ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1027.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1027.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го руши със собствените си ръце." – Библия, из Притчи Соломонови

   31 avg. 2006 

 ЕКАРИСАЖЪТ

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен, умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето-герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф:
на могъщи талази – невидимо как,

мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от онзи балкон –

профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само едно детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира – зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено немия като "Отче наш"

до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата ни в отровната смрад,

която просмуква Големия град –
град, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е знатен и горд,
блести отдалеч като мраморна перла
в античното злато на Тракийската ера.

О, Пулпудева!

О, Филипополис,

Евмолпиас,

Тримонциум...

Екарисополис!

Какво ли там нощем в полето лъщи

освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон

сина си – героя в този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада – от вонята ударен, в калта
и протяга ръчички, и диша, и диша

цялата лепкава смрад, 

всичката чумава киша,

отровна смес от болестни молекули

със сперма от ракови фурункули.

Гледа бащата. 

И майката гледа.

Страхливо от мрака занича съседът.

И съседката – с него, 

и децата им там

гледат как малкият диша едвам,

повален сред боклуци под стария блок.

И отгоре ги гледа 

невъзмутим Господ Бог...

Боже, смили се над българското дете!

Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.

Ние да мрем, ала то не е грешно.

И се издига катедрално в полята

Екарисажът на лъже-Демокрацията

и на лъже-Свободата.

Господи!

Господине!

Господин Президент,

нима загиваме в този момент

тук – в Пловдив, 

който даже не е и звезда,

а стан на най-многолюдното гето в Европа,

и няма как да не мислим точно за Вас,

когато настава екарисажният час,

когато вонята ни полу-умъртвява

и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,

която просмуква Разкошния град
и Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите хлапенце.
Ала ние сме живи, 

ние дишаме още,

като риба на сухо се мятаме нощем.

И когато не можеш даже да дишаш,

какво ти остава, освен да напишеш!

...И тръгват онези редици от думи

като рота войници под град от куршуми,
както баща ми, 

тъй млад през март сред унгарската Пуста*

с картечница в сезона на жежките чувства...

Сънуват децата в отровната смрад,

която просмуква най-красивия град –

най-щастливия град на Балканите, 

о, елине Херодот!

На скотобойна вони целият ни живот

и войниците, които атакуваха първи,

печално превръщат се в дрипи и мърша.

По площадите ехото още не е отзвучало,

а всичко в държавата се разсмърдяло.
Гонят се псетата и мекеретата,

зъбят се, 

ръфат се в подлия мрак.

Народе мой! –

селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си възкачим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,

бледнее пред днешния Екарисаж.

ДО ДОБРОТО ЗОМБИ (френд от Харманли)

  Писан е текстът преди години, в часовете на страхотна воня. В квартала около мен мнозина издъхнаха, разболели се от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна весела русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общ познат: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет, за да сменя подлогите на някой заможен гръцки, италиански, испански, английски дядка, дето ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна хубавата знойна жена. Докато един ден случайно научавам от приятеля Тодор Трингов, дето живее в същия блок и сега от немай къде продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". Що бе, Тошка? "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега онази весела Маргарита. Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.

  Разбирам, българите сме научени да търпим, да стискаме зъби, да преглъщаме, да се срамуваме дори да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, оплаква се тъй, че цяла Европа да го чуе, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, пък нашите хора мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората! Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като негър. Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е на носилка. Върху пейката отсреща са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев – кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро към баща ми: "Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?" (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с това "бай Кириле". Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това, а че баща ми му отвръща със задебелял език, часове преди да издъхне: "Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-м, доктор-р-ре!" Гледам го този мой баща – лицето му оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща от време на време лице към тенекиената стена на тенекиения сандък и с устни, само с устните – да не ни притесни, да не би да узнаем колко се мъчи! – мърда устни; чувам шепот, ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: "Олеле, майчице! – шепне. – Олеле, майчице". И ни лекар, нито онези двечките до главата му, аз единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми, докато съм жив, картина.

  Тая съмнение, че го убиха заради писанията ми в местния тук младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Просто, направиха газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци насред паркинга зад милиционерския жилищен блок № 51, срещу Пощата в пловдивския новичък жилищен комплекс Тракия, където са го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983 година в 16 часа, в задушния пловдивски следобед баща ми горял като факел, вързан за предпазния колан в жигулата. Писах до прокуратурата, в правото си на син писах. И... никакъв отговор. Сетне около година едно пространство от около 700-1000 метра между тролейбусната спирка и блока, в който живея, минавах вечер притеснен, че някой ще ми скочи върху гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба. Ай, колко неуредени сметки имам с техния зрял комунизъм и с лицемерите от типа Иван Костов да знаеш, приятелю – страстен почитател на американеца клошар и истински поет Чарлз Буковски и на зловещите екшъни, като тръпка във виртуалното пространство! Екшънът за мнозина от моето поколение си беше in live, приятелю. Всичко това пиша в отговор на игривото Ви послание**, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам голям род в Харманли, за който род почти нищичко не знам, у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд обаче съм на паркинга зад милиционерския блок № 51 – на същото място, където е горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и преживявам отново ситуацията в същата, вече стара жигула, с която заради този Голям Малък човек баща ми над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Заради него и заради мен си писах тогава кратичко едно:

Сам вървя по улицата –

син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона

юмрука си

като портокал. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 avg. 2022

Илюстрации:

- Древната перла от огърлицата на Тракия.

- Горящи архитектурни шедьоври в Пловдив.

–––

* 22-годишен, редник картечар във велосипедна рота за запушване на пробиви, през март на 1945 г. баща ми е сред малцината оцелели българи при опита от войските на вермахта да пробият фронта отсам Драва. Оцелява, връща се в Пловдив с орден за храброст II степен, че с 300 м изтеглил напред фронтовата линия.

** Good zombi – предполагам, поне двайсетина години роден след мен и жител на Харманли – родния град на баща ми, ме беше нарекъл "чешит, който го кефи, защото му мяза на негов роднина" и пр. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1026.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1026.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." –   Библия, из Притчи Соломонови

   24.05.1999. ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ 

  Дъждовно. Сиво. Спокойно... Митологизирах го този мой баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението да живее, избикаляйки вълчи глутници от самовлюбени и възгордели се, забравили, че – както е отбелязано в Стария завет – с пот на лицето си и ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш... Защо първородният Каин убил брат си? Нима всички сме Каиново семе?... Или така им изнасяло на мъдреците, сътворили библейската космогония: че гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, гузни, пък макар и за греха на някого другиго, преди нас минал през света; той, грешникът, си отишъл, а грехът му крещи за възмездие и над твоята глава.

  Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, и не избикалям глутницата; встрани съм от глутниците, но се опитвам да разбера по какъв начин превъзходен материал се унищожава със самовлюбеност. "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва римски стоик, роденият в 121 г. от Христа Марк Аврелий, – иди при душите им, влез вътре и погледни какви са душите им. И ще видиш, че не бива да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за тебе. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващите си думи: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко: тъй че ако това е истина, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като следствие. Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако е случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбие говори: и гад да ръси жлъч насреща ти, длъжен си да го обичаш.

  Обаче аз не съм Марк Аврелий... Аз съм си простосмъртен пловдивчанин, син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни, даже перущенският род и прапрадядо ми Ангел Керемидов от Калугерово, са клани според ислямския ритуал – със сатър насред селището. В рода си може и да имаме храбри хора със силен дух, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на императора на Древния Рим да си записва мислите покрай обучаващите се да се бият легиони, лесно му било да бъде великодушен с най-могъщата си армия на света зад гърба. И понеже съм син на обикновен дърводелец – прост дърводелец като Йосиф, съпруга на Богородица, затова изглежда като да съм хипнотизиран от сцената, когато Иисус гони всички продавачи и купувачи в храма, прекатурва масите на менячите** и пейките на гълъбопродавците, говори им: писано е: "домът Ми дом за молитва ще се нарече", а вие го направихте разбойнически вертеп***. Вижте ги! Те са в храма, като плъхове шетат из светилищата на нравствеността. Звучните им гръмки гласове се носят над нашата България от амвоните на националните и регионалните ни медии. Самоуверената им осанка говори дори повече и от устата им... Каква вакханалия на духовния разврат! Ами ние?! Препоръчват ни: Не бива да постъпвате случайно. Пък и тези като прогоним, кой друг ще ни управлява, кому бихме се доверили?! Тези поне вече ги разбрахме, толкова години вършеят над нас, знаем и кътните им зъби.

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", твърди полякът-антифашист**** в един от любимите ми негови афоризми. Тези хора не са ми всъщност врагове. За да са ми врагове, трябва да виждам у тях нравствена стойност. С жабите нали не се воюва! Но започвам да пиша с апломб, което е зле, та се спирам дотук по тази тема от днешния ден на унижавана от навлеците България.

  Позачетох от Хашековия "Швейк" и ми се оправи настроението. Значи, школникът Марек и свръзката Швейк... Какъв само тандем! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти – кръшкачи от бойното поле, каквото от жестоката военна месомелачка на Австро-Унгария да влезе в обсега им, превръщат го на пух, дреб и перушина. Друг е ключът у чеха Ярослав Хашек (1883-1923) – да ни покаже фарисея смешен и жалък в напомпаното му самочувствие, и това е по-жизнелюбиво от образа на Иисус с бича. По-интересно е, да! Древните елини не случайно нарекли комедията "божествен дар", ценят я като венец на литературните жанрове. Когато обаче навлизаме в сферата на нравствените резолюции, подходящ е строгият тон. Смехът, хуморът е полезен като средство, като инструмент за очовечаване; но в Библията не срещнах нито сянка от хумор, ирония не срещам: нима това е случайно! Строга любов царува в изсечените като в гранит Закони на съвестта.

  Като технология на стремежа за власт, фанатикът по рефлекс и стил в категорична форма окупира правото да тръби "възвишено" от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки (1868-1936), например – като си свършил задачата, която партията му поверила, същата партия го извади от шахматното поле. Неговите хора го отровили, щом свършил слугинската работа и вече станал досаден за "единствено праведните" фанатици: натрапчиво честен – доколкото могъл да проумее какво зло всъщност представлява Държавата на строящия се социализъм-комунизъм.

  И това присвоено право, разбира се, няма как да бъде елиминирано по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че ние сме единствените посветени. Дълъг ще да е този процес на узряване... Призовавам спомена за един мълчаливец, за един Авел – моя доверчив баща: вдигам го от пръстта, и както Христос със силен глас извикал: "Лазаре, излез!" – възкресявам го този Малък човек в неговата велика човешка уязвимост срещу настървените, срещу обхванатите от злоба "праведници".

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., което гласува новата Конституция на Републиката ни, се състоя от четиристотин народни представители, триста сред които бяха бивши и действителни все още членове на БКП. А останалите стотина! Да не били мекерета и свои хора на бившите управници, останалите стотина са били опиянени наивници. Присъствието им дали е решаващо! То е колкото за цвят, колкото да легитимират (т.е. да узаконят пред света) стремително изкачващите се към върховете на властта, разпилели се из новооглашени партийки, движения и коалиции "говорители на истини от последна инстанция", по-често довчерашните комсомолски функционери от втората и третата редичка на партийната номенклатура, възпитаници на идеологическите школи и институтите за демагогия из СССР или в Тодор-Живкова България. Те бяха (а и сега са – добавям, преписвайки текста тази нощ в буквалния и преносния смисъл на 14 септември 2006.) кресльовците "антикомунисти" от първите месеци и години на създаденото от Държавна сигурност СДС. Вгледате ли се в стила им на говорене по митингите и от всяка трибуна над нацията, ще ги откриете: говорят както говореха извисоко и преди Десети ноември, размахват назидателно пръст като някогашните партийни секретари на БКП.

  Твоят празник е днес, мили мой татко – Празникът на светите братя равноапостоли, отци на Българската култура Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър... Само че как да ти отнемат думата, когато в мълчанието ти е всичката присъда на унижавания простосмъртен гражданин на България над разни шарени-марени гьоргиджагаровци, гьоргиалексиевци, гьоргипетровци, гьоргихаризановци, гьоргикоритаровци, току-що вдигнали се от масата, където вероятно пак са вечеряли с техния любим Господ.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited on 1 avg.2022

Илюстрации:

- Най-умният и най-достоен президент за властта.

- 1 август 1972 г., с баща ми в местността Юндола.

 ____
* Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
** Които обменят пари.
*** От Матея, гл. 21.
**** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1025.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1025.)

  Нагледахме се на самозванци и грандомани, уви! Под снимката във фейсбук-профила ми е девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм всеки. – Аноним (1947)

  31 uli 1982

ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ

Аз срещнах много мъдреци и слаби хора.

И хитреци, в невръстна възраст, срещнах.

Как пил съм с тях! Как дълго съм говорил!

Как вярвал съм им сляпо и горещо! 

Когато във приятелство се клехме,

аз виждах само теб, Родино моя.

И после чувах стъпките им леки,

когато дезертираха от строя. 

Защото бил съм много огорчаван,

защото като редник в дните крача,

защото не мечтая пост и слава –

Родино,

позволи ми да съм мрачен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2022

Илюстрации:

- 1975 г. в местността Юндола, Родопите с баща ми.

- През зимата на 1988 г. в Банкя с Мария Комитова.

–––

* Текстът е писан в с. Тригорци, Добруджа, през август на 1982 г. Включих го в сборника "Сутрин рано", изд. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986), с когото бяхме близки приятели и чат-пат си пишехме по онова време, ми обърна внимание, че последните два реда са много силни. Отнася се до колегите ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", но какви приятели са ми били те! Това бяха млади вълчета с остри зъбки, от т.нар. "нашимомчета", та както се изрази колегата Върба Чавдарова (1929-2022), като син на безпартийни, заемал съм място там, което не ми се е полагало. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1024.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1024.)

  Това е ясно, онова е ясно –/ тревата никне и дъждът вали.../ Е да, на тебе всичко ти е ясно./ Но мен не ми е ясно. И боли./ Боли. И облак над очите пада./ Преди да кажа "да" или пък "не",/ ти вече се прозяваш от досада,/ презрително присвиваш рамене./ И аз се чувствам стъпкан като стръкче./ Нищожен като пале. Унизен./ Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи./ И ти си сам мъчение за мен... – Георги Джагаров (1925-1995)*

  30 uli 2022

РАЗГОВОР С ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ

  tisss (1947)**: – Цитат: Престолонаследникът на Саудитска Арабия за Байдън: "Тази измет повече да не стъпва на наша земя". Престолонаследникът на Саудитска Арабия обяви персонални санкции срещу президента на САЩ. "Този човек ми се усмихва в лицето, а зад гърба ми ме обвинява в най-ужасните престъпления. Заклевам се, че никога повече няма да се ръкувам с Байдън и няма да правя бизнес с него. Нещо повече, ще наредя таз измет да не стъпва повече на наша земя”, цитира "Ал Джазира" думите на принца. Безразсъдното поведение на американския лидер не само не му позволи да постигне увеличение на производството на петрол от страните от ОПЕК+, но може да доведе до срив в отношенията между Рияд и Вашингтон.***

  Маргарит Малчев: – А аз те моля да не прекаляваш с русофилията си. Упражнявай я върху себеподобните. Анадън му?****

  tisss:

  Маргарит Малчев:

  tisss: – Цитат от "Симпатизанти на България на Труда и Разума":

  Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните деца дори няма да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали: в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родна земя. Сега селата ни пазят само останките и спомени от една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбие, почтеност, състрадание бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото. Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването, къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете: пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято". Хубаво бе под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш при баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.

  Маргарит Малчев: – Да-а, соцът беше много хубав за необразованите, мързеливите и крадливите. (Ухилено емотиконче, плюс нещо явно според Малчев по темата: "Явор Дачков – наследник на обирджия на мандри".)

  tisss: – И какво? Хич не се радвате на демокрацията, разбирам. А за миналото все едно с Вас сме живели по различен начин.

  Маргарит Малчев: – Напротив, закърмен съм отрано с демокрацията, когато до 1944 година България е била една уважавана, просперираща европейска държава.

  tisss: – "Закърмен съм отрано с демокрацията" ми звучи почти като характеристика на партиен член от ерата на БКП. Нали не смятате, че ще оспорвам мнението Ви!

  Маргарит Малчев: – Специално за промитите мозъци съм написал книга.

  tisss: – Чудесно! (Следва линк към текст от сайт на известна у нас медия.)

  Маргарит Малчев: – ...И какво пише в Дневник?

  tisss: – Пише за такива като Вас праведници.

  Маргарит Малчев: – Праведник е единствено онзи отгоре и другарите, верни на идеите на комунизЪма. (Серия ухилени емотикончета.) 

  tisss: Линк към същия текст "Изтъкнати интелектуалци", писан през май 1999 г. за драмата на моето поколение български граждани, които сме родени след Девети септември 1944 г., след тези трийсет години уж демокрация. Мотото, заето от Притчи Соломонови в Библейския текст гласи: "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." https://www.facebook.com/george.c.boyadzhiev/posts/pfbid0FmQytNEgjSYEBcq3BAoa4ZbydgE8M4XfznFuj6gXSkSQwtm18cA6UUuFcEQD9x3zl

  Маргарит Малчев: – Тези притчи горе на Бузлуджа. Освен това две кебапчета и бира. (И пак серия ухилени емотикончета почти като тройка кебапчета.) 

  tisss: – Бързате с оценките, но то си е Ваше право. Опитвам се да Ви разбера и не Ви съдя. Бъдете здрав!

  Маргарит Малчев: – Аз пък ви разбрах и то много бързо. Бъдете и вие здрав.

ОБУВКАРЮ, НЕ ПО-ГОРЕ ОТ ОБУВКИТЕ, МОЛЯ! 

  Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет клетия Вапцаров, ами изчакаха знак от най-далечния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания, която пък го оцени заради испанския му цикъл стихове за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? Отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация. Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрички и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика бая далече преди официално поетът антифашист Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимба на праведник в школските читанки и в часовете по литература. След към половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката ни преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът на промените рязко се пренасочи, хайде пак познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие партии с демократични фирмени табели и чугунено здрав електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.

  Генчо Тонев: – Гадняри колкото искаш!

  George C. Boyadzhiev: – Генчо Тонев, най-симпатичното е подобни персони колко силно си вярват. 

POST SCRIPTUM:

  Маргарит Малчев (1951): 

  1. Нали се разбрахме нещо? (18:06 ч.)

  2. Май искаш да те пратя при другите червени боклуци в канала? (19:35)

  3. Извинявай, кой ти дава право да публикуваш публично това, което се пише на лични?

  4. Знаеш ли, че може да има последствия?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uli 2022

Илюстрации:

- Интелектуалецът от Разград, роден през 1951 г..

- Удушиш ли сам детенцето в себе си, мъртъв си.

–––

* tisss или George C. Boyadzhiev.

** Вж. https://t.me/NewsFrontBulgaria/3 

*** Началните три строфи от стихотворението "Разминаване" на Г. Джагаров.

**** Анадънму - (от тур. anladınmı): Разбра ли? Бел.м., tisss.