ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (961.)Празникът на Божественото минава през лудост, и това е най-сигурен начин да се усетим жизнени, именно защото сме грешни от глава до пети. – Аноним (1947)
05 oct. 2005
ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО
Обгради Злото с нежност и внимание. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, когато атакува твоята ценностна система – ако тя е основана върху човечност и обич. Онзи, който те предизвиква, всъщност е в плен на Злото и очаква да отговориш именно в неговия стил. Отпусни юзди, дай му свобода докрай да се наслади на самочувствието, че те е измамил, ограбил, разпердушинил мечтата ти и теб самия. Замълчи. Смени рязко посоката на своята лична съпротива. Проблемът, който тресе онзи човек, се опитва като вирус да проникне през защитата на твоята имунна система. Насреща ти е тежко пострадал пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в това негово състояние!
Виждам хора, зомбирани от малодушието си, и те винаги се изправят насреща ми да ме отклонят от моята цел. Мога да обвинявам, но каква полза! Никого не бих могъл да променя. Кой съм, че да променя когото и да било въпреки неговата воля; нали това вършеше Властта с моето поколение сънародници, откак сме се появили на бял свят кървави, сбръчкани две или трикилограмови врякащи старчета из майчината утроба на Отечеството върху разкошните райски поляни на материалния свят! Важни за мен да са добрите, спретнатите хора, които са най-унижавани, че изпълняват неписаните договори, каквото и да им се случва, без да се бият в гърди колко са полезни и колко човечеството им е длъжно.
Опитвам да открия моя подход към озлоблението, немарливостта и завистта, които тресат нашия дом България из основи, разтърсват всяка общност от стремящи се да живеят по правилата, според Десетте Божи заповеди. Погледни злобния с любов! Той ти помага да си изясниш кой си, защо си на този побъркал се от злото свят. Нека да ти се надсмива. Нека тържествува. Нека се обкичва със знаците на суетата. Не той, нито неговите хвалители, а ти – неизвестният, анонимният човек, си в силна позиция, щом действията ти се основават върху творческото начало, върху Любовта във високия й смисъл. Ти си строителят. Ти съграждаш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай – плодовете на твоя честен труд тепърва зреят. А градината, нивата ти е подготвена вече.
22.10.2005.
Обади се по телефона Милена. Повече от час говорим. Два месеца това лято била в България, звънила ми по телефона, не ме открила. За любовно нейно разочарование спомена, преживяла го: много плакала и прочее, та баща й бил ме споменал: "Помниш ли, някога и за Еди кого си пак тъй беше изпаднала в отчаяние и страдаше?"* И много пъти в разговора повтори, настояваше да й отговоря: "Ти обичал ли си ме? Никога не си ме обичал, нали?" Отговорих, че ми е останал романтичен спазъм от онзи период на обърканите ни отношения, а към човека, по когото в момента се терзаела, да не е толкова жестока, и особено към себе си, понеже щастие е да изпитваш любов; а щом това е Любов, сърцето няма начин да не прокърви.
И чувам пак: "Ти обичаш ли ме? Обичал ли си ме някога? Ама честно да ми кажеш". Като удавник за сламка се лови за идеята да й дам отговор на очевидно съдбовен за нея в този момент въпрос. И си помислих, докато посреднощ бъбрим: Подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш човека и каква болка е всъщност да обичаш, когато не те обичат, ала сърцето ти оголено кърви и нищо не можеш да сториш с това кървящо сърце, освен да питаш: "Хей, мой мили Августин, обичал ли си ме някога?"
Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, отвърнах:
– Това разпит ли е! На полицейски въпрос отговарям само когато питащият е срещу мен и му виждам очите.
– О-о, аз пак ще си идвам в Пловдив – каза ми, – по Коледните празници пак ще съм в Пловдив, и тогава, миличък, няма начин да не те потърся! Ще ме видиш. Хем право в очите ще те гледам! Ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.
Последното добави след дълга пауза, през която пауза долавях от отсрещния край на връзката ни звукът от префучаваща композиция на лондонското метро.
Виждам хора, зомбирани от малодушието си, и те винаги се изправят насреща ми да ме отклонят от моята цел. Мога да обвинявам, но каква полза! Никого не бих могъл да променя. Кой съм, че да променя когото и да било въпреки неговата воля; нали това вършеше Властта с моето поколение сънародници, откак сме се появили на бял свят кървави, сбръчкани две или трикилограмови врякащи старчета из майчината утроба на Отечеството върху разкошните райски поляни на материалния свят! Важни за мен да са добрите, спретнатите хора, които са най-унижавани, че изпълняват неписаните договори, каквото и да им се случва, без да се бият в гърди колко са полезни и колко човечеството им е длъжно.
Опитвам да открия моя подход към озлоблението, немарливостта и завистта, които тресат нашия дом България из основи, разтърсват всяка общност от стремящи се да живеят по правилата, според Десетте Божи заповеди. Погледни злобния с любов! Той ти помага да си изясниш кой си, защо си на този побъркал се от злото свят. Нека да ти се надсмива. Нека тържествува. Нека се обкичва със знаците на суетата. Не той, нито неговите хвалители, а ти – неизвестният, анонимният човек, си в силна позиция, щом действията ти се основават върху творческото начало, върху Любовта във високия й смисъл. Ти си строителят. Ти съграждаш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай – плодовете на твоя честен труд тепърва зреят. А градината, нивата ти е подготвена вече.
22.10.2005.
Обади се по телефона Милена. Повече от час говорим. Два месеца това лято била в България, звънила ми по телефона, не ме открила. За любовно нейно разочарование спомена, преживяла го: много плакала и прочее, та баща й бил ме споменал: "Помниш ли, някога и за Еди кого си пак тъй беше изпаднала в отчаяние и страдаше?"* И много пъти в разговора повтори, настояваше да й отговоря: "Ти обичал ли си ме? Никога не си ме обичал, нали?" Отговорих, че ми е останал романтичен спазъм от онзи период на обърканите ни отношения, а към човека, по когото в момента се терзаела, да не е толкова жестока, и особено към себе си, понеже щастие е да изпитваш любов; а щом това е Любов, сърцето няма начин да не прокърви.
И чувам пак: "Ти обичаш ли ме? Обичал ли си ме някога? Ама честно да ми кажеш". Като удавник за сламка се лови за идеята да й дам отговор на очевидно съдбовен за нея в този момент въпрос. И си помислих, докато посреднощ бъбрим: Подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш човека и каква болка е всъщност да обичаш, когато не те обичат, ала сърцето ти оголено кърви и нищо не можеш да сториш с това кървящо сърце, освен да питаш: "Хей, мой мили Августин, обичал ли си ме някога?"
Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, отвърнах:
– Това разпит ли е! На полицейски въпрос отговарям само когато питащият е срещу мен и му виждам очите.
– О-о, аз пак ще си идвам в Пловдив – каза ми, – по Коледните празници пак ще съм в Пловдив, и тогава, миличък, няма начин да не те потърся! Ще ме видиш. Хем право в очите ще те гледам! Ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.
Последното добави след дълга пауза, през която пауза долавях от отсрещния край на връзката ни звукът от префучаваща композиция на лондонското метро.
* * *
Размърда се ситуацията около печатаря от Рогош. Шефът на областната управа на КТ "Подкрепа" като че ли проявява склонност (или тъй ми се струва) да се заеме със случая около измамника от Рогош, мерна се в лакърдиите му и предложението да им напиша книга за синдиката "Подкрепа" по негови спомени и документи от 1989-1990 г.
– Ще осигуря пари за издаване – каза; говори около двайсетина минути къде живял, какво работил някога и как се заел да създава първата структура на синдиката извън столицата. После внезапно, без преход каза нещо, което ме хвърли в оркестъра, както гласи лафът: – Знам го тоя чешит, от ученическите години го познавам. Още оттогава си беше провалена личност.
– Ще осигуря пари за издаване – каза; говори около двайсетина минути къде живял, какво работил някога и как се заел да създава първата структура на синдиката извън столицата. После внезапно, без преход каза нещо, което ме хвърли в оркестъра, както гласи лафът: – Знам го тоя чешит, от ученическите години го познавам. Още оттогава си беше провалена личност.
* * *
Ай че интрига! Увлечен съм по момиче, което има отсъстващия безбрежен ясносин поглед на баща ми: със същата хладина, все едно през теб се е втренчила в космоса Вечността или изваяна от бял мрамор статуя. Чудесната женска гордост, която винаги така силно ме е предизвиквала! "Ей, хубавелке – рекох си наум, – няма да ти позволя да ме изкушиш. Ни крачка, ни жест към теб! Върви друг някого да си търсиш, на друг раменца да въртиш, нервите му да пилиш и деца да му раждаш!"
Заех се с компютърната програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неособено учтива упоритост от бащата на мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето бе на индивидуално обучение, че си счупило крака, и при тези мои посещения два пъти в седмицата се сприятелихме с баща му. Накупих най-подробни скъпи учебници за Photoshop и най-новата версия СS 2. Последното ми завоевание... засега.
25.10.2005.
Идея! При сключване на договор с КТ”Подкрепа", според офертата на неуважаемия Атанас Кръстев от миналия четвъртък, да бъде записано като лично мое задължение да подготвя книга за раждането на синдиката в Пловдив, едно от първите граждански сдружения в Южна България.
26.10.2005.
Заех се с компютърната програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неособено учтива упоритост от бащата на мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето бе на индивидуално обучение, че си счупило крака, и при тези мои посещения два пъти в седмицата се сприятелихме с баща му. Накупих най-подробни скъпи учебници за Photoshop и най-новата версия СS 2. Последното ми завоевание... засега.
25.10.2005.
Идея! При сключване на договор с КТ”Подкрепа", според офертата на неуважаемия Атанас Кръстев от миналия четвъртък, да бъде записано като лично мое задължение да подготвя книга за раждането на синдиката в Пловдив, едно от първите граждански сдружения в Южна България.
26.10.2005.
Изплатих големия заем 2000 лв. от учителската ни взаимоспомагателна каса, за да си купя компютър и да предплатя на печатаря от Рогош за отпечатването на книгата ми, и се захващам да допълвам петстотинте лева остатък в кредитната си карта. Тези дни смятам да внеса още 150, и тъй остават 250 лв. да добавя до Коледа. Брутната ми месечна заплата от 420-450 лева, всъщност, като приспаднат данъци и задължителни налози, във вид на реална сума, с която остава да разполагам, е 320 лева. Ограничил съм разходите за храна. Дрехи, обуща почти от петнайсетина години не съм купувал. Дрехите и обущата последно са купувани по Живково време. Няма що, демокрацията иска жертви.
Демокрацията или онова, което медиите у нас гръмко зоват демокрация, превърна мнозинството от моето поколение българи в плахи и притеснени хора, разчитащи на подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри, макар тези мои сънародници да са специалисти в професионалната си сфера, която мародери, т.е. обслужващите т.нар. "български политически елит", са закрили. А и как да не бъде задушена дейността на куп предприятия в моя Пловдив, когато цялото им оборудване, машинният й парк на тази някога носеща огромни приходи за общината ни промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън България или нарязани и продадени за скрап!
Господинът от "Подкрепа" не ми се обади, както се беше зарекъл. Реших, че не си струва да търся каквато и да е помощ от подобни персони. В отношенията с управата на местната КТ"Подкрепа" започнах да се усещам външен посетител сред обаятелни личности, които чудесно се разбират помежду си, сработват се и кой ги знае от какъв зор тези чудесни мои съграждани са любезни с мен както с опърпан беден роднина... Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам под носа да ми захлопнат вратата, но ясен знак да ми дадат, че напразно с тях само си губя времето.
Демокрацията или онова, което медиите у нас гръмко зоват демокрация, превърна мнозинството от моето поколение българи в плахи и притеснени хора, разчитащи на подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри, макар тези мои сънародници да са специалисти в професионалната си сфера, която мародери, т.е. обслужващите т.нар. "български политически елит", са закрили. А и как да не бъде задушена дейността на куп предприятия в моя Пловдив, когато цялото им оборудване, машинният й парк на тази някога носеща огромни приходи за общината ни промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън България или нарязани и продадени за скрап!
Господинът от "Подкрепа" не ми се обади, както се беше зарекъл. Реших, че не си струва да търся каквато и да е помощ от подобни персони. В отношенията с управата на местната КТ"Подкрепа" започнах да се усещам външен посетител сред обаятелни личности, които чудесно се разбират помежду си, сработват се и кой ги знае от какъв зор тези чудесни мои съграждани са любезни с мен както с опърпан беден роднина... Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам под носа да ми захлопнат вратата, но ясен знак да ми дадат, че напразно с тях само си губя времето.
* * *
Което си бях пожелал, едва шестнайсетгодишен: Малки войни по всички фронтове. Мечтата да си видя ръкописа отпечатан в спретнато томче книга ми бе ориентир в низ отлетели години на подсичане в кръста, предателства и идиотщини от всякакъв вид. И все пак знам, че съм щастливец, без да съм срещал Голямата любов. И що от това! Съдбата ми е предопределена; което от мен зависи, съм сторил, пък и продължавам, доколкото ми позволява моята ограниченост, честолюбието ми на неизвестен автор. Важното е да продължа този стил на живот, заимстван от средновековните монаси. И когато осъществя проектите си, надявам се, в онзи сюблимен миг ще се появи Моето момиче от сънищата, за да му покажа – единствено в негова чест и само на нея – кой съм, какви победи, какви завоевания съм имал, какви подвизи, накъсо казано – да се изфукам, както аз си знам. И ще се посветя оттам насетне на Нея, ще й угаждам, ще я глезя, ама пак тъй потайно и премерено, какъвто в тези тънки неща винаги съм бил.
Plovdiv, edited on 23 apr. 2022
Илюстрации:
- Младото момиче е най-хубавият дар за света.
- Пловдивската Главна (улица) в делничен ден.
___* Беше си посегнала на живота, та родителите й ми звъняха често вечер в течение на седмица да й говоря, за да я убедя, че си струва да живее. И аз, разбира се, след като й даваха телефонната слушалка, говорех, че ще се видим някой ден, но сега е още зима, и това ще стане, когато дойде пролетта и тогава ще седнем в някое разкошно малко кафене да си бъбрим, да се гледаме в очите и да ни бъде пак хубаво, както някога, когато май наистина бях увлечен по нея, ала баща й – известна личност сред на пишещите, направи всичко възможно да ни раздели. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
