ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (879.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (879.) 

  Жълтия пунктир на костите/ отбелязват скелет на жена и мъж./ Можеш ли да се отдалечиш – ще видиш,/ че това мълчание прилича изумително на два/ млечни пътя, срещнали се в мрака на пръстта. – От "Тракийска гробница", М. Берберов (1934-1988)

  13 uli 1997

МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

     

  Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов – тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар и известен, вероятно много повече преживял. За пръв път това нещо усетих в хотелчето на Стоб* близо до град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и духа на любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласналия се по нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моята възраст, оплескан до ушите, му полагаше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои домашни дертове, и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден, 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския жилищен квартал Павлово, без да предположа, че му е празник, пък целия следобед се обадиха по телефона само двамина от мнозината му уж приятели, да му честитят, и вече някъде около девет вечерта внезапно в унилата обстановка – докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая, т.е. беше ни зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по онзи мълчалив телефон говори с някого, и след само десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ми ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим уж... един от шестнайсетте чешита вносен чай, който Юлия имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като нито чай пихме – ни дявол, точно в полунощ, чувам гласа на Мишо от долния етаж в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше вързал кънките, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола, а там като прожектор, или по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромна, месеста розова месечина; и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо сам заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори; разбирах, говори за мен, но не почнах да се извинявам, а само го успокоявах тихичко с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ех, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там, един или два етажа по-горе, в хол като хола в неговия апартамент, сме обсъждали стихове, картини, изкуство: и въобще, бъбрили сме си, демек, само за изкуство, приказвали сме с дяволитата секси Юлия – едно от най-готините момета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)***, която особена картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си, това са толкова пари! – цели триста лева, а пък аз я заяждах, че картината му на знатния Щербак и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я туриш да си легне, и на другата страна да я положиш, не стои никак зле над чаршафите в спалнята й, и естествено това трябва да ни изпълва с кеф, че така евтино е налетяла на толкова модерна ценна цапаница.

  А Мишо, като ме изслуша внимателно, привел едното си ухо към мен, си продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а пък първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – силно заекващ и хълцукащ от излокания коняк, и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждясал глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансссссцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на следващия ден по обяд у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд върху Речника за чужди думи в българския ни език: Ега си, що пък ще да рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което хич не ми стои зле, дали да не го взема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в приказките ни Мишо и не криеше неприязнените си чувства. Обаче реши, че именно на моя милост се полага честта да произнеса надгробно слово над ямата с трупа на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. Но той ми го беше така картинно описал: как като млад нахакан царски офицер дефилирал в парадна униформа с чаткащата по камъните дълга сабя под прозорците на хубавото момиче, което впоследствие се оказва майка на Мишо. И тогава там – сред пловдивските централни гробища край големия булевард, по който прелитаха в огромни прашни мерцедеси с ханъмата, бебчето и сюрия дребни дечица турските гастарбайтери, претоварени с какъв ли не багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима камениста Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии, привел учтиво очи, рекох няколко приказки за следите в росата, по която току-що отминал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракийска низина, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... – и на това място замълчах както актьор, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но... остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла! Нищо не остава. Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите.

  4. На маса в кафенето на СБП – прословутия им Съюз на българските писатели, на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима или шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, ама и не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по гърба (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улицата встрани от Американското посолство, на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия – височък мил момък в чудесно стояща му новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей този тук! – сочи ме Мишо. – Виждам как от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двама с "дървения" Иван Сарандев от Ямбол в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов, после на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си заслужава авантюрата да се самозаточа учител в някакво си Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам даскал повече от година и че ех, ами даскалуването си е въртене на стара грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йордан Йовков (пак някакво тяхно си театро), а Мишо рече: "Остави го! Да върви... Той знае какви ги върши. Имам чувството, че зад гърба му са много хора". Става този приятен мухабет, кажи-речи, не в олтара, ама почти в светая светих на соц.културата, на третия етаж над софийското кино "Култура", следобяд на дъждовната Есен 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, ала милият приятел Мишо все пак се е оказал прав, едва сега разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от онзи най-заможен Хаджи-Трендафилов род насред разграбена, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род  – керемидарна предците им били построили. Керемидови са от старите четири джинса, побягнали от ислямските кощунства и кланетата над християни в някогашно Велико Търново, за да вдигнат подир кирпичена къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, тъй далеч от Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата долу река Тополница, след като първо дом за челядта устроили, а за несломимия дух – черква, около която като лястовиче гнездо се завъртяло селище с многозначителното име Калугерово.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 fev. 2022

Илюстрации:

- И мъдрец си губи ума пред женския чар.

- Младият Михаил Берберов (1934-1988).

Вж. https://duma.bg/pripomnyat-kultov-poet-s-avtoretsital-n1259?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2853

____

* Четирима във волгата на Любомир Гуляшки (1939) – художник и скулптор, син на писателя на Държавна сигурност Андрей Гуляшки, отпрашихме, като екип на вестник "Народна култура", в посока градчето Стоб с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев (1934-2020) се появи на следния ден, след като вече бяхме изкарали една щура вечер в компания на местни хора, които се оказаха прекрасни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и кървави истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника после беше запълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – моите и на възнисичкия Марковски, допълнени с графики на едрия Любомир Гуляшки.

** По това време Юлия, чието име тук замених, водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. 

*** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция, отличен като живописец в Малта, посвещава живота, творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материалното. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, а пък хищника облагородява с целувка; за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия панегирик за този супер-велик художник на Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, недостижим за простосмъртен артист, според внушението на великия ми приятел, който не се и опита да ми стане гуру. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (878.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (878.) 

  Когато лъжа те преследва отвред,/ вслушай се в тихия глас на сърцето,/ всеки може да бъде известен поет,/ но малцина са истинските поети. – Аноним (1947)

  01 fev. 1981

ЕНЕРГИЯ

За правдата говорехме с Поета*.
Това бе разговор съвсем непоетичен
между идеята и съвестта. Трещяха
пушечните изстрели не тъй парадно,
не тъй площадно празнично и громко.
За правдата говорехме, бе разговор
нелицеприятен**, но виждах как тачанките
браздят дълбоки бръчки, как ни заливат
полкове червенознаменни, как в ъгълчето
там, където зазорява погледът,
красиво злобни светкавици просветкат.
За правдата – за нея си говорехме
като деца, за миг изгубили най-скъпото.
 
Гневеше се Поетът, аз го слушах;
злобеех аз, но той не искаше да чува,
и сплетоха се на кълбо две злоби
в името на Революцията,
дяволите да я вземат!
 
Сега – когато пепелта на дните
засипва онзи ден, онази маса,
облакътен на вечерта, сам в моя Пловдив,
в дома на един от нейните художници,
в центъра на нашата Тракийска и световна
низина, надничайки сам иззад рамото си,
обръщам шапката широкопола на хоризонта,
плесенясал от обяснения, покаяния
и големи кухи лъжи за демокрацията.
 
Разкошна звездна вечер ми нашепва
нещо мило, нещо топло, и сърцето
самичко се втурва, за да хлопа
по портите, прозорците и по стените
на могъщите световни крепости,
търсейки човека... Както винаги!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 fev. 2022

Илюстрации:

- Един от т.нар. Априлско поколение поети.

- Край Марица, Пловдив, с мъничката Вера.

___
* Михаил Берберов (1934-1988), родом от Стара Загора, присадил се в София, изпърво женен за десетина години по-възрастната от него Ана Александрова, също поетеса и майка на дъщеря им Вера, а години по-късно един от малцината, който ми подаде ръка. На четири очи пред сестра си Петя Самарджиева веднага след погребението на баща си в Пловдивското общинско гробище ме нарече "духовен брат". Отношенията ни с Мишо бяха странни: усещах го духом уязвим (и това съм го описал в текста "Мишо, Юлия и... другите"), въпреки че бе твърде известен, а и секретар на партийната организация в казионния Съюз на българските писатели. Вж. http://dictionarylit-bg.eu/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2

** (рус.) Базпристрастен. За съжаление мнозинството пишещи известни интелектуалци употребяват думата като "неприятен", очевидно защото толкова добре познават руския език. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (877.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (877.) 

  ...И всичко стана жално моментално:/ и хората, и бедното предградие,/ и снимката, излязла тъй добре;/ и двамата се гледахме печално,/ и нейде сe обади едно радио:/ "Вероника, животът е море!"– Валери Петров (1920-2014)*

  12 maj 1989

БРАТОВЧЕДКАТА РЕНИ

  Писмо от Рени. Пощенско клеймо с дата 20 април 1989 г., гр. Толбухин**. Картичка от морския бряг край Балчик. В далечината – платноходка, а над платноходката пухкави симпатични облачета, небе, чайки. Върху гърба на картичката – с отчайващо грозен, защото е очевидно разкрасяван надпис с химикалка: "С много обич, Рени!" В долния десен ъгъл на листа се мъдри рисувано с лилав флумастер сърце, пронизано от отровно-зелена стрела, и капки кръв, четири броя, кървави. Картичката е илюстрация към четиво върху карирания лист, от познат вид хартия, върху която доносниците си пишат доносите, а жалбоподателите си пишат жалбите, заявления, молби и прочие болежки, и които листове във формат А-4 човек може да си купи по за 1 стотинка парчето от всяко павилионче за вестници, пури, вафли и близалки. Текстът върху листа...

  Здравей, Верче!

  Как си??? Получи ли ми писмото? Извинявай, че ще ти пиша с такъв тон, ама си го заслужаваш! Ако искаш, после ми се сърди, колкото искаш, няма да се обидя! Поне за баба и за майка ти си помисли! 

  Майка ти преди малко ни се обажда, плаче по телефона и не знае какво да прави. Не съм си и помислила, че можете да бъдете такива с Надя. Да не мислиш, че като отидете при баща си, много ще спечелите? Още след една седмица той ще ви изостави и ще се чудите после какво да правите.

  Бил ви обещал, че ще ви води всяко лято на море... Празни приказки... Колкото ви води и друго лято. За една седмица, и толкоз! Да не мислите, че ще сте на кяр! Баща ти ви иска, за да грабне колата и апартамента... А после???... 

  И си помисли! Повече може изобщо и да не видите баба Вичка***. През ваканцията, както знаеш, бях на село. Не съм ти казвала, но сега ще ти го кажа – баба е постоянно в напрежение кога най-после всичко ще свърши. Помислете си хубавичко и за нея. Вече не е млада и може да се разболее. Да не мислиш, че й е леко! Тя се надява да останете при майка ти, ама вие какво??? – най-неочаквано решавате да се измъкнете, ни лук яли – ни лук мирисали... И сами виждате какво става у вас, нали! Ама сте готови, щом някой пръст ви покаже, и да хукнете след него.

  И какво е това "ще видим"! Или не сте решили още при кого да останете, а??? Аз също знам какво става у вас. Недей да си мислиш, че съм далече от тези неща. На майка ти, дето ви е отгледала, да й сервирате сега такава изненада… Ами че тя съвсем без нерви ще остане... Майка ти, дето всичко ви купува, а освен всичко това хрантути и баща ти, сякаш той не е от това семейство, ами е на пансион... Ами баба, дето толкова неща ви изпраща от село! Къде друг път ще видите такова нещо?! Или при другата ви баба, на баща ти при майка му, а?!

  Майка ти ще гледа всичко да направи, само и само за да те освободи от лятна бригада****, а баща ти и пръста си даже няма да помръдне. Затова ли искаш сега да останеш при него? 

  И си помислете хубавичко! Още веднъж ви казвам... И не си мисли, че те осъждам или оправдавам. Знам, колко ти е тежко и трудно в момента, и те разбирам. Но останете ли при баща си, нищо няма да намерите. И изобщо, не се колебайте, ами изберете майка си, защото тя не е вече толкова лоша. Тя въобще не беше такава избухлива, зла и много нервна, обаче баща ти я направи такава. С неговите натяквания и измислици, че му изневерявала...

  И Надя какво си мисли?!... Че майка ти вече ще е луда да се жени отново ли?!... Достатъчно се напати тя с разни мъже и й стига. А ако стане така, че все пак си намери някой кротък мъж, нека и Надя да не си мисли, че майка ви ще ви изостави, което би направил баща ти. Та майка ви предостатъчно ви обича, за да си навлече още някой такъв като баща ти. Ами че тя, ако не мислеше за вас, хич нямаше да се тревожи. Ще ви даде зелена светлина, и край – заминавайте, не ми трябвате!

  Крайно време е да разберете всичко. Не сте малки. Избирайте – майка ти или баща ти? И знай – нито те обвинявам, нито те оправдавам.

  Рени

  П.П.: Ако щеш, ми се сърди, ако не щеш – недей, твоя си работа!

    * * *
  Писмо от Вера. Дата на пощенското клеймо – 22 април 1989 г., Пловдив. Картичка от Стария град: Римският амфитеатър и прочие. В далечината –панелен комплекс, гордостта на родното ни соц. строителство. В небесата над 300-хилядния град – пухкави облачета. Върху гърба на картичката: "С много обич. Вера". В долния десен ъгъл – мастилено сърце, пронизано от стрела, и пак четири капки, ала този път: тъмносиня кръв. Към картичката, пак върху подобен кариран лист за жалби, доноси и заявления, послание:

  Здравей, Рени!

  Не мога да те позная. Като че ли това не си ти. Вярно е, че можеш и да си съставяш каквото мнение си искаш за мен и Надя, и ние не сме задължени да ти се сърдим. Но разбери, винаги съм те смятала за една от моите най-добри приятелки. Знаем, че желаеш да ни помогнеш, но ни остави сами да решим. Просто ние не желаем да се влияем от чуждо мнение. Трябва да си живял в тази атмосфера, да си го изпитвал, а не да си го чул от устата на друг, и тогава ще имаш право да решаваш.

  Обвиняваш ме, че измъчвам майка и баба, но така и не ми стана ясно в какво ме обвиняваш. В това, че – наред с майка, баба Вичка, моята сестра Надя, теб и други – обичам баща си ли? Питаш: Какво е това "Ще видим", или не сме решили още при кого да останем? Но сама прецени лесно ли се избира между роден баща и родна майка.

  С Надя досега не сме решили дали ще останем при единия или другия, и ни учудва, че ти си по-компетентна от нас в това отношение... Благодарим за съветите относно въпроса, но ни остави сами да решим.

  С обич: Н. и В.

    * * *

  Вероятно вече се питате какво отговорила компетентната Рени. Може би ви се ще да узнаете още нещо за истинското състояние на нещата в това злополучно семейство. Разкошни са рано помъдрелите ни деца. Чудесна си, Рени! Наистина изпитах ужасни угризения на съвестта, докато четях и си записвах с разплакани очи, притиснал до гърди хавлиена кърпа, какви съм ги вършил досега.

БЕЛЕЖКА:

  Случаят не е от типичните а ла Хари Потър четива, любими на изискания читател. По онова време трите момиченца бяха: Рени – на 13, Вера – на 12, Надя – на 9 години, а жалкият обект на ужасните обвинения, таткото, който обещавал да си води дъщерите всяко лято на море, е преписвачът*****. Но какво значение кой е той! Всеки мъж би могъл да стане татко и да изпадне в подобна ситуация, ако си има дъщеря, особено пък ако дъщерите са две и освен това си имат братовчедка в далечен край на България. Неприятна работа, бих казал – не се отваря дума нито за магьосници, духове, за жени с три цици и рибя опашка, хвърчащи джуджета, магьосници или за уроди с рога, та преписвачът само смирено моли: евентуалният почитател на най-елитна проза, съставена от изискани чорби тип "Хари Потър" и прочие, да прояви известна доза търпение. Уви, това тук не е модерна литература!  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 jan. 2022

___
* Валери Петров (1920-2014), из поемата "Тавански спомен" (1942).
** Днешният град Добрич.  
*** Тъй в добруджанските две села назовават адашките на английската кралица Виктория, а случва се за тежест да добавят Печувца (Печовица), което ще рече "невястата му на Петър".
**** В онова време (1988) полето край Пловдив бе замляно със зеленчук, та през ваканцията децата от началния курс също ги извозваха с автобуси да берат чушки, домати, краставици и каквото днес, след трийсет и три години демокрация, няма как да откриете повече вТракия, в най-плодната земя на Европа, изхранвала някога Римската империя с плодове и зеленчуци. 
***** Който оформи текста на тази неизмислена история от детството на две дъщери – Вера и Надя, от които по-голямата, понеже не си харесвала името и го префасонирала от Вера на "Вероника", може би ще празнува рождения си ден точно днес, някъде на 150 км от Пловдив. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (876.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (876.)

  Любовта е както хремата, как да я скриеш! Кихаш, кашляш, сополивиш се и място не можеш да си намериш, че те гори отвътре, докато не я изболедуваш докрай. И докато мъжът става за посмешище, дори глупавата жена поумнява и се изпълва от хитрост и коварство. – Аноним (1947)

  

  13 uli 2007

ЗА ЛЮБОВТА КЪМ ОМЪЖЕНА ЖЕНА

Ах, повярвайте, госпожо, зная доста номера,
ала ми е невъзможно от мераци да се спра!

Че събудихте у мене дяволски копнежи, страст,
сред гърдите ви налети давя се в мечти и аз.

Като морски вълк преплувал устни, шия, рамене,
мога ли да не сънувам сладичкото ваше "не"!

Жежките очи искрящи, погледът ви, гневен, лют
будят в мене някогашна тръпка на копнеж и смут. 

Зная колко ви е чудно, че ме виждате старик –
оглупял, едва съгледал вашия прекрасен лик.

Мадригал ще ви избича, щом открия празен лист,
луд по цялата девича страст на погледа ви чист.

Вий за мене сте награда – с кофа и парцал в ръка, 
забранен плод зрял на Ада, хем и чужда при това!

Ай, ужасно! Как завиждам на съпруга ви прочут,
даже нека ме прониже с нож като опасен луд.

В кръв облян, ще се изправя и ще му благодаря,
че от бяс ме отървава, та спокоен да умра.

Озовал се с мъка черна в глупавата своя страст
на съпругите неверни в Рая ще ви соча аз.

Туй е вярната съпруга, най-достойната жена, 
осмото световно чудо в подлите ни времена.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 jan. 2022

Илюстрации:

- Най-великият в испаноезичната лит. класика.

- C.R.Leslie, (1794-1859), Дулцинея дел Тобозо.

–––

* Мигел де Сервантес Сааведра (1547-1616) е испански романист, драматург, поет. Романът му "Дон Кихот" е смятан за първият модерен  европейски роман, класическа творба на Западноевропейската литература, един от образците на художественото литературно изкуство. Бел.м., tisss.