ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1102.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1102.)

  Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, че човекът си е отишъл, няма го, а го сънуваш; докато накрая проглеждаш, че отдавна го няма, отдавна си отишъл, ден след ден се е отдалечавал от теб, ти обаче къде ли си бил/а, да не усетиш измяната! И не си мисли, че раздялата ви е станала ей така, изведнъж. – Аноним (1947)

  17 sep. 1997

БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ 

 Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже кратуната му бе несъответна на широките рамене, развития гръден кош и мускулестите нозе, ами мънинка и лъскавка като кратунка за баня. Трупахме се ние да го съзерцаваме, надигнали се на пръсти иззад каменната им ограда, как долу в ниското мочурливо място на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата и петдесет пъти от раз вдига собственоръчно направена гира от каменни два топуза и водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може да бъркам, прякорът му може и да е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се и днес ако е жив, не си губи сополите, ами ги сърба както гладен човек гълта шкембе-чорба.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс (което означава император или нещо подобно), и Рекс в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата и кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно, песът Рекс важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, привързана здраво към кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години роден преди нас, който ни подбра един ден и най-подробно ни обясни: "куда" по рускаму язъйку значи куче, затова оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. И по такъв начин в съзнанието ни на паметливи злобни хлапета свърза завинаги двете неща – името "Ангел" и прякора "Кудата". Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, поизлежа известно време в Пловдивския затвор и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат.

  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха след себе си да им помага; и с един яко оплескан с гасена вар и боя раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер Киро Миньора го виждахме как мъкне бояджийската стълба през рамо и две кофи с гасена вар, покачени върху кормилото на велосипеда.

  - Добричкият дядо Марин... Ех, никак не го свърташе на едно място Дядо Марин, все тъпаше с лъскава тояжка, запътил се към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван майстор каменар, вече "никой не го бръснеше за слива", както е лафът тук, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка (едничката щерка на дядо Марин) издъхнала, да свири на цигулка. Та чат-пак отключваше шкафа с каменарските си чукове, свредлата, длета и шила, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена цигулка – даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва. Само внукът Маринчо не ще да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от яко олющената цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, или накратко: вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не купиха бленуваната цигулка, която струваше някакви си четирийсет лева! А го знаех, защото месеци наред ходех да й се любувам на Любимата сред изложените върху витрината цигулки осминки в музикалния магазин на Райчев**...онзи същия магазин вдясно от входа към кино "Септември", някогашното кино "Капитол", известно с песничката за Ганьо: "Отишъл бай ви Ганьо във кино "Капитол" и седнал бай ви Ганьо на счупения стол..." След което се оказва, че се озовал седнал върху лайно на пода на киното.

  - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на тримата: Маринчо, двегодишния му брат Боби и на мен, яко поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи; значи, първо се копа, после се реди темелът, после стените, прозорците, дограмата и тъй нататък, а не се почва от комина и пушека; керемидите и коминчето с пушека остават за най-подире, не и преди с пот на чело да си копал и да си укрепил основите, както е с всяка друга работа, между другото. А сега де! На пух и прах обърна онова библейско "В начале бе слово..."

  - Обущарят Бай Стефан... Изключително злобно дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, закачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка беше на двора сред лехичките с градински разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и световното щастие и заради култ към личността на другаря Вълко Червенков. Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все край нас, поизраснали вече момчурляци по на осем-девет години, кога ритахме топка в прахоляка пред дворчето и къщата им на улица "Ниш" № 3. Случеше ли се гумената ни топка да тупне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шило топката, па ни я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж идиотът ме замери с обущарското си чукче, и то свирна покрай ушите ми. Години след това неведнъж край ушите ми просвирваше я, огромен стъклен пепелник (от Надин, внучка на Тосун бей), я, стъклена бутилка кока-кола (от мераклия по момичето ми на летен лагер в Приморско) и пр.

  - Дебела Тота – майка й на хубавата Мария Кандемирова, Тота с вечно запретнатите до лакти ръкави, дето все нещо вари, нещо пече и готви в двора на улица "Ниш" № 1. Досега не знам аромат, по-любим от уханието на печените червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към основното училище "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромат на печени върху тенеке червени чушки. Както в няколко дворчета наоколо, и там растяха възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на бояджиите братята Кандемирови и Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зрели зарзали. Въдеха се и големи зелени гъсеници по клоните, та от червата на гъсениците си изтегляхме корда за риболов.

 - Вера Тричковата... Живееше си Вера с мъжа и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улиците "Ниш" и "Лагадина"; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, дето в избения приземен етаж живееше Здравка Митърчева (петокласник, вече се заглеждах по циците и дупенцето на Здравчето), чийто баща като да беше може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина махленски михлюзи да играят шах или табла, яростно да спорят за футбол край голямата маса със зелено сукно, затрупана с пожълтели вестници "Земеделско знаме" и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, едра и с фасон на заможна светска дама, и възнисичката, тумбеста като плондер, с вид на слугиня перачка Дебела Тота до някое си време бяха сакъ-приятелки, една ограда ги делеше – мир и любов царяха между двечките; после се разчу, че люто се смразили, скубали си косите заради няколко филии бял хляб и останки от недоядени кюфтета, когато почиствали масите в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум".  

  - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, дето сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица "Цар Михаил Шишман" (днес ул. "Младост") сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард "Руски" и ул. "Иван Вазов" (бивша "Станционна") край местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я, сбутали я сред тезгясите с тютюневите бали, креснала една: "Бо-о-ой по путката с налъма!" И отмъстили за онзи мъж рогоносец. 

  - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на глава, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи в махалата посъбра парици и си купи лек автомобил Москвич 403 някъде към 1958 г., и това си бе историческо събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се от кол и въже в Пловдив – от околните села, от Родопите и по-отдалеч.

  - Родопчаните Дядо Григор с огромните му бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува, бетер монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като "осъден на смърт", после като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: Нали наказват само злобните и лошите; защо кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел! Истината – бил офицер на рота, пратена да преследва шумкарите в планината. Как отървал куршума след Девети (IX.1944 г.) един дявол знае, ако ли не са давали дядо Григор и баба Дора злато където трябва. 

 Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета и избеното приземно стайче на старите родопчани още помня, още ми сладни на небцето. Пред мен е натежал от дертове и от възрастта си дядо Григор – едър, на вид суров балканджия, и ей така, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, дребосъка, веднъж по обяд Дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно скачаше Горчо, докато дядо му Григор фучи на родопския си напевен говор и шиба внука по голите му кълки заради старите цвайки (двойки) или за някоя прясна пакост в училище!  

  - А чехкинята Стамена!... Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че скришом ходи да му сере пред портичката. Мъж й Иван в детските ми представи издъхна само от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше и весело се поклащаше над китките в ковчега. Значи, ето така този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, посред лудешкия ни хлапашки кикот и през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката улица "Ниш" и той най-тържествено нахълта в живота ми, може би за да ми напомня, че всичко наше е суета. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама за разлика от политиците и онези в Народното събрание, истински хора? Човек сам и гол влиза и сам излиза от този живот. Нормално е да го забравят онези негови близки и приятели, които след немного време ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската пръст. Ами Любовта? Ех, Любовта! Чудесно е, че този могъщ духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... Ами всичко друго: имот, известност, пари, слава, то са сенки на облаци и вятър. Подухне ветрецът, и нищо, нищичко не остава, освен спомени, и то – ако има кой да ги запише.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 noe. 2022

Илюстрации:

- 1954, хлапенца от някогашната махалица***.

- 1959, след пет години пак на улица Ниш****.

–––

* Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с хора и песни, с акордеон и китара, днес почти унищожена от местната общинска власт на ГЕРБ.

** Главната търговска улица между площад "Джумаята" и Централната градска поща в сегашния Пловдив, следваща трасета за състезания между гладиатори, хора и животни, а и надпревара с бойни колесници.

*** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица "Ниш". Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби Гърков (Борислав, по-малкият брат на Маринчо от втория брак на чичо Велко каменаря), Наско и Видко Троплев – първият внук на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови. 

**** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), а пред тях сме тримата връстници: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). За Мъмито и Ичо чувам, че вече са мъртъвци. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1101.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1101.)

    Никой друг освен влюбеното момиче не съзира върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)

  21 noe. 1991*

РОГАТА

Скрити в уютния здрач от погледи любопитни,
мъж и млада жена разговарят в нощта.
Те не знаят защо са си нужни,
но греши, който мисли, че това е любов.

За какво му е тя?
За какво й е той?
Тя си има у дома своя Аполон.
Той си има своето Разочарование
и това е извор на неговите страдания,
поради което се налага тя да му звъни
и да си мисли за него в почивните дни,
когато няма как –
ах! – когато няма как
да му звънне тайно в полунощния мрак
и да започне онази безкра-а-айна верига
от въздишки и думи, като взети от книга.

Седнала по турски върху плюшения диван,
за всичко-за всичко тя иска да му разкаже,
от което той се чувства някак по-важен,
и въобще – мъничко поласкан.

Да, обаче когато съпругът е вкъщи,
тя все намира за какво да се мръщи,
и щом го отпрати от семейния дом,
като орел се спуска върху онзи телефон
и в слушалката задъхана съобщава нещо,
от което на мъжа отсреща му става горещо
и към Небесата очите си печални обърнал,
пита Господ бог с поглед посърнал:

– О-о, Боже!
Какво става с нея?
Какво става с мене?
Какви са тези проблеми по никое време?
Тя не е моя.
Тя, значи, е чужда,
а пък аз от моето момиче си имам нужда...
Но моето момиче с някакъв тип ми изневерява,
и значи, онези двамата там какво да ги правя,
освен да си посипя кратуната с пепел
и света да гледам свирепо,
и да грача 

сам в здрача,
и да казвам, че нищо ми няма,
когато свят ми се вие от тази измяна.

* * *

И авторът – като вижда така разклонени
рогата му, Господи! – ей такива големи,
се пита: Ще издържи ли мъжът и докога
на онзи съпруг да не сложи подобни рога?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 noe. 2022

Илюстрация:

- Актрисата Ан Хатауей (1982).

- "Отчаяният", Гюстав Корбе**.

POST SCRIPTUM

  – Ама че любовни терзания! Вярно, не знаеш какво искаш.

  – Пропуснала си да забележиш кога е писан текстът. Преди време на приятел, който беше изправен пред подобен проблем, важен за мъж, уважаващ себе си, а не отрепка, дадох акъл да не се измъчва, защото където наистина е Любов, всичко останало е на заден план. Нормално е за мъж да се изправи пред този проблем и да търси отговор.

  – Знам кога си го писал. Сетих се за после, когато всичко е станало така, както ти си го искал и нищо не си направил, за да се изпълни докрай мечтата ти.

  – 21 ноември всяка година за мен е особена дата. Тогава за първи път се сблъсках с проблема. Момичето настояваше веднага да се разведе и да се оженим, а и дъщерите ми ме обвиняваха, че не съм го сторил. Защото я харесваха.

  – Още ми е чудно защо!

  – Бях вече щастливо разведен, наглед не би трябвало да имам проблеми. Но реших, и това съм настоявал през всичките години, когато сме се срещали с нея – че не бива да си разваля семейството. След като откри подходящия, по нейна преценка, мъж, тя се разведе и половин година по-късно повторно се омъжи. При срещите ни по нейно желание, след като вече пак се беше омъжила, а аз – наранен, странях от нея, все пак не пропускаше да ме обвини, че съм се правил на вегетарианец, когато е предлагала да се съберем като съпруг и съпруга. Двайсет години разлика са си двайсет години, а тя бе прекалено хубава и проч. Навсякъде, където сме сядали да пием кафе, правеше впечатление на околните, че цялата грееше. А моят modus vivendi е монашески – едва ли би й харесвало да живее с монах, който предпочита да си седи сам вкъщи и там да чопли неговите нещица, докато на нея й се шеташе по света – тъй както виждам, и теб ти е присъщо. В известния роман "Богат, беден" на Ъруин Шоу има образ, подобен на този тип съпрузи. Човекът по цели дни е в студиото да си пише романите, докато влюбената в него съпруга ходи по танци с веселата си компания. И не казвам, че съм бил прав. Истината за мен е, че никога не съм се виждал като идиот, който би станал повод (не причина) семейството да се разтури заради нещо дотолкова неуправляемо, каквото е любовта... Знам и че зад гърба ми сред познатите и близките си създаваше легенди за мен, май толкова бе влюбена! Приятелките й ме гледаха с респект, говоря за две-три от най-близките й приятелки. Доста време, след като вече се разделихме, получавах послания, че съм й помогнал да премине през един от трудните периоди в живота. Може би защото и ти си 100% процента жена, едва ли ще ме разбереш; ама те харесвам точно затова. Мъжете и жените сме различни, и в това различие е тръпката. Да, момичето винаги е право, но истинският мъж не би се възползвал от слабостта й 

  Пловдив, 16 февруари 2020 година

–––

* В течение на десет години, в които тайно сме се срещали, на тази дата правеше или купуваше лакомство и на свещи сме празнували деня, когато за пръв път сме се любили. С друга мярка мерят времето жените.

** Гюстав Корбе (1819-1877) – един от вдъхновителите на по-късното поколение художници импресионисти,

вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%8E%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2_%D0%9A%D1%83%D1%80%D0%B1%D0%B5 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1100.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1100.)

    Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...*

  28 apr. 2010 

БОГАТ-БЕДЕН 

Аз не зная защо, за кого си родена,
но животът е всъщност само игра –

онзи влюбен бил в теб,

ти си влюбена в мене

и не зная защо ти е шапка с пера.

И не зная защо си в копринена фуста
и защо този ален пристегнат корсет,
когато при нас си е голо изкуство,
 стих вакханален на влюбен поет.

Ще те галя таз вечер,
ще стенеш, ще чакаш
като змей да се плъзна в нежния скут,
а съседът отсреща ще пуши сам в мрака
като жрец под звездите, обхванат от смут.

Той си има законната вярна съпруга,
вечеря в сервиз от злато и кристал –
била си му само една пеперуда,
сега си му извор на смъртна печал.

Щом тръгнеш от мен утре тиха и бледа,
с таксито на вторник в кошмарната дреб,
мъжът от двореца с гняв ще ме гледа,
като беден, напуснат от муза поет.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 noe. 2022

–––

* Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан", бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

 Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!* – Д. Дебелянов (1887-1916)

  07 avg. 1995 

ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, пък те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – безлично, злобно и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия личице, нос като люто чушле и сламени косици, които сплиташе на плитчици и навиваше като венче над челото си. Стамена вечно переше тримата свои мъжаги в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид барабар с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – ситните дечурлига от махалицата; в яда си пердашеше само на чешки, да не казвам, че българският ни език нито й спореше, нито явно бе кой знае каква чест за нея да си служи с българските ни думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият и по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия направо без имена, обаче вече здрави мъже, не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що ли се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тъничка телена ограда. По някое време нещо си се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света с проклетата си тъпа чехкиня да си приказват само по чешки. Помня още, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечни махали на Пловдив идеха само да я заглеждат, да заничат как върти задник зад оградата и си мята папуците назад-напред по двора. За нас – купчина дечурлига по на пет-шест години, това яко ни гъделичкаше любопитството, че здраво намирисваше на неясни и непредвидими знойни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавгата. Толкова люта кавга пламна, че братята Иван и Йордан си налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, Йордан тъпа на място, пръхти. Иван беше по-нисък, обаче по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен тих даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите и сбиванията в онези чудни наши бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потънали сред сгур, прахоляк и спечена кал работнически махалици. Къде ти радиоапарат, къде цветен телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме чували. От чистак новичък съветски радиограмофон, помня, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и куция бай Костадин Дърваров, до спукване въртеше жабарския (италианския) шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и ние, хлапенцата от махалата, вече знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. И нашето Ване, както и Дочето, се момееше тогава – да е била, да е била към 16-17-годишна, та я е гонел меракът на някогашните напъпили девойчета да се омъжи за чужденец, а идеално щеше да е, ако той ще е италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, по-дълга и къдрава женска грива, навита на тънки масури. В кръста нашето Ване се пристягаше много силно, до откат, та циците и задникът й да изпъкнат още по-предизвикателно, по-примамливо. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизраслите филибелийски мъжкарлаци вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по розов захарен памук зад сладкарската витрина. 

  Една сутрин онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко дъхаво лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази мизерия така и не се разбра тогава. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка си налъмите към къщи. Харно, ама след два дена: същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме филибелиите, хич не бе за чудене ревнив мъжкар да е минирал** територията, демек да е маркирал като силно влюбен котарак около любимото момиче. Е, па защо? Да не посмее конкурент да приближи, любимата да вехне в самота, и като проумее, че така и така живот няма вече за нея, да му се отдаде духом, и особено: телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид като свещена реликва, отнесоха в кибритена кутийка порция от изсраното пред Йордановата порта. Ама лаборантките от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена, а изясни се това ето как... Няколко нощи даскалът Йордан дебнел в засада Змея с трите глави, както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка. И в ясна лунна нощ чува да скръцва портичката откъм братовия двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Наскачали от леглата и залепнали за прозореца, виждаме ние як сеир: по обляната от ясната месечина сиромашка уличка "Ниш" късокрака възпълничка женица в свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи и пищи, даскалът пъхти подире й и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се появи ухилен, кривокрак като дива патица местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно МВР майор Коста, Коцето Късапетков Шибека. Пита-разпитва Коцето, прави и очна ставка да си изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха и във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при голям интерес от пловдивската сиромашия в новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-чудното бе обаче, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, само дето на всички ни на улица "Ниш" беше чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичук-париж да отлива в калъпи кирпич с крадливи манговци и други рецидивисти, ама го турили при политическите, че бил нещо против политиката на Партията и България, понеже саботирал дружбата ни с братския Чешки народ.

  Как понесе всичкия цирк брат му Иван? Иван издъхна ненадейно само подир месец, докато Йордан още мяташе калъпи с пресен кирпич на камари и с количка пренасяше камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал нещо из бахчата, гътва се градинарят Иван посред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който цял живот влачи ралото в браздата; такива мълчаливци по-жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима по-яки комшии със зор го товареха и наместваха на гробарката. Тогава Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната къща на улица "Ниш" 4, беше прясно влюбена, беше издула до дупка онзи руски радио-грамофон, и над траурно притихналата ни махалица, над поп Ристю и кроткия луд Монката с вапцания с катран и фалшиво злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия, призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така, с подвикванията на някакъв там лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя мил живот на хлапе от така скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна, измечтана 1980 година, когато без майтап всичките ние до един барабар с домашните котки и уличните помияри ще сме влезли в комунизма.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited on 13 noe. 2022

Илюстрации:

- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми***.

- 5-6-годишен и униформен в манта на забавачката****.

____
* Сонетът "Пловдив" въплъщава тежките мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота на поета, опитал се да изрази душевната си болка и огорчение от ставащото наоколо. Повод за написването е лично преживяване на поета 40 дни след смъртта на баща му, когато семейството е в оскъдица и лишения. Носталгията по родна Копривщица, немотията, трудният живот в Пловдив оставили траен отпечатък върху леко ранимата душа на Дебелянов. Смята се, че при една разходка из града той се отбил при братовчедка си Гуна Алваджиева, на която прочел сонета... Та чета, и като роден тук пловдивчанин, се захилих, ама не от неуважение, а от кеф как евентуалният летописец си е написал изсмукан из пръстите блажния захаросан текст за поета Димчо Дебелянов. Вж. https://debelyanov.alle.bg/%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%89-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/

** "Минирал" на някогашния пловдивски жаргон ще рече: осрал каквото можал, засрал пейзажа наоколо. 

*** Не е Ването, ама мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна, дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е баш бащиният мотоциклет, че баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.

**** Шестгодишен, в униформената сива манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 година валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във вода, натоварили в дървено корито за пране оскъдна покъщнина. Тогава умря непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, бе портичката, където се бе изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашна състудентка – софиянката Лиляна Янчева, научавам, че според свещените им чешки мурафети или национални традиции било, както се храни чешкото семейство на масата, някой да надигне задник и да се изпърди мощно или по време на задушевния разговор събеседникът ти да се уригне. Старшина Карачев в казармата ни обясни, че звучната пръдня е знак за здрав стомах и отлично храносмилане. Бел.м., tisss.