ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1027.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1027.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го руши със собствените си ръце." – Библия, из Притчи Соломонови

   31 avg. 2006 

 ЕКАРИСАЖЪТ

Играят децата в отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен, умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето-герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф:
на могъщи талази – невидимо как,

мъртвите шетат в зловонния мрак.

Гледа бащата от онзи балкон –

профил, изрязан с тесла и трион,
а Земята е само едно детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира – зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено немия като "Отче наш"

до небесата извисения Екарисаж.

Играят децата ни в отровната смрад,

която просмуква Големия град –
град, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е знатен и горд,
блести отдалеч като мраморна перла
в античното злато на Тракийската ера.

О, Пулпудева!

О, Филипополис,

Евмолпиас,

Тримонциум...

Екарисополис!

Какво ли там нощем в полето лъщи

освен отровените от мърша води?

Гледа бащата от своя балкон

сина си – героя в този български дом,
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада – от вонята ударен, в калта
и протяга ръчички, и диша, и диша

цялата лепкава смрад, 

всичката чумава киша,

отровна смес от болестни молекули

със сперма от ракови фурункули.

Гледа бащата. 

И майката гледа.

Страхливо от мрака занича съседът.

И съседката – с него, 

и децата им там

гледат как малкият диша едвам,

повален сред боклуци под стария блок.

И отгоре ги гледа 

невъзмутим Господ Бог...

Боже, смили се над българското дете!

Глътчица въздух му дай да расте.
Недей му отнема най-нужното нещо.

Ние да мрем, ала то не е грешно.

И се издига катедрално в полята

Екарисажът на лъже-Демокрацията

и на лъже-Свободата.

Господи!

Господине!

Господин Президент,

нима загиваме в този момент

тук – в Пловдив, 

който даже не е и звезда,

а стан на най-многолюдното гето в Европа,

и няма как да не мислим точно за Вас,

когато настава екарисажният час,

когато вонята ни полу-умъртвява

и целите лепнем от ужас тогава.

Гърчат се децата в отровната смрад,

която просмуква Разкошния град
и Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите хлапенце.
Ала ние сме живи, 

ние дишаме още,

като риба на сухо се мятаме нощем.

И когато не можеш даже да дишаш,

какво ти остава, освен да напишеш!

...И тръгват онези редици от думи

като рота войници под град от куршуми,
както баща ми, 

тъй млад през март сред унгарската Пуста*

с картечница в сезона на жежките чувства...

Сънуват децата в отровната смрад,

която просмуква най-красивия град –

най-щастливия град на Балканите, 

о, елине Херодот!

На скотобойна вони целият ни живот

и войниците, които атакуваха първи,

печално превръщат се в дрипи и мърша.

По площадите ехото още не е отзвучало,

а всичко в държавата се разсмърдяло.
Гонят се псетата и мекеретата,

зъбят се, 

ръфат се в подлия мрак.

Народе мой! –

селяни, чиновници, занаятчии, поети,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си възкачим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?

Онзи – хайдушкият, родният наш,

бледнее пред днешния Екарисаж.

ДО ДОБРОТО ЗОМБИ (френд от Харманли)

  Писан е текстът преди години, в часовете на страхотна воня. В квартала около мен мнозина издъхнаха, разболели се от рак. Пред очите ми е гърдеста, разкошна весела русокоса жена... Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общ познат: какво стана с Маргарита, да не се запиля и тя по гурбет, за да сменя подлогите на някой заможен гръцки, италиански, испански, английски дядка, дето ще я пощипва, като да му е робиня? И никой нищо не знае. Изчезна хубавата знойна жена. Докато един ден случайно научавам от приятеля Тодор Трингов, дето живее в същия блок и сега от немай къде продава вестници на кварталното пазарче: "Не знаеш ли! Тя се е затворила вкъщи и не излиза". Що бе, Тошка? "Станала е кожа и кости. Виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и увиснали меса? Ей това е сега онази весела Маргарита. Да не дава Господ!" Два месеца след това виждам некролога й разлепен по тенекиените гаражи из квартала.

  Разбирам, българите сме научени да търпим, да стискаме зъби, да преглъщаме, да се срамуваме дори да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, оплаква се тъй, че цяла Европа да го чуе, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, пък нашите хора мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората! Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като негър. Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е на носилка. Върху пейката отсреща са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев – кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука.  Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро към баща ми: "Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?" (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с това "бай Кириле". Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това, а че баща ми му отвръща със задебелял език, часове преди да издъхне: "Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-м, доктор-р-ре!" Гледам го този мой баща – лицето му оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща от време на време лице към тенекиената стена на тенекиения сандък и с устни, само с устните – да не ни притесни, да не би да узнаем колко се мъчи! – мърда устни; чувам шепот, ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: "Олеле, майчице! – шепне. – Олеле, майчице". И ни лекар, нито онези двечките до главата му, аз единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми, докато съм жив, картина.

  Тая съмнение, че го убиха заради писанията ми в местния тук младежки седмичен вестник "Комсомолска искра". Просто, направиха газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци насред паркинга зад милиционерския жилищен блок № 51, срещу Пощата в пловдивския новичък жилищен комплекс Тракия, където са го привикали заради рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983 година в 16 часа, в задушния пловдивски следобед баща ми горял като факел, вързан за предпазния колан в жигулата. Писах до прокуратурата, в правото си на син писах. И... никакъв отговор. Сетне около година едно пространство от около 700-1000 метра между тролейбусната спирка и блока, в който живея, минавах вечер притеснен, че някой ще ми скочи върху гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай нож в джоба. Ай, колко неуредени сметки имам с техния зрял комунизъм и с лицемерите от типа Иван Костов да знаеш, приятелю – страстен почитател на американеца клошар и истински поет Чарлз Буковски и на зловещите екшъни, като тръпка във виртуалното пространство! Екшънът за мнозина от моето поколение си беше in live, приятелю. Всичко това пиша в отговор на игривото Ви послание**, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам голям род в Харманли, за който род почти нищичко не знам, у дома за Харманли не се говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд обаче съм на паркинга зад милиционерския блок № 51 – на същото място, където е горял баща ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и преживявам отново ситуацията в същата, вече стара жигула, с която заради този Голям Малък човек баща ми над двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Заради него и заради мен си писах тогава кратичко едно:

Сам вървя по улицата –

син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона

юмрука си

като портокал. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 avg. 2022

Илюстрации:

- Древната перла от огърлицата на Тракия.

- Горящи архитектурни шедьоври в Пловдив.

–––

* 22-годишен, редник картечар във велосипедна рота за запушване на пробиви, през март на 1945 г. баща ми е сред малцината оцелели българи при опита от войските на вермахта да пробият фронта отсам Драва. Оцелява, връща се в Пловдив с орден за храброст II степен, че с 300 м изтеглил напред фронтовата линия.

** Good zombi – предполагам, поне двайсетина години роден след мен и жител на Харманли – родния град на баща ми, ме беше нарекъл "чешит, който го кефи, защото му мяза на негов роднина" и пр. Бел.м., tisss.