"Мъдрата жена гради дома си, безумната го руши със собствените си ръце." – Библия, из Притчи Соломонови
Играят децата в
отровната смрад,
която просмуква Големия град.
Облакътен, умислен в юлския зной,
гледа бащата синчето-герой,
а това, дето носи ветрецът игрив,
са мъртвешки откоси от чума и тиф:
на могъщи талази – невидимо как,
а Земята е само едно детско оченце,
балонче от пяна на мило хлапенце.
Галопира – зловещо развяла коси,
Хвърковатата чета от Мъртви души,
която така се е врастнала в нас
с нашето родно българско "аз",
че вече не мога да си представя
как би изглеждала тази наша държава
без молитвено немия като "Отче наш"
град, за който елинът Херодот
твърдял възхитен, че е знатен и горд,
блести отдалеч като мраморна перла
в античното злато на Тракийската ера.
как тича задъхан с пяна в уста,
как пада – от вонята ударен, в калта
и протяга ръчички, и диша, и диша
Недей му отнема най-нужното нещо.
и Луната лъщи като мокро оченце
над издъхнало в тревите хлапенце.
Ала ние сме живи,
както баща ми,
Гонят се псетата и мекеретата,
утре за кого ще гласуваме пак?
Кой подлец ще си възкачим върху раменете?
Пред кое нищожество ще подгъваме колене?
Онзи – хайдушкият, родният наш,
ДО ДОБРОТО ЗОМБИ (френд от Харманли)
Разбирам, българите сме научени да търпим, да стискаме зъби, да преглъщаме, да се срамуваме дори да изохкаме. Циганинът, усети ли се зле, кански вие, оплаква се тъй, че цяла Европа да го чуе, орталъка огласят оплакванията, хленчовете му, пък нашите хора мълчаливо се бесят по селските гаражи или в обора при овцете. Срам ги е да се оплачат, че какво ще си рекат хората! Така си отиде от живота и моят баща – обгорен, почернял като негър. Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е на носилка. Върху пейката отсреща са майка ми и сестра ми, бъбрят си нещо тихичко. До шофьора се кипри лекарят Иван Бошев – кажи-речи, мой връстник. Седя при задните врати на жука. Бошев от време на време отваря стъклото откъм шофьорската кабинка и бодро към баща ми: "Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?" (Никой до онзи ден не се е обръщал към баща ми с това "бай Кириле". Баща ми беше младолик мълчаливец, жените го заглеждат, а той – влюбен в майка ми. Ей такъв беше.) Та Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното не е това, а че баща ми му отвръща със задебелял език, часове преди да издъхне: "Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма проблем-м-м, доктор-р-ре!" Гледам го този мой баща – лицето му оросено в пот, плъзнали ручейчета по обгорялата кожа. Извръща от време на време лице към тенекиената стена на тенекиения сандък и с устни, само с устните – да не ни притесни, да не би да узнаем колко се мъчи! – мърда устни; чувам шепот, ужасения шепот чувам на мъж, който се срамува да го видят безпомощен: "Олеле, майчице! – шепне. – Олеле, майчице". И ни лекар, нито онези двечките до главата му, аз единствен го виждам; ето, документирам неизличима от съзнанието ми, докато съм жив, картина.
Тая съмнение, че го убиха заради
писанията ми в местния тук младежки седмичен вестник "Комсомолска
искра". Просто, направиха газовата уредба на жигулата да избухне в пламъци
насред паркинга зад милиционерския жилищен блок № 51, срещу Пощата в
пловдивския новичък жилищен комплекс Тракия, където са го привикали заради
рекламация към мебелния магазин. И там на 31 август 1983 година в 16 часа, в
задушния пловдивски следобед баща ми горял като факел, вързан за предпазния
колан в жигулата. Писах до прокуратурата, в правото си на син писах. И...
никакъв отговор. Сетне около година едно пространство от около 700-1000 метра
между тролейбусната спирка и блока, в който живея, минавах вечер притеснен, че
някой ще ми скочи върху гърба. Минавах това разстояние, стиснал за всеки случай
нож в джоба. Ай, колко неуредени сметки имам с техния зрял комунизъм и с
лицемерите от типа Иван Костов да знаеш, приятелю – страстен почитател на
американеца клошар и истински поет Чарлз Буковски и на зловещите екшъни, като
тръпка във виртуалното пространство! Екшънът за мнозина от моето поколение си
беше in live, приятелю. Всичко това пиша в отговор на игривото Ви
послание**, пиша тази сутрин, като се радвам, че сте от Харманли. Имам голям
род в Харманли, за който род почти нищичко не знам, у дома за Харманли не се
говореше. Всяка година на 31 август между четири и пет след обяд обаче съм на
паркинга зад милиционерския блок № 51 – на същото място, където е горял баща
ми. Три цигари еднa след друга (40 минути време) и преживявам отново ситуацията
в същата, вече стара жигула, с която заради този Голям Малък човек баща ми над
двайсетина години сърце ми не даваше да се разделя. Заради него и заради мен си писах тогава кратичко едно:
–––
Няма коментари:
Публикуване на коментар