ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (879.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (879.) 

  Жълтия пунктир на костите/ отбелязват скелет на жена и мъж./ Можеш ли да се отдалечиш – ще видиш,/ че това мълчание прилича изумително на два/ млечни пътя, срещнали се в мрака на пръстта. – От "Тракийска гробница", М. Берберов (1934-1988)

  13 uli 1997

МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

     

  Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов – тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар и известен, вероятно много повече преживял. За пръв път това нещо усетих в хотелчето на Стоб* близо до град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и духа на любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласналия се по нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато млад поет – горе-долу на моята възраст, оплескан до ушите, му полагаше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои домашни дертове, и усетих, че му е неособено драго да го видя в роля на ухажвана особа.

  2. На Архангеловден, 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския жилищен квартал Павлово, без да предположа, че му е празник, пък целия следобед се обадиха по телефона само двамина от мнозината му уж приятели, да му честитят, и вече някъде около девет вечерта внезапно в унилата обстановка – докато жена му Антоанета се мотаеше в съседната стая, т.е. беше ни зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по онзи мълчалив телефон говори с някого, и след само десетина минути на вратата цъфна Юлия**. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ми ние вече се познаваме". И после се качихме с Юлия на по-горния етаж чай да варим уж... един от шестнайсетте чешита вносен чай, който Юлия имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като нито чай пихме – ни дявол, точно в полунощ, чувам гласа на Мишо от долния етаж в слушалката: "Решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше вързал кънките, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола, а там като прожектор, или по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромна, месеста розова месечина; и като ръкомахаше театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо сам заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори; разбирах, говори за мен, но не почнах да се извинявам, а само го успокоявах тихичко с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ех, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там, един или два етажа по-горе, в хол като хола в неговия апартамент, сме обсъждали стихове, картини, изкуство: и въобще, бъбрили сме си, демек, само за изкуство, приказвали сме с дяволитата секси Юлия – едно от най-готините момета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)***, която особена картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си, това са толкова пари! – цели триста лева, а пък аз я заяждах, че картината му на знатния Щербак и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я туриш да си легне, и на другата страна да я положиш, не стои никак зле над чаршафите в спалнята й, и естествено това трябва да ни изпълва с кеф, че така евтино е налетяла на толкова модерна ценна цапаница.

  А Мишо, като ме изслуша внимателно, привел едното си ухо към мен, си продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а пък първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – силно заекващ и хълцукащ от излокания коняк, и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждясал глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансссссцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на следващия ден по обяд у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд върху Речника за чужди думи в българския ни език: Ега си, що пък ще да рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което хич не ми стои зле, дали да не го взема за обида, при положение че не съм трасцендентален?****

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в приказките ни Мишо и не криеше неприязнените си чувства. Обаче реши, че именно на моя милост се полага честта да произнеса надгробно слово над ямата с трупа на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. Но той ми го беше така картинно описал: как като млад нахакан царски офицер дефилирал в парадна униформа с чаткащата по камъните дълга сабя под прозорците на хубавото момиче, което впоследствие се оказва майка на Мишо. И тогава там – сред пловдивските централни гробища край големия булевард, по който прелитаха в огромни прашни мерцедеси с ханъмата, бебчето и сюрия дребни дечица турските гастарбайтери, претоварени с какъв ли не багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима камениста Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им физиономии, привел учтиво очи, рекох няколко приказки за следите в росата, по която току-що отминал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на нашата Тракийска низина, както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... – и на това място замълчах както актьор, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но... остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее. Вятър и мъгла! Нищо не остава. Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали гробищният троскот и червеите.

  4. На маса в кафенето на СБП – прословутия им Съюз на българските писатели, на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима или шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, ама и не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми, с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по гърба (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал в улицата встрани от Американското посолство, на пъпа на София, имах и наглостта да уговоря постовия – височък мил момък в чудесно стояща му новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула): "Виждате ли го ей този тук! – сочи ме Мишо. – Виждам как от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двама с "дървения" Иван Сарандев от Ямбол в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов, после на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си заслужава авантюрата да се самозаточа учител в някакво си Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам даскал повече от година и че ех, ами даскалуването си е въртене на стара грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йордан Йовков (пак някакво тяхно си театро), а Мишо рече: "Остави го! Да върви... Той знае какви ги върши. Имам чувството, че зад гърба му са много хора". Става този приятен мухабет, кажи-речи, не в олтара, ама почти в светая светих на соц.културата, на третия етаж над софийското кино "Култура", следобяд на дъждовната Есен 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, ала милият приятел Мишо все пак се е оказал прав, едва сега разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от онзи най-заможен Хаджи-Трендафилов род насред разграбена, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица, до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род  – керемидарна предците им били построили. Керемидови са от старите четири джинса, побягнали от ислямските кощунства и кланетата над християни в някогашно Велико Търново, за да вдигнат подир кирпичена къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, тъй далеч от Търново, в полите на Средна гора, над цъцрещата долу река Тополница, след като първо дом за челядта устроили, а за несломимия дух – черква, около която като лястовиче гнездо се завъртяло селище с многозначителното име Калугерово.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 fev. 2022

Илюстрации:

- И мъдрец си губи ума пред женския чар.

- Младият Михаил Берберов (1934-1988).

Вж. https://duma.bg/pripomnyat-kultov-poet-s-avtoretsital-n1259?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2853

____

* Четирима във волгата на Любомир Гуляшки (1939) – художник и скулптор, син на писателя на Държавна сигурност Андрей Гуляшки, отпрашихме, като екип на вестник "Народна култура", в посока градчето Стоб с Михаил Берберов и белетриста Георги Марковски (1941-1999), а Иван Сарандев (1934-2020) се появи на следния ден, след като вече бяхме изкарали една щура вечер в компания на местни хора, които се оказаха прекрасни певци на македонски песни, разказвачи на битови цинични задевки и кървави истории. Ядохме-пихме, дето се вика, на провала. Цялата втора страница на вестника после беше запълнена с репортажи и импресии за селището Стоб – моите и на възнисичкия Марковски, допълнени с графики на едрия Любомир Гуляшки.

** По това време Юлия, чието име тук замених, водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. 

*** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция, отличен като живописец в Малта, посвещава живота, творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материалното. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, а пък хищника облагородява с целувка; за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия панегирик за този супер-велик художник на Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, недостижим за простосмъртен артист, според внушението на великия ми приятел, който не се и опита да ми стане гуру. Бел.м., tisss.