Който не е изпитвал болка в любовта, той не познава любовта. Ценим я
най-често, когато си отиде. И това също е толкова човешко, колкото всичко наше
е мимолетно. – Аноним (1947)
02 fev. 2013
От глупостта си яко окрилен,
макар и ловко да забавям крачка,
не станах даже малко по-смирен;
по-ненаситен виждам се обаче.
На бесовете пак подвластен съм,
затворил се сам в бобена шушулка –
животът се изнизва като сън,
и пак съм в детската си люлка.
Открих внезапно – времето тече
отзад-напред, преминеш ли средата,
в плен на откритието, че
тепърва сещаш същината.
От перушинка на врабче по-лек,
каквато, знам, е твоята присъда –
прощавай, но оставам си човек
и друг едва ли бих могъл да бъда.
Не бях достоен да те утеша,
че уча още думите да сричат,
но трепне ли капризната душа,
за мен си най-чаровното момиче.
* Авторът писа това доста години, след като се сбогува с онази, която всъщност го направи болезнено жив и скърбящ по отлитналото време на щастие. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар