ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1090.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1090.)

  Виж семенцата у мен, и аз ще открия човека у теб! Умението да определя цената на каквото и да било, на когото и да било, е между най-редките, най-ценни способности в живота на нацията. Придобива се, но не ни е дадено веднъж завинаги. Да си върнем държавата, зависи от всеки, на когото му кипва кръвта, когато вижда как ни унижават мекерета и отрепки, на които не бих дал и торта на коня ми да ринат. – Аноним (1947)

  1 ноември 2022 – Ден на будителите

О, СПИ ЛИ БОГ? О, БОГ НЕ ВИДИ ЛИ!
Пловдивски триптих за един философ

I. Защо не спя нощем, и какво печеля от това? 

  – Вече не спя нощем, а денем! Най-вече поради естеството на занаята, който мутро-гербоваците ме принудиха да практикувам, след като ми забраниха да учителствам! Но нощта е значително по-приятна за живеене от деня... И е несравнимо по-красива. Луната, а и звездите са невероятни украшения на небосклона, на който хората не се любуват, поради пристрастеността към хъркането, т.е. пак заради глупостта си...

  II. Възможно ли е американски богаташ с български произход да припадне от възмущение, когато беден издател на философско списание го помоли за спонсорство?

 – Преди време се запознах с един американски богаташ с български произход, който ми се похвали, че бил меценат, подпомагал финансово автори на книги, правел какви ли не добрини. В един момент, след като вече му бях обяснил, че също съм автор на доста книги и също така издавам философско списание, а пък той обаче не се сети да предложи сам помощта си, видях се принуден да го помоля да подпомогне, ако иска и ако може, списанието, което издавам – написах му едно съобщение на месинджъра и зачаках. Иначе с него преди това сме разговаряли за какво ли не!... На другия ден той отговори, че няма да подпомогне списанието. Казах му ОК – и понеже загадъчно каза, че "имало неща, които не споделя", аз се запитах какви ли пък са тези неща. Стана ми интересно. Той обаче замълча, и мълчи вече от доста време. В един момент в главата ми мина мисълта: а дали нещо неприятно не му се е случило на възрастния човек от преживения стрес някакъв човек му иска пари???? Знам ли, българската душа е тъй тайнствена. За доказателство, че мълчи, публикувам какво аз му казах в месинджъра; молбата ми е ако някой общува с този човек, да го попита как е, добре ли е. Пък след това да ми съобщи; щото се чувствам гузно, ако с моето нахалство съм навредил на здравето му; ето моите предимно думи и неговото мълчание в месинджъра:  

  Ангел Грънчаров: – Да те попитам все пак за нещо, извинявай, виждам, че не ти се говори, но за мен е важно. От 2009 г. издавам едно философско списание, нарича се ИДЕИ. С група философи го издавах, но повечето, като си публикуваха статиите, се оттеглиха. И останах сам. Издавах го с учителската си заплата. Но когато ме изгониха от училище, нещата се влошиха. Издавах го с помощите за безработни дори. Но от 3 книжки годишно, сега мога да издавам само една. Имам предвид – в хартиен вариант. Подарявам го на училищни библиотеки. Млади хора, ученици и студенти, публикуват често в него свои есета. Та мисълта ми е: ако можеш да подпомогнеш списанието финансово, ще ти бъда благодарен. И ще направиш нещо добро.  

  Vassil Velkov: – Съжалявам, но няма да участвам в твоя проект. Има неща, който не споделям. Остани си със здраве! 

  Ангел Грънчаров: – Твое право. И твой избор. Жив и здрав бъди!

(Бел.м., tisss: – Е, да, негово право си е, но Философът още колко ли пъти ще го пита!)

  Философът: – Извинявай все пак, стана ми интересно, кои неща не споделяш? Да бъдат подпомагани младите хора да станат пълноценни личности, кое от това не ти харесва? Просто питам...

  Философът пак: – Ще се радвам да отговориш на въпроса ми. Вярно, неприятен ти е, но въпреки това, държа да чуя как ще се обосновеш...

  Философът още веднъж; вече минаваме към учтивата форма: – Прощавайте, въпрос Ви зададох. Кое не е толкова наред при философското списание ИДЕИ? 

  Философът за четвърти път: – Казахте, че нещо не било наред... 

 Философът с пети, а може би сетен отчаян опит: – Жив ли сте? Уплаших се да не сте получил инфаркт,след като прочетохте предложението ми. Мълчите ли, или наистина стана нещо лошо? Оставете, успокойте се, оттеглям молбата си...

III. Говорим общи лицемерни приказки и гледаме безучастно как съвременни народни будители биват мачкани, тормозени, унижавани, убивани!

  Философът Грънчаров (1959) от Долна Баня, Софийско громи политика от Карлово Славчо Атанасов (1968), който имал наглостта да напише по случай 1 ноември – Деня на будителите: "Не се гаси туй, що не гасне! Честит празник на народните будители! Нас, българите, ни има и днес, защото винаги сме успявали да си опазим същността, нашата духовност, език, книжовност, култура. Поклон пред българските учители и всички, които са посветили живота, професията си на опазване и възраждане на българската духовност и култура! Бъдете здрави и вдъхновени, за да е духът ви силен!" със следния коментар: "И прочее, и тъй нататък, и тинтири-минтири, и ала-бала, и пунта-мара... (И с драматичен тон продължава.) Абе, оставете миналото, дайте примери от днес, похвалете нещо или някой (!), което сега се прави или го прави (?!), подкрепете нещо, което сега някъде се прави! Стига с таз гробищна некрофилска лицемерно-патетична психология! Говориш лицемерни приказки, а в днешно време всички гледаме безучастно как съвременни народни будители биват мачкани, тормозени, унижавани, убивани; не ни пука за тях, малкото си пръстче не мръдваме поне малко да ги защитим, подкрепим, окуражим, а в същото време лицемерно славим умрелите вече будители от миналото... (...) Срам и позор! Аман от лицемерие! Аман от подлост! Аман от безочие! Г-н Атанасов, понеже говорите такива красиви думи за учителите, ето да ви направя малко тестче (?!!) дали наистина мислите това, което говорите. Предизвиквам ви... Аз съм български учител, когото директорската училищна мафия в Пловдив не само изгони от училище, но и не само де факто го лиши от учителски права, но и ми забрани да учителствам... 

  Следва до болка познатото за "петте милиона почитатели на философа" пространно описание на нещастията, сполетели техния любим Грънчаров, за да закове любимият Грънчаров опонента за позорния стълб на пловдивската обществена съвест. Воала! 

  Като личност, като виден пловдивски гражданин, аз Ви призовавам публично да ме подкрепите като дойдете с мен, белким заради Вас тя (Бел.м., tisss: мизерна душица в местния регионален инспекторат по образованието) ме приеме; щото тя не благоволява да ме приеме месеци наред; а тя си позволява такова отношение тъкмо защото добре знае, че на гражданите съвсем не им пука за (...) мафия от властващи в образованието калинки (...) Ви давам шанс на дело да покажете, че подкрепяте учителите, които (...) имат една велика будителска и духовна мисия; друг е въпросът, че огромната част от тях са изменили на мисията и са станали треперещи за заплатите и пенсията... 

  Пост скриптум: 

  Анджък, най-сетне да си дойдем на думата! Заплатите и пенсийката... Многоточията при философа Грънчаров са знак, че няма как опонентът Славчо, или който и да било друг, да се измъкне от отговорност: жив или мъртъв, длъжен е да отговори. Доста му се насъбрало на философа-психолог, та и оттам този гръм и адски трясък.

  Философът влезе в словесен двубой и с любуващия се на театралните сцени верен негов читател и фен на Пловдивската обществена телевизия (ПОТ), където по час или два философът всяка седмица облагородява пловдивчани с безумните си сказки.

  tisss: (цитат) Философ Ангел Грънчаров, покана: "Ако сте тревожен, ако се чувствате изолиран, ако имате проблем и не виждате изход, и ако търсите промяна и по-добро качество на живот" – и просите на поразия от когото ви падне пред очи, обадете се на философа Грънчаров, да станете двама.  31.10.22 г., 9:37 ч. 

  Философ Грънчаров: – Таваришч поклоннико на таваришчите Путин и Сидеровский, къде и кога е ставало дума за просене, бре? Ще оскотееш от злоба, нещастнико. Като одъртя, все по-злобен ли ставаш. Не миряса ли поне малко?! 31.10.22 г.,12:59 ч. 

 tisss: (цитат) Грънчаров: "Таваришч (...), къде и кога е ставало дума за просене, бре?"

 – Грънчаров, забавлява ме неумението да си служиш с българска реч, елементарни правописни и стилистични грешки, наситените ти с шаблони и проклятия писания на човек, объркан поначало в живота, но пък заел поза на философ-психолог, който не разбира нито от философия, нито от психология. Вегетирал поради милост Божия от следването си в някогашния Ленинград до днес, защо вечно разчиташ на подаяния от хора, доверчиви и добри по душа? Дотолкова ли си нещастен, та сееш само духовна смрад, питам се. 31.10.22 г., 23:11 ч. 

  Философ Грънчаров: – Таваришч Бояджиевич, като се изплю тъй обилно, олекнА ли ти на душата, стилисте и поете? Ха, ако си се облекчил поне малко, иди се поклони на портретите на любимите ти таваришчи Путин и Сидеровский, може патом още повеке да ти раздобрее. Апропо, ний, писателите, си пишем както си искаме: щото писането е свобода, таваришч плюещи даскале. 1.11.22 г., 8:57 ч. 

  tisss: (цитат) Философ Грънчаров: "...Апропо, ний, писателите, си пишем както си искаме: щото писането е свобода, таваришч плюещи даскале..."

  – Понеже... "ний, писателите, си пишем, както си искаме, щото писането е свобода", то затова и петте милиона читатели, както твърдиш, ще се изпотрепят да си купуват стотиците твои томове продукция. Любим образ си ми, другарю гневни Грънчаров, с хленчовете и с наглата просия, особено пък с творби, творени през чудните звездни самотни нощи в кабинката на пазача на нечий бостан, но обявени от името на митична група "небезразлични граждани" (ПашевЪ, Баба Марийка, Евгений Тодоров, сем. Асса и още неколцина доверчиви люде, които творения на будната ти гражданска съвест по стил мязат на донос до водещия оперативен офицер в Държавна сигурност. Чета те внимателно и със съчувствие, философ Грънчаров, как да не те чета; такива като теб извисени, завършени духовни натури се раждат една на девет милиона българи! 1.11.22 г., 15:48 ч. 

  Философ Грънчаров: – Завистта и злобата са тъпи, много тъпи емоции, таваришч Бояджиевич. Крайно тъпи. Интересно е, че не сфащаш това... 1.11.22 г., 16:04 ч.

  Анонимен: – Част от правото ни на избор е всеки сам да определи кой да е учителят му и будителят му. Тоталитаризъм е някой да ти ги сочи с пръст и да казва: Това са! 1.11.22 г., 7:54 ч.

  Анонимен (към философа-психолог Грънчаров): – Ти ли си съвременен будител? Аман от безочие! 1.11.22 г., 8:11 ч.

  Славчо Атанасов*: – Г-н Грънчаров, не бива така черногледо и мазохистично да се отхвърляме и отричаме. И другите народи търсят вдъхновение от миналото си. За днешното поколение и политици ще се произнесе Историята, най-безспристрастният съдник. Тя ще оцени и г-н Иван Костов, Бойко Борисов, Асен Василев, Кирил Петков, ген. Атанасов, и други значими обществени фигури. Не сега! Страстите, емоциите ни още са прекалено силни за задълбочена и обективна оценка! 1.11.22 г., 8:48 ч.

  Философ Грънчаров: – Славчо Атанасов, нищо черногледо и мазохистично няма в изказването ми, напротив – то блика от неподправен оптимизъм. Ние с Вас двамата живеем на различни планети, имаме коренно различни ценности. И по тази причина съвсем не се разбираме. И не можем, просто няма как да се разберем... Нали знаете притчата за свинете и бисерите? 1.11.22 г., 8:49 ч.

  Славчо Атанасов: – Г-н Грънчаров, на всеки, който се е обърнал към мен, съм се опитвал да помогна. Макар в момента да съм редови гражданин като Вас, телефонът ми винаги е бил публичен 0888214402. Ако в момента не мога да ви отговоря, винаги връщам обаждането. Но съм изненадан. Г-н Иван Костов има общински съветници и депутат от Пловдив! 1.11.22 г., 8:49 ч.

  Философ Грънчаров: – Славчо Атанасов, г-н Костов е извън политиката. А аз съм репресиран от режима, който Вие обслужвахте и на който сте близък, а не от партията на Иван Костов. Затова се обърнах към Вас. Аз никому в живота си за нищо не съм се молил. Тъй че едва ли ще Ви се обадя. Интересуваше ме реакцията Ви (...) нали така! 1.11.22 г., 8:50 ч.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 1/2 noe. 2022

Илюстрации:

- Говори, за да те видя! От сентенции на Сократ.

  - Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана**.

–––

* Бивш кмет на Пловдив, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%87%D0%BE_%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2

** От сатирата "В механата" на Христо Ботев, роден по Коледа на 1847 г., или "дошъл си с името", както е изразът сред нашенци, но умни кратуни пишат в читанките, че се родил на 6 януари 1848 г. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1089.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1089.)

  Виж семенцата у мен, и аз ще открия човека у теб! Умението да определя цената на каквото и да било, на когото и да било, е между най-редките, най-ценни способности в живота на нацията. Придобива се, ама не ни е дадено веднъж завинаги. Да си върнем държавата, зависи от всеки, на когото му кипва кръвта, когато вижда как ни унижават мекерета и отрепки, на които не бих дал и торта на коня ми да ринат. – Аноним (1947)

  6-8 jan. 2000 

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ 

ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД 

 На две крачки от панелката, където живея, простак един и патриотин кръстил не зле подреденото си заведенийце "Бългериън ъмбрела", изписано красиво на кирилица, и диктисал националния байряк да се ветрее най-отгоре... Какъв е тоз нашенски тертип да се гордеем доверчиво с онова, с което ловкият чужденец ни бъзика под опашката!

 "Българският чадър" е алегория и метафора от страна на т.нар. цивилизован свят за насилие над личността. Напомня изисканият глупак онова ахмашко "Булгар! Булга-а-ррр!" – което долита из Виенската баня откъм края на ХІХ век и се носи плавно, гордо през десетилетията подир "Османското присъствие", та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и блъскане с юмрук върху влакнестата гръд. За такива случаи е старата поговорка "Те го плюят – то се радва: Роса ме роси".

  Леле, как лесно е отстрани и отвисоко да съдиш когото и да е; трудно е да разбереш онзи отсреща, да му вникнеш в логиката, в богатствата на личния му мизерен опит на кокошкар по манталитет. И понеже съдбата – убеден съм, до голяма степен е резултат от характера, да разбереш някого, ще да рече, да му простиш за сторената гадост... От личен опит стигнах до обнадеждаващия извод, че малцина са изключително злостни, непоправимо надменни, злобни по рождение и че повече от греховете ни са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж към бърз успех, зле стекли се обстоятелства или кофти подредба на небесните светила, ала винаги и основно – от непресъхващо малодушие.

 Давани са и ще ни дават рецепти за успех и за лично щастие. Дип не вярвам обаче в стандартни препоръки; въпрос на личен избор. Ама богатство, ама власт и слава, ама успехи не се припокриват с щастливия личен живот. И тогава какво ли остава! Остава да приемем, че нищо даром се не получава, за всичко се плаща – и ако не веднага, то след някое си време, според старата пловдивска максима, която тези дни отново чух: "Колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до плащане на лихви за натворени гадости от възгордяване, лакомия и глупост. Спечеля ли нещо, тутакси следва да се запитам: "От какво в резултат на печалбата сам съм се лишил? Какво съм изгубил! А може би съм се куртулисал от нещо, което ми е било горивото за живот"

 Ох, как хубаво е да си победител! И хубаво, и славно! Приятно е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина праведници, обаче, смятам, че едно от най-чудесните качества е да падаме в плен на големите щури илюзии, накъсо казано, да се блазним. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един всички сме били имунизирани срещу предателство и срещу измама, срещу лакомията, надменността и идиотщините. Щяхме да сме бетер ангели небесни в духовна леност и безхаберие.

 Моята оптимистична теория за Българската ни нация е твърде оспорима, и тя гласи: "Злото, предизвиквайки съпротивителните ни сили, е повод нацията да се обновява, да излезе от летаргията, да се отърси от духовна леност и поквара". Моля, приятелю! Не отписвай нашенеца, имаме си занапред доста работа за вършене! Всичко е в наши ръце, не зависи толкова от чужденците, колкото и да ни подрязват крилцата като на кокошка, която са предназначили да им снася големи златни яйца, докато не решат в някой "слънчев ден на Българската демокрация"* да й извият гръцмуля и я напъхат в тенджерата под налягане. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 oct./1 noe. 2022

Илюстрации:

- 1944 г. Гроздобер в Пазарджик. Борис и Невена с аргати. 

- 1944 г. Харманли. Дядо ми – бирникът Георги Бояджиев.**

–––

* Фраза, станала крилата от първите месеци и години след "славния Десети ноември 1989 година", когато от трибуната на Народното събрание асистент по детска литература в Шуменския университет кукуригаше възторжено опиянен от представата за собственото си величие на типичен навлек и парвеню.

** Заклевал петимата си сина да не се занимават с политика."Политиката е мръсна работа за провалени хора. Гледайте си занаята, дома и семейството" – била приказката му. И въпреки че не съм съгласен с него, мислил съм си: Какво ли е видял бедният общински чиновник през живота си в Царство България, а и след Девети септември 1944 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1088.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1088.)

  Родолюбие е да обичаш на инат, когато всичко около теб крещи: "Бягай по-далече от това райско място, населено с човеци тихи и с кресливи идиоти". – Аноним (1947)

  01 maj 2006 

СЪЛЗА или МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

Тук, в мизерния древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя да се родя.

Няма град, който повече да ненавиждам,
дето повече да съм бил лъган, обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради пловдивската ни родна черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
с комат хляб в ръка и бучка сирене,
и с онзи познат крясък подире ми:
"От теб, мама, стока няма да стане!" –
кълнеше ме милата ми майчица,
понякога – и двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още е живо с онзи чудесен рефрен,
та се питам идиотски: Тогава защо
наричам това място "родно гнездо",
и тези двама какви са ми те на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в Тракийския кър като гвоздей забит –
толкоз по-горд, колкото повече бит,
и защо кога вдигат на България флага,
усещам в очите си пареща влага,
и смирен, сред множеството унижени
мълвя: "Родино, ти рай си за мене!" 

  jiva, Слънчев часовник:

   – Много е сурово, за да е истина. Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите си, но пък това, което можем, кажи, че е успешно. 

  Авторът:

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛИ

  Днес около 11 часа влязохме с колегата по биология Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Идва към двайсетинагодишно момче, и както си седим с нисичкия биолог Джени, хвана ме за лакътя: "Стани! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем". Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Но не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ми щял да строши и прочие. Щели да ме пречукат ония с бухалките. "Засега това е само предупреждение – крещи истерично, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка на Ванчето, повече няма да си жив." Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, влажен тъп поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя й гумите на ладичката и цялата им компания отиде, та се не видя, изчезна в облака от дигналия се прахоляк. Връщам се под тентата. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен и в новичък костюм, на пагоните му – две бая големшки звездички, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако случайно не са му чули крясъците, а човекът с пагоните тежко-тежко рече: "Чух всичко. Видях им и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Животът е пълен с изненади. Ти само не се притеснявай!"

  Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме с него двамцата политическия вестник "Демократическо знаме" след онзи паметен наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали!... Кой днес ти слуша разни подполковници? Виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски*, може пък и да го стреснат онзи млад тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, но си сменил номера, та се отказах. Звъннах на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към пловдивското II районно управление на МВР и по регистрационния номер на ладичката само подир някакви си двайсетина минути Катя ми издиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, ама я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ай че момче, на двайсет и пет години мъж сербезлия! Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж когато го карах на такси**. Записа ми телефонния си номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии. Бъбрим си, значи, с Евгени Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – работя към ВИС-2, пак юрист". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола и само рече: "Смятай проблема си за приключен!"

  Ще поизбързам с два-три скока напред тази типично пловдивска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли му се нещо на симпатичния Стефчо, неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, обаче на поправителния изпит около десет дни по-късно майката, лелята и вуйчо й на Ванчето Ангелова пак в онова готино павилионче покрай училището ни ме черпиха с кафенце каймаклия и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в частното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато си искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колко ви душа сака. И извинете за главоболието, дето Ви причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малко пет пъти чух тази троица с притиснати до гърди длани, десет дни след като тържествено се канеха да ме убият. 

        Post scriptum:

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище чак в отсрещния край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-изненадващ и от най-развихреното въображение. Адвокатът на мутрите – бившият офицер от МВР, и мутрата – народен закрилник. А! Какво ще кажете? Или не е истина!

  jivа, Слънчев часовник:

  – Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота, по-малко да го гледаш изпод вежди. Иначе животът ни си е борба – понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

 Авторът:

  – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска в най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, след като поогледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир червената лада. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата! Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и южняшки чар. Кроткият учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; а у нас, понеже ние сме все значителни личности, екшън е самият ни живот, дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните части с кърпените гащи весело се разлети облаче екстра прахоляк, какво правим ние? Какво! Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме ядно на майка като истински българи-юнаци. Желая крепко здраве и дечурлигата да ви слушат!

  И тук, в мухабета на автора и госпожата се появи Мазна Гана***.

   Winnetou, небесен (01.05.2006; 19:34 ч.):

  – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

   Та и за въпросния Небесен – аверче на кокошкаря-печатар и бахчеванджия Тодор Чонов (1945) – бившия кмет на Стария град благодарение на Радикал-демократите, и любим поет от близкото до Пловдив село Рогош, ми се наложи отговор.

  Авторът:

  – Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се вика, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността. Нали този тип характери правят пробивите по фронта! Постъпвал съм като него, и неведнъж, тъй че знам: за тази тънка работа се иска да си глупав и самоуверен, ама тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. Съм от поколението някогашни войничета, свидетели как 550 000 супер-модерно въоръжени янки рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и как после си тръгнаха като посрани, та и от върналите се у дома си в Щатите зле пострадали рейнджъри се роди взривната вълна на Уудсток и т.нар. сексуална революция точно в пуританска Северна Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят идиотския си девиз, заимстван от надменний Албион "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", но и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените по света гадости.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 oct. 2022

Илюстрации:

- Балчик 1972. С ученици на пристанището****.

- Злото е неотделима част от живота наоколо

–––

* Спас Гърневски (1953) от село Марково – ярка, политическа персона, поет, изявяващ се от трибуната на Народното събрание, като представител на политическа партия ГЕРБ, и бивш кмет на моя роден Пловдив. Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

** Допълвах мижавата учителска заплата, сам родител с две невръстни дъщери; след занятията в училище обикалях улиците и булевардите на Пловдив, като частно такси, по четири часа на ден, обикновено нощем.

*** "Мазна Гана" – израз от крайните махали на някогашния Пловдив, в случая: когато някой учтиво пробва да ти забие нож в гърба или те злепостави. 

**** Забелязвате ли, че тези добруджански момичета от село Гурково край Балчик са в еднакъв модел палто?! И не, то не е униформа, а първокачествена соц.конфекция. Приклекналото момче, любимецът на момичетата от моя VIII клас Банко, година след като си взех сбогом с магнетичната Добруджа, нещастно влюбен, разочарован, че момичето му го пренебрегнало заради друг, се обесил върху прозоречната рамка в квартирата си в Толбухин, днес Добрич  Любовта го изпепелила. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1087.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1087.)

  Виж семенцата у мен, и аз ще открия човека у теб. Умението да определяме цената на каквото и да било, на когото и да било, е между най-редките и ценни способности в живота на нацията. – Аноним (1947)

  11 uni 2017 

НЕУГЛЕДНО МОМЧЕ*

- Историята на Теди Стюард**

  Някой си Дейл Галоуей споделя историята за момченце на име Теди Стюард. То не било от хлапенцата, които постоянно се канят на парти. То се клатело върху стола си и през по-голямата част от учебния час изглеждало отнесено. Говорело... само когато учителят го изпитвал, при това отговаряло едносрично. Не се обличало, както трябва. Дрехите му смърдели. Било по-скоро противно хлапе, отблъскващо. Та винаги, когато му проверявала контролното, даскалицата изпитвала нежно, перверзно наслаждение да обърне специално внимание на децата за всичките му погрешни отговори. Пишела му огромна червена двойка върху листа, белязан от хлапака с малко ченгелче. Може би трябвало да се позамисли, тъй като историята му била в учебното му досие, а пък учебното досие, както всеки на този свят знае, е в лапите на учителя. Там пишело:

  - I клас: Малкият Теди е добро момче, има обещаващи заложби, обаче обстановката в семейството е тягостна.
  - II клас: Теди е спокоен, само че е затворен в себе си. Майка му е тежко болна, може би скоро ще издъхне.
  - III клас: Теди изостава с материала. Майка му умря тази учебна година; татко му не се интересува от него.
  - IV клас: Теди е безнадеждно изостанал. Баща му се преместил да живее в друг град. Теди живее с някаква своя възрастна далечна роднина. Той е дълбоко угрижен.

  Настъпила Коледа и хлапетата надонесли дарове за училището. И всичките дарове били грижливо опаковани, като се изключи подаръка на Теди, който бил увит в груба амбалажна хартия, облепен с веднъж вече употребявано тиксо, просто надписан: "За мис Томпсън. От Теди".

  Учителката разопаковала подаръците един по един, с цел да може класът да изрази възхищението си... Когато отворила пакетчето на Теди, вътре имало евтина стъклена гривна, на която повечето от камъчетата вече се били изронили, и половин флаконче с изветрял парфюм. Децата наоколо започнали да му се смеят, мис Томпсън обаче се овладяла, тя закопчала гривната на китката си и престорено яко умилена рекла: "Не е ли прелестна гривната, мили деца? Аууу, колко приятно ухае парфюмът на Теди!"

  След края на часовете Теди, леко притеснен, приближил мис Томпсън. "Радвам се, че харесахте подаръците ми, мис – прошепнал той. – През целия ден днес в класната стая миришехте като майка ми. И гривната й ви отива".

  Когато момчето си тръгнало, мис Томпсън подпряла с юмруче брадичка, захлупила лице върху учителското бюро и се разплакала... Помолила Бог да й помогне. Молила да й помогне да види онова, което Бог вижда, гледайки момченцето без майка. Когато децата дошли в училище на следния ден, пред тях била една различна мис Томпсън. Тя вече обгръщала с внимание хлапенцата, които се нуждаят от подкрепа, от помощ, и най-много Теди. Към края на учебна годината Теди съумял да навакса в учението и даже изпреварил някои съученици. После мис Томпсън дълго не чула нищо зa него.

  Един ден получила кратко писъмце: "Уважаема мис Томпсън, исках да сте първата, която ще научи, че вече се дипломирах в гимназията и съм втори по успех в класа. С обич: Теди Стюард".

  Четири години по-късно получила ново писъмце: "Скъпа мис Томпсън, искам да сте първата, която ще научи, че се дипломирам пръв по успех в курса. В университета не ми беше никак леко, но ми хареса. С обич: Теди Стюард".

  След други още четири години получила четвърто послание: "Скъпа мис Томпсън,
пожелах да сте първата, която ще научи, че вече съм магистърът Теодор Дж. Стюард. Какво ще кажете, а! Пожелах да дойдете на дипломирането ми, да седнете там, където би седяла майка ми, тъй като, мис, вие сте моето семейство. С любов: Теди Стюард".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 oct. 2022

Илюстрации:

- Само който не е страдал, няма усет да те разбере. 

- Колко ли са унижените, докато в момента хленчиш! 

___

* Вж. https://novini247.com/novini/deyl-galouey-razkazva-istoriyata-za-edno-malko-momche-na-ime_384920.html

** Редактирах текста, според мой си израз за подобни случаи – изпънах му струните така, че да ми зазвучи не лигаво и фалшиво, а като мелодия от действителния живот, автентичният текст не е мой. Бел.м., tisss.