя Р. от град С., дотолкова си мязат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетессса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф" (1997). Отговор от г-жа Валентина Р. нямам. Размишлявам унило насаме със себе си: "А бе, къде се буташ и ти, драги! Сега край някогашното чаровно девойче вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и плахи мастурбанти, ами табун от професори и академици пръхтят и се прескачат като зайци из росната литературна бахча. Убеден съм, че някогашното неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, няма да я остави на мира... Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 apr. 2023

Илюстрации:
- Почти копие на Хубавата Валентина.
- Графика на телесната женска хубост.

–––

* От романа "Човешка комедия" на Уилям Сароян (1908-1981) – разговор между двама бедни щатски телеграфисти: обръгнал възрастен самохвалко и доверчив млад наивник. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората све...