ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1052.)Понякога се питам: Абе, случайни ли са срещите ми с това и онова? Случайно ли е ходенето ми до това или онова място в пространството, или невидим някой си, но на когото интуитивно долавям присъствието над мен, ме движи като дървено човече в някакъв своего рода Театър на сенките по предварително написан при раждането ми сценарий, където са отбелязани както моите шетания, геройства и пищна глупост, но и смъртта, след като си приключа ролята. – Аноним (1947)
07-10 avg. 2001
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ
Навършвам моите 54... Ходих с приятеля Емил Калъчев и 25 години по-младата му жена, туркинята Весна, първо до Араповския манастир, после и до м. Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, когато рекох да паля свещи в черквицата "Св. Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се (Пустата му женска интуиция!), взе да ми шепне: "Ако не ме щеш, няма да идвам"*. Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Палнах огънче за хубавата Re. и себе си – пред иконата на Богородица, и за Чечо (може би нашето синче) – пред иконата на Иисус, за мъртвите ми родители: да е светъл споменът ми за тях – в ниското, в тавата с пясък пред иконата на Христос.
Издъхнал Петър Петров или Василен Ведров (1925-2001) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак на стомаха, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му леля Рени (Райна) от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми го Емил Калъчев (1932-2013) по телефона от дома на рогошлията Т. Чонов (1945) в пловдивския жк Тракия; а на Чонов тъкмо някой му обадил пак по телефона. Видяхме се тримата в кръчме току покрай пазарчето за зарзават в жк Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока им на Петрови – на улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да прочета некролога му, лепнат върху бетонен стълб за осветление; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, преизпълненият до вежди с подозрения Петър Петров ще ми липсва, въпреки че спрях да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях обещал да го посетя с преподобния университетски летописец и преподавател Марин Кадиев (1939)**, но незаинтересоваността на Марин Кадиев, нехайството, безобразното му отношение към Петров послужи за оправдание и на моята отвратителна немарливост.
Отиде си от грешния ни свят писател, когото мнозина продължават да възприемат като графоман, пък той всъщност беше честен към изкуството, за разлика от мнозина титулувани, вписани в Българската литературна енциклопедия прилежни чиновници в изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц. реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина у нас мачка таланта, но и самоуважението, дори у най-нежните и най-достойните, по-добри от нас.
За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно и приятелски свързано с известния Кръстю Раковски (1873-1941)***, достатъчно честен и храбър духом, за да изрече истината на глас. Агитката местни пишещи му отвърна с пренебрежително мълчание или с ехидни подмятания, дори: колебая се дали да не го разкажа някой ден! – с опити да го изнудят за пари известни в тукашните литературни среди любимци и галеници, като Т. Б. от Пазарджик и Д. Т. от Ямбол, пришълци в моя роден Пловдив. Преборя ли се с отвращението към ровене в низостта у всепризнати персони, имената зад инициалите ще ги кажа на висок глас... Не-е, не беше обаятелна личност Петър Петрович! Наричах го и аз на подбив не Петров, ами Петрович заради ехидността ми към сръбския манталитет на типичен за сърбин кръчмарски героизъм. На доста шмекери с високо самочувствие тровеше спокойствието простосмъртният Петров; но какво да очакваме от счетоводител, който цял живот е раздиплял кирливи ризи! Беше се наситил да се удивлява на самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой го следи, да го убие, да го очисти.
Та този страхлив заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които лично съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води, за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така им доставя удоволствие да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, ала признание явно му било нужно, за да погледне светът с друго, по-сериозно око писаното от него. Строго погледнато, основната сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; ама това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, а си е самият живот на две и три поколения нашенци между 1930 и 2000 година след Иисус – период, когато комунизмът се е вкоренявал и се е разраствал като ракова метастаза: болшевизация първом, суровият сталинизъм после, разцъфтелият "соц. по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната около 1989 г. Българска комунистическа партия, манипулацията с т.нар. "демократична" опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и цял низ ефимерни партийни дружинки с гръмки имена: антикомунистически на думи формации, а бъкани с бивши партийни секретари, деца на партийните секретари, кадрови ченгета и самоотвержени доносници на Държавна сигурност, пребоядисали се като демократи и защитници на "европейските духовни ценности", философи-психолози с ленинградска диплома, антрополози, политолози, обаятелни демагози и цялата непотопяема конюнктурна прослойка от ерата на соца.
Дисидентът, т.е. несъгласният, отклоняващ се от ятото на кресливите "праведници на демокрацията" у нас П. Петров нямаше как да е радушно приет за свой в стройните редици на самодоказалите се, с чистак новичка вълшебна борческа биография тъкмо излюпили се жарки борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, когато бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби... Не-е, ама хич не беше удобен за свидетел на подвизи пост-фактум простосмъртният Петър Петров; знаеше истината за тяхното нагаждачество, плашела ги е вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност и достойнство, типични за градския еснаф още от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите.
От 1993 докъм 2001 година простосмъртният Петров сколаса да издаде с помощта на приятели и с дребната лепта на случайни или неслучайни съмишленици и на свои разноски шест обидно оскъдни по обем книжлета, напомнящи по-скоро на ученическа тетрадка за първолаци от двайсет-трийсет листа: "Погребаха ми сполуката" (32 стр.), "Кремена" (32 стр.), "Възкресена" (32 стр.), "В бездната на безверието" І и ІІ (общо 136 стр.), и една... която не знам със сигурност, но все в нищожен тираж върху най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък градски човек, свидетел и коментатор от своя си позиция на случващото се подир 1989 г. Обществото на местните пишещи прие тези книжлета за стандартен тип графомания, отмина ги не и ехидно и иронично, а както често става у нас в България спрямо неудобния за конюнктурата: с тихо безразличие.
Беше израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта, но не се назова комунист, макар че го болеше за срива на тази негова младежка илюзия. Бе личност в поведението си и с житейската си драма на Малък голям човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал гражданин на Републиката, не самовлюбена нагла персона. Не е редно да го противопоставям на събратя, творящи публицистика и литература; той си има своето печално място в пейзажа на пишещите. Недоработен, неразвит докрай талант, за отминаване ли е обаче фактът, че ни остави толкова поводи за самооценка! В крайна сметка, за кого ли се твори литературата – за самонапомпалия се тъпак и плондер по върховете на местната родна чиновническа и партийна йерархия, или за смъртни грешници и мечтатели, каквито сме си над 96% от оредяващите в днешна България българи?
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 12 sep. 2022
___
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Марин Кадиев (1939), вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/101517694/udostoavat-prepodavatel-ot-s-orden-sv-sv-kiril-i-metodii.
** Марин Кадиев (1939), вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/101517694/udostoavat-prepodavatel-ot-s-orden-sv-sv-kiril-i-metodii.
*** Българин, висш фукционер в администрацията на Йосиф Сталин, от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия, екзекутиран впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци, вж. https://kotel.bg/vidni-lichnosti-rodeni-v-kotel/krystiu-rakovski/ Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
