ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1088.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1088.)

  Родолюбие е да обичаш на инат, когато всичко около теб крещи: "Бягай по-далече от това райско място, населено с човеци тихи и с кресливи идиоти". – Аноним (1947)

  01 maj 2006 

СЪЛЗА или МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО

Тук, в мизерния древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя да се родя.

Няма град, който повече да ненавиждам,
дето повече да съм бил лъган, обиждан,
по-злостно да са ме тикали в калта
заради пловдивската ни родна черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
с комат хляб в ръка и бучка сирене,
и с онзи познат крясък подире ми:
"От теб, мама, стока няма да стане!" –
кълнеше ме милата ми майчица,
понякога – и двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още е живо с онзи чудесен рефрен,
та се питам идиотски: Тогава защо
наричам това място "родно гнездо",
и тези двама какви са ми те на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в Тракийския кър като гвоздей забит –
толкоз по-горд, колкото повече бит,
и защо кога вдигат на България флага,
усещам в очите си пареща влага,
и смирен, сред множеството унижени
мълвя: "Родино, ти рай си за мене!" 

  jiva, Слънчев часовник:

   – Много е сурово, за да е истина. Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите си, но пък това, което можем, кажи, че е успешно. 

  Авторът:

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛИ

  Днес около 11 часа влязохме с колегата по биология Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Идва към двайсетинагодишно момче, и както си седим с нисичкия биолог Джени, хвана ме за лакътя: "Стани! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем". Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Но не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ми щял да строши и прочие. Щели да ме пречукат ония с бухалките. "Засега това е само предупреждение – крещи истерично, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка на Ванчето, повече няма да си жив." Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, влажен тъп поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя й гумите на ладичката и цялата им компания отиде, та се не видя, изчезна в облака от дигналия се прахоляк. Връщам се под тентата. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен и в новичък костюм, на пагоните му – две бая големшки звездички, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако случайно не са му чули крясъците, а човекът с пагоните тежко-тежко рече: "Чух всичко. Видях им и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Животът е пълен с изненади. Ти само не се притеснявай!"

  Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме с него двамцата политическия вестник "Демократическо знаме" след онзи паметен наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали!... Кой днес ти слуша разни подполковници? Виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски*, може пък и да го стреснат онзи млад тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, но си сменил номера, та се отказах. Звъннах на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към пловдивското II районно управление на МВР и по регистрационния номер на ладичката само подир някакви си двайсетина минути Катя ми издиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, ама я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ай че момче, на двайсет и пет години мъж сербезлия! Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж когато го карах на такси**. Записа ми телефонния си номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии. Бъбрим си, значи, с Евгени Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – работя към ВИС-2, пак юрист". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола и само рече: "Смятай проблема си за приключен!"

  Ще поизбързам с два-три скока напред тази типично пловдивска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли му се нещо на симпатичния Стефчо, неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, обаче на поправителния изпит около десет дни по-късно майката, лелята и вуйчо й на Ванчето Ангелова пак в онова готино павилионче покрай училището ни ме черпиха с кафенце каймаклия и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в частното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато си искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колко ви душа сака. И извинете за главоболието, дето Ви причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малко пет пъти чух тази троица с притиснати до гърди длани, десет дни след като тържествено се канеха да ме убият. 

        Post scriptum:

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище чак в отсрещния край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-изненадващ и от най-развихреното въображение. Адвокатът на мутрите – бившият офицер от МВР, и мутрата – народен закрилник. А! Какво ще кажете? Или не е истина!

  jivа, Слънчев часовник:

  – Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота, по-малко да го гледаш изпод вежди. Иначе животът ни си е борба – понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

 Авторът:

  – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска в най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, след като поогледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир червената лада. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата! Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и южняшки чар. Кроткият учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; а у нас, понеже ние сме все значителни личности, екшън е самият ни живот, дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните части с кърпените гащи весело се разлети облаче екстра прахоляк, какво правим ние? Какво! Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме ядно на майка като истински българи-юнаци. Желая крепко здраве и дечурлигата да ви слушат!

  И тук, в мухабета на автора и госпожата се появи Мазна Гана***.

   Winnetou, небесен (01.05.2006; 19:34 ч.):

  – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

   Та и за въпросния Небесен – аверче на кокошкаря-печатар и бахчеванджия Тодор Чонов (1945) – бившия кмет на Стария град благодарение на Радикал-демократите, и любим поет от близкото до Пловдив село Рогош, ми се наложи отговор.

  Авторът:

  – Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се вика, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността. Нали този тип характери правят пробивите по фронта! Постъпвал съм като него, и неведнъж, тъй че знам: за тази тънка работа се иска да си глупав и самоуверен, ама тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. Съм от поколението някогашни войничета, свидетели как 550 000 супер-модерно въоръжени янки рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и как после си тръгнаха като посрани, та и от върналите се у дома си в Щатите зле пострадали рейнджъри се роди взривната вълна на Уудсток и т.нар. сексуална революция точно в пуританска Северна Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят идиотския си девиз, заимстван от надменний Албион "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", но и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените по света гадости.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 oct. 2022

Илюстрации:

- Балчик 1972. С ученици на пристанището****.

- Злото е неотделима част от живота наоколо

–––

* Спас Гърневски (1953) от село Марково – ярка, политическа персона, поет, изявяващ се от трибуната на Народното събрание, като представител на политическа партия ГЕРБ, и бивш кмет на моя роден Пловдив. Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

** Допълвах мижавата учителска заплата, сам родител с две невръстни дъщери; след занятията в училище обикалях улиците и булевардите на Пловдив, като частно такси, по четири часа на ден, обикновено нощем.

*** "Мазна Гана" – израз от крайните махали на някогашния Пловдив, в случая: когато някой учтиво пробва да ти забие нож в гърба или те злепостави. 

**** Забелязвате ли, че тези добруджански момичета от село Гурково край Балчик са в еднакъв модел палто?! И не, то не е униформа, а първокачествена соц.конфекция. Приклекналото момче, любимецът на момичетата от моя VIII клас Банко, година след като си взех сбогом с магнетичната Добруджа, нещастно влюбен, разочарован, че момичето му го пренебрегнало заради друг, се обесил върху прозоречната рамка в квартирата си в Толбухин, днес Добрич  Любовта го изпепелила. Бел.м., tisss.