ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1099.)

 Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!* – Д. Дебелянов (1887-1916)

  07 avg. 1995 

ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, пък те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – безлично, злобно и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия личице, нос като люто чушле и сламени косици, които сплиташе на плитчици и навиваше като венче над челото си. Стамена вечно переше тримата свои мъжаги в голямото бетонно корито насред двора отсреща. Иззад високия тухлен зид барабар с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – ситните дечурлига от махалицата; в яда си пердашеше само на чешки, да не казвам, че българският ни език нито й спореше, нито явно бе кой знае каква чест за нея да си служи с българските ни думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият и по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия направо без имена, обаче вече здрави мъже, не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що ли се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тъничка телена ограда. По някое време нещо си се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света с проклетата си тъпа чехкиня да си приказват само по чешки. Помня още, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечни махали на Пловдив идеха само да я заглеждат, да заничат как върти задник зад оградата и си мята папуците назад-напред по двора. За нас – купчина дечурлига по на пет-шест години, това яко ни гъделичкаше любопитството, че здраво намирисваше на неясни и непредвидими знойни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавгата. Толкова люта кавга пламна, че братята Иван и Йордан си налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, Йордан тъпа на място, пръхти. Иван беше по-нисък, обаче по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен тих даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите и сбиванията в онези чудни наши бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потънали сред сгур, прахоляк и спечена кал работнически махалици. Къде ти радиоапарат, къде цветен телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме чували. От чистак новичък съветски радиограмофон, помня, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и куция бай Костадин Дърваров, до спукване въртеше жабарския (италианския) шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и ние, хлапенцата от махалата, вече знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. И нашето Ване, както и Дочето, се момееше тогава – да е била, да е била към 16-17-годишна, та я е гонел меракът на някогашните напъпили девойчета да се омъжи за чужденец, а идеално щеше да е, ако той ще е италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, по-дълга и къдрава женска грива, навита на тънки масури. В кръста нашето Ване се пристягаше много силно, до откат, та циците и задникът й да изпъкнат още по-предизвикателно, по-примамливо. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизраслите филибелийски мъжкарлаци вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по розов захарен памук зад сладкарската витрина. 

  Една сутрин онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко дъхаво лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази мизерия така и не се разбра тогава. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка си налъмите към къщи. Харно, ама след два дена: същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме филибелиите, хич не бе за чудене ревнив мъжкар да е минирал** територията, демек да е маркирал като силно влюбен котарак около любимото момиче. Е, па защо? Да не посмее конкурент да приближи, любимата да вехне в самота, и като проумее, че така и така живот няма вече за нея, да му се отдаде духом, и особено: телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид като свещена реликва, отнесоха в кибритена кутийка порция от изсраното пред Йордановата порта. Ама лаборантките от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена, а изясни се това ето как... Няколко нощи даскалът Йордан дебнел в засада Змея с трите глави, както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка. И в ясна лунна нощ чува да скръцва портичката откъм братовия двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Наскачали от леглата и залепнали за прозореца, виждаме ние як сеир: по обляната от ясната месечина сиромашка уличка "Ниш" късокрака възпълничка женица в свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи и пищи, даскалът пъхти подире й и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се появи ухилен, кривокрак като дива патица местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно МВР майор Коста, Коцето Късапетков Шибека. Пита-разпитва Коцето, прави и очна ставка да си изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха и във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при голям интерес от пловдивската сиромашия в новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-чудното бе обаче, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, само дето на всички ни на улица "Ниш" беше чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичук-париж да отлива в калъпи кирпич с крадливи манговци и други рецидивисти, ама го турили при политическите, че бил нещо против политиката на Партията и България, понеже саботирал дружбата ни с братския Чешки народ.

  Как понесе всичкия цирк брат му Иван? Иван издъхна ненадейно само подир месец, докато Йордан още мяташе калъпи с пресен кирпич на камари и с количка пренасяше камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал нещо из бахчата, гътва се градинарят Иван посред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който цял живот влачи ралото в браздата; такива мълчаливци по-жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима по-яки комшии със зор го товареха и наместваха на гробарката. Тогава Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната къща на улица "Ниш" 4, беше прясно влюбена, беше издула до дупка онзи руски радио-грамофон, и над траурно притихналата ни махалица, над поп Ристю и кроткия луд Монката с вапцания с катран и фалшиво злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия, призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така, с подвикванията на някакъв там лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя мил живот на хлапе от така скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна, измечтана 1980 година, когато без майтап всичките ние до един барабар с домашните котки и уличните помияри ще сме влезли в комунизма.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited on 13 noe. 2022

Илюстрации:

- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми***.

- 5-6-годишен и униформен в манта на забавачката****.

____
* Сонетът "Пловдив" въплъщава тежките мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота на поета, опитал се да изрази душевната си болка и огорчение от ставащото наоколо. Повод за написването е лично преживяване на поета 40 дни след смъртта на баща му, когато семейството е в оскъдица и лишения. Носталгията по родна Копривщица, немотията, трудният живот в Пловдив оставили траен отпечатък върху леко ранимата душа на Дебелянов. Смята се, че при една разходка из града той се отбил при братовчедка си Гуна Алваджиева, на която прочел сонета... Та чета, и като роден тук пловдивчанин, се захилих, ама не от неуважение, а от кеф как евентуалният летописец си е написал изсмукан из пръстите блажния захаросан текст за поета Димчо Дебелянов. Вж. https://debelyanov.alle.bg/%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%89-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/

** "Минирал" на някогашния пловдивски жаргон ще рече: осрал каквото можал, засрал пейзажа наоколо. 

*** Не е Ването, ама мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна, дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е баш бащиният мотоциклет, че баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.

**** Шестгодишен, в униформената сива манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 година валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във вода, натоварили в дървено корито за пране оскъдна покъщнина. Тогава умря непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, бе портичката, където се бе изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашна състудентка – софиянката Лиляна Янчева, научавам, че според свещените им чешки мурафети или национални традиции било, както се храни чешкото семейство на масата, някой да надигне задник и да се изпърди мощно или по време на задушевния разговор събеседникът ти да се уригне. Старшина Карачев в казармата ни обясни, че звучната пръдня е знак за здрав стомах и отлично храносмилане. Бел.м., tisss.