събота, 20 ноември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (804.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (804.) 

  За Историята няма никакво значение дали – събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и материална мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни хора, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени или сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и лично достойнство дори и в най-свирепи времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а медиите разхвалват лъжци и лицемери, закриляни от най-високите етажи на властта. О, това не е реакция срещу погрома над духа и душата на един от най-уравновесените и силно изстрадали народи на континента... Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно съзряване, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към власт, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.


   Зимата на 1997 година* – Аноним (1947)

  19 avg. 1998

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ



   Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител от VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в сборника "Кардиф"**според него, имало недонаписани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Там можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения пък той би написал фразите другояче – по-ритмично и звучно. "Ама да не се засегнеш – рече, – стиховете са особени..." Що да се засягам – отговарям, – това, което ми казваш, е най-положителната критика, която съм слушал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое лично изобретение.

  Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фразите си над две-три хилядолетия преди мен Сафо, Алкей и Архилох, доколкото българският превод дава представа... А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество – според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, като оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у човека, и така твоят читател, слушател, зрител... от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да бъде активен разум, т.е. съ-творец.

  Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието или интелектуалната енергия у една нация или цял един континент. Да, говоря за Европа. Учението на Христос е такава енергия от по-висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от човеците, обаче, тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за по-велики дела. 
"Великите произведения (...) ни обезсърчават – откровеничи Атанас Далчев. – Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: защото велика е творбата, която те зарежда с желание за творчество, а не когато ти го отнема, и задъхан от възхита, немееш пред това чудо.

  Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, познава лично мафиотския бос Васил Илиев, основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото усмъртиха ден преди да навърши трийсет и шестата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила, да речеш, изсипала се Сицилианската мафия, явиха се и любимците на Българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Туньо (Трифон Иванов), Наско Сираков и поне още шестима, които вече не помня. Гордостта на нацията – коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод снощи отворихме дума за серията криминалета на някой си Христо Калчев за българската мафия, където описал фамилията Илиеви с алегорични прякори Нерон, Калигула, Месалина и връзките на тази фамилия с тип, напомнящ Андрей Луканов в литературния образ на политически дон с прякора Пентхауз
***.

  Едрият, масивен Дончо настоява:
"Христо Калчев е фиктивно име. А може и да има такъв автор, дето шкодичката му я гепили апашите, па той се обърнал за помощ към свирепите мутри, станал им симпатичен, и значи големите мутри почнали да му пеят пикантерии от биографията си, може! Но друг е истинският автор, и той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен ще да е дори и от старите-новички структури на Държавна сигурност. Идеята им е да замаскират най-лакомите в днешна България".

 Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на угнила шума и старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на пържена в старото олио риба. Седяхме върху пластмасовите столове под двата ярки фирмени чадъра на "Кока-Кола", пък Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка и уханна мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унила отпуснатост витаеше над главите ни.

 "Васко Илиев беше доста интелигентен мъж и не съм го чул да говори по хъшлашки цинично. Наистина беше организатор и мозък... като Ахмед Доган, например. Смачка кокошкарите – най-дребните апаши, и изгради дисциплинирана армия сред хората си; захвана се с твърде големи игри; намеси се в сферите на едрия бизнес и диктуваше положението в цялата ни скапана държава – продължи Дончо. – Виж, брат му Георги наистина е идиот, всичко можеш да очакваш от него. Книгите за двамата и сестра им, обаче, са писани с определена цел."

  Обади се Евгени: "Целта беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха България. Само че за големите акули никой не смее уста да отвори. Много са нависоко във властта... Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов, кой може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш".

  Дончо допълва: "Има си г-н Премянов мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!"

  Чакай – казвам, – поне главния прокурор Татарчев не закачай!

 
"Докато Татарчев е на върха на правосъдието тук, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен македонски някакъв техен имот в Ресен и затова не се понасят, тези двамата са бащите на Българската мафия. А бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме ние!"

  Забравяш Русия! – пресичам го.

  "Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по области и по отрасли, известно е кой какво и откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тарикатите, които ни грабят."

  Виж Илия Павлов, шефът на Мултигруп, колко почтено си живее – казвам. – Наскоро четох интервю със съпругата му: как добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, и как нашата Дарина от шоуто на Слави Трифонов си общувала със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, тъй се изразява: "В живота – казва – всичко е случайност"... Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й Илия и колко щастливо се любували на живота и свободата в Щатите, какво яко доверие царяло помежду им.

  "Пътник е той! – обади се Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена, и някоя сутрин ще осъмне безутешна млада вдовица с милионите му. Такива като него не живеят дълго."

  Че защо! Добре си ръководи хората и бизнеса – казвам.

  "Той ли ръководи! – снизходително ме изгледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!"

  Харесва ми Богомил Бонев, мъжкар и половина – реших да сменим старата плоча за лошите хора у нас. – Ако някой в правителството днес ми вдъхва доверие, това е той. "Абсолютен професионалист!!! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, а знае и как да го постигне." 

  Само дето между него – баш министъра, и вас – редовите полицейски служители, някъде се къса връзката – допълвам.

  "Знаеш ли какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е... Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А то на практика нас само ни навикват. Работа – бол, районът ни – голям, по цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: Що не си хванал крадеца? А как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му, накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, те питат: Що не си го заловил! Затрупани сме от бумащина. Преди да хукна по адреси, трябва да представя план. Когато се върна, трябва пък да напиша отчет. Само като си помисля, че ще трябва да пиша, нервите ме хващат! Това ли ни е работата! На писари сме се обърнали."

  Да ви кажа ли, момчета, какъв ще да ви е проблемът? – подхващам. – Обикновеният българин, този, дето и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат... той не ви вярва. Няма ви доверие, и още по-лошо: страхува се от вас. А точно този унижен и обезверен, ама пак честен човек може да ви бъде най-верният помощник в борбата с престъпниците. Ето, съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи какво видяла посреднощ, вика ми: "А, полицията ли?! Полицията не си върши работата"... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам й. И тя знаете ли какво ми рече!... Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го напада група мъже сред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го на земята. Прибрали му портфейла, документите. Прибира се пеш от работа и за по-напряко минал през Столипиново; и като се довлякъл целият в кръв и насинен у дома, рекъл на жена си:
"Никъде няма да се жалваме! Ще ги хванат, ще ги пуснат, после още по-лошо ни се пише. Онези манговци у дома ще довтасат да ни тормозят, по документите ми знаят вече къде живея, къде работя, къде си плащам данъците, тока, водата. Били ме, обрали ме... Забрави! Прави се, все едно нищо не ми се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!"

  "И е права!" – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните истории, най-печеният криминалист в този район на Пловдив, според хората наоколо, които са си имали работа с него.

  Е – казвам, – вече деветнайсета година откак се занимаваш с измета на обществото; подир някоя и друга годинка ще се пенсионираш... Като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете. 

  Замисли се. Отпива от чашата си, гледа пред себе си. Бавничко започна: "Възрастна жена теглила заем и със спестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента – задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои на вратата на канцеларията ми. Питам: Какво има, да не са изнесли и нещо друго край телевизора?! Държи ръцете си зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия локум и лимонада. Вярвай, сега на мен ми се доплака".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 noe. 2021

   Илюстрации:
   - Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.
   - Една от стариците, ограбвани от политическия елит.
___
* Предговорът към сб. "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 американски долара.

** Книга стихове, която издадох през 1998 г. на мои разноски в тираж 300 екз.
*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.

петък, 19 ноември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (803.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (803.) 

  Година след година според много подробен план слуги на Биг Брадър унищожават отечеството, българинът стана персона нон грата в бащиния си дом. – Аноним (1947)

  20 dec. 1980 

ЧЕРНА ПЕПЕРУДА*

У съседа ми отруден
на гости е дошла Смъртта
и върху тъжната врата
залепна Черна пеперуда.

Пристигна по обяд една
раздрънкана кола и бледа
отпътува със съседа
угрижената му жена.

Цветя положихме на гроба,
тя си поплака от сърце
и пак с разстроено лице
оттам замина към завода.

Животът пак ще плисне лудо,
съседът няма да е с нас;
но как ли да забравя аз
онази черна пеперуда!

Унил, без порив за победа,
да свиеш тъжно знамена! –
повтарям си. – Та той нима
приживе сам не се погреба?
** 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 noe. 2021

Илюстрации:
- Бедняшка сергия край Централна жп-гара.
- Ритуал в пловдивското общинско гробище.

–––

* От сборника "Сутрин рано" на издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. в тираж 1100 екз. – https://knizhen-pazar.net/products/books/2427884-sutrin-rano
** По действителен случай. Съседът Васил Новев в трийсетата си година два месеца агонизираше в етажа над нас и жена му Славейка от Кърджали слизаше у дома, изоставила съпруг и трите им дребни дечица, да си поплаче на воля в кухничката при жена ми Ася. Веселяк беше Васко и май всички от входа го харесваха заради веселия му нрав и гръцките песни, а нощем с омачкан милиционер – мрачен пенджуек в униформа, с моторетка вършееха около Пловдив по микроязовири и частни водоеми да бракониерстват едри шарани. Два месеца чувахме Васко как стене, а жена му скришом ходеше да си шие траурна рокля за погребението му. Когато изнесоха трупа долу, пред входа на блока, положиха в ковчега чистак ново тесте карти за белот и аудиокасетка с любимата му гръцка музика. А пък знойна съседка от най-горните етажи, като си скубеше косите истерично изплака: "Васко-о, на кого ни оставяш, Васко?!" И клюкарките даже бършеха насълзените си очи. Бел.м., tisss 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (802.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (802.) 

      Децата ни, учениците, по-младите, с които влизаме в досег, всъщност не се учат от думите ни, колкото интуитивно попиват умението да ги разбираме. – Аноним (1947)

   10 noe. 2004 

НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА


  Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Събудих се към полунощ и се позагледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, но сега изведнъж откривам: нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по навик от години и ей на какъв текст съм си забил показалеца: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*. Наивник ли съм?! Голият факт – купища загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам от всичко, което ми е необходимо да работя, включително – разочарования: за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов – меко някакво упорство да следвам мечтата си: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, дори слабостта, че мога да обмислям, да усещам интуитивно хора и събития – по жестовете, гласа, мимиките да отгатвам що за птица е насреща ми, човек или фукльо лицемер; ей такива!

    
29 noe. 2004

 Палнах свещичка в памет на баща ми, седя сам в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: какво да правя с поета-печатар и виден общественик Тодор Чонов (1945), който ачик лъже, прави опит да ме изнуди за още пари, уж някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, та ето пак забучих пръста си напосоки: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни запечата и даде залог на Духа в сърцата ни".** Уплашил ли се е поетът-печатар Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. "пишещи негодници лицемери" – братя и сестрици от неговия обаятелен тип самозванци.

    
06 dec. 2004

  Правя малки жестове към хора, както винаги е било и откак се помня, без да заемам поза на благодетел. И нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош човек и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят материални ползи. Моето добро основно не работи за мен, ни за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключение винаги подир сторено добро са ме унизявали Нехайството или Слепотата откъм отсрещния, че моето е жест и че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като спешна помощ в определена заплетена за клетия човек ситуация. Егоизмът ми шепне: Защо го правиш? И в такъв един момент си се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?

  Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за около час да се поразходим в квартала, а насреща ни
Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи. Усетих как се зарадва, като ме видя... Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител! Бъбрихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:
"Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви". И като си поехме пак пътя, разправям му как се случи. Бях й писал шестица за добре написано съчинение, и тя – до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно същество, беше до такава степен изненадана, че грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, та се задъхах чак от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки.

  Ей такива неща помня, те ме зареждат и с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

  – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава. И душата ти е хубава.

  Отдалечавайки се, след десетина крачки тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица:

  – Добре, господине.

  – Ето – рекох на съседа, – тя наистина ми е ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, беше цинично, грубо, мързеливо, отпуснато същество.
Как става то, нали една и съща майка ги е раждала!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 noe. 2021

Илюстрации:
- Край Марица, преди по неволя да стана учител.
- Елена си беше почти копие на известна актриса.
___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. 
Бел.м., tisss.

четвъртък, 18 ноември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (801.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (801.) 

     Колкото по-малко обичаш една жена, толкова по-сигурно е, че я притежаваш.* – Франц Кафка (1883-1924)

   26 avg. 2007 

АХ, ГОСПОДИНЕ...  

Ах, господине, страшно съжалявам,
изпълнена към вас със уважение,
понеже сте за всички тъй прославен
и честността ви пример е за мене,

и може би понеже няма друга,
която истината да ви каже
за наглостта на вашата съпруга,
която не ви заслужава даже –

реших най-искрено да ви опиша
какви ги върши, по кого тя страда,
кого преследва, по кого въздиша,
с кого си ляга глупава и млада.

Поне да беше мъничко дискретна
и онзи мъж да беше мъж достоен,
а то скандализираха градчето
с мизерника, вий знаете го кой е.

Жена ви е причина, господине –
наела го да ви копае в двора,
а рови тайно в нейната градинка,
и хвали се на всичкото отгоре:

по къра шета весел, тя – честита,
край него цели дни се размотава,
а всички знаем, че на вас разчита
народът беден в нашата държава. 

От този пропищял е орталъкът,
петима рогоносци нощем дебнат,
че техните женици съхнат в мъка,
и взор не види нийде грам надежда.

Една от тях и аз съм, господине,
и мен ме гони мъката коварна,
че плюх на дом, деца, на свойто име
и до насита любих се край Варна.

На плажа ние с него поиграхме, 
лудяхме и обичахме се много:
 щастливи влюбени уж с него бяхме
като деца, обичани от Бога.

Горчиво женско щастие се плаща,
и гузна върнала се при мъжа си,
кинжала вземам и намятам плаща
да отмъстя, докато не е късно.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 noe. 2021

–––
* Бих казал, и обратното е вярно. Дори по-често се случва. Бел.м., tisss

сряда, 17 ноември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (800.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (800.) 

   Живей като най-обикновен човек: труди се, мечтай, но преди всичко обичай – първо себе си, после момичето си, и бъди благословен, че си жив, че можеш да се любуваш на всичко, което те заобикаля, тревожи, дразни или обнадеждава. – Аноним (1947)

 2 avg. 2006 

СТАРОСТТА Е СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА 

  Старостта е състояние на духа, тъй че защо трябва да Ви измъчва, ако имате още мечти, ветрове в ума, плътски и всякакви други желания! Затова бракът (семейното съжителство) ме плаши. Единият от двамата почне ли да се уморява, дърпа и другия подир себе си в онова печално състояние, когато споменът изглежда по-красив от мечтата.

  Едно далечно лято ми се наложи да ремонтирам покрива на стара къща в Тригорци, село на двайсетина километра от Балчик. Когато вдигнах керемидите и се захванах да разковавам прогнилите от дъждовете и слънцето дъски, под някои от тях с изненада откривах костици от врабешки телца... И тогава си помислих нещо, което сега ще Ви съобщя – защото такива мисли не се забравят: тези врабци се бяха сгушили да умрат далеч от цвъртежа на шумните врабешки ята. Какво благородство, Боже мой!

  Докато си в шоуто, наречено "живот", няма място за отчаяние и приказки за старост. Цели два дена се чудех как да го кажа. Нима изоставихме в миналото желанието да се любуваме на женска плът и женски чар, да се изкушаваме от целувки или от любовни прегръдки?!

  Бъдете здрав и самоуверен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 noe. 2021 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (799.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (799.) 

   Не бива да привличаме вниманието на винаги жадното за мъст чиновничество. Да се държим спокойно, дори когато всичко се върши противно на здравия разум. (...) Понякога по-сигурно e да си окован, отколкото свободен. Франц Кафка (1883-1924)*

 19 fev. 2008 

И СЛЕЗЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК...

И слезе Вселенският Човек, и заплака за човеците. 
А човеците, като се спогледаха помежду си, рекоха:
Този не е от нас, и затова е нещастен и рони сълзи. 
Хайде да Му помогнем! 

– Бъди един от нас! – закрещяха Му. 
Да си щастлив, трябва да не работиш – каза Наглия. 
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече Пияницата. 
За да си щастлив, трябват пари – каза Скъперникът. 
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече Убиецът. 
И всеки от онези го натоварваше със своите вериги. 

А Вселенският Човек им рече: 
– Оставете всичко това и тръгнете подир Мен. – 
Обичай ближния като себе си, и ще си щастлив. 
Люби Господ, и теб Вярата в теб ще те излекува! 
И наистина лекуваше онези, които Му повярваха. 
А повечето не Го разбраха. И Го смаляваха наум, 
и накрая Го прецениха за сто и двайсет денария
**
и Го разпнаха на кръст, за да се отърват от грижи, 
и завистта им заби големи криви гвоздеи в китките Му. 
И от жал заради човеците, преди да издъхне, каза: 
Да си наистина щастлив, трябва да обичаш. 
Бог е любов.
Кога ще узреете, мили мои, да ви се явя пак?!

    * * *
    – Ти си готина! И грижовна. Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб като мен!?
    – Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но аз не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: КАКВО НЕ ЗАСЛУЖАВАШ? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?
    – ?!
    – Е, не ми отговаряш на въпросите. Видя ли, че няма неудобни въпроси, а може би такива отговори.
    – Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших, май измислих. Ще ида до "Метро" и ще купя бамбукови стелки към предните седалки на жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая. До час-два съм отново тук.
    – Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.
    – Ние с тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми жена говореше ей тъй: "Колата му е любовница. Кола да бях, повече да ме е забелязвал".

    – А ти прочете ли моето вчерашно попълнение?
    – Което е дошло, съм го прочел.
    – Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка към стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.
    – В случая потърсил съм графично да стои добре, а текстът че не бил в стихове, вината е и твоя. Приех го като твърде поетично написан прозаичен текст. Но губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, че не губи.
    – Що да е у мен вината, я обясни! Интересно, как влияя върху творческия процес. За посланията не говорим; ако ги има, формата им не е важна.

    – Важна е, ама в случая това е философска лирика, така че видът й не е от такова значение. Виж, ако се заема да я пренареждам в българския поетически слог, може да се изгуби нещо от свежестта и чара й. Понеже такъв род операции: да превеждаш като лирика стихотворение, вече крие рискове. Поначало всеки превод е според принципа за хубавата жена.
    – Я, че интересно е това за превода! Не знаех, а това ми е една от професиите.
    – Сети ли се, или наистина не го знаеш?
    – Какво да се сетя? Аз, като превеждам, не се ръководя от принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубавите мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.
    – За превода: Ако е хубав, не е верен; а ако е верен, няма как да е хубав.
    – Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.

    – Даже прозаичната художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, които са специфични за всеки език, като носител на различен по стил национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм дотам сигурен, но руснаците превеждат в повечето случаи безобразно. Най-добър изследовател върху Робърт Бърнс (1759-1796), например: Иван Кашкин (1899-1963). От клетия Иван Кашкин до такава степен дървенашки преводи върху лирика на шотландеца Робърт съм чел, особено кога съм ги съпоставял с преводи на български от началото на миналия век!

    Понеже една от специалностите ти, казваш, е преводът, да попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц (1940-2004), професор по английска литература в Хамбург, срещам две супер-елементарни грешки, които нашите родни преводачи, па и особено редакторите от издателството "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно: на Запад въпросната книга се смята за бестселър, има петнайсет издания и е накичена с похвали от най-високите трибуни в Германия, и изобщо – на цивилизования Запад, а писал уважаемият Дитрих, че българите сме славяни като... унгарците и гърците, и че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, на онзи немски професор, нему майната му, ама нашите тук как могат да допуснат такива глупости в обращение сред четящите българи, не разбирам.

    – Като превеждаш, не можеш да изменяш нещата; то е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачите да изопачат думите му? Това, че греши, трябва да е видно; биха могли под линия само да предадат фактите и да оставят въпросния текст на професора с грешките, това е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали!

    – Не казвам да променят, задължителен, според мен, е коментар от редактор или от редколегията в издателството. Тиражират немските им глупости. Като бил светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама, за хер Роман Херцог говоря, – какво да река за по-обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, какви ли неандерталци сме ние, българите, в техните очи?

    – Читателят не е толкова прост, особено читателят на такива книги; ще си направи извод кой колко струва, нали дори и децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни гледали другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш за тях. И че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че наистина българите сме добри, нали? 

    – Номерът е да си направим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е ние сами как се ценим, па и какви слабости си имаме.

    – Това са вече остарели представи. Младите българи, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, едва ли се заблуждават, и не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от мястото: пътуват, анализират. Аз що не съм превъзнасяла ни французи, нито италианци, ни която и да е от останалите нации?! Заради професията ми познавам отвътре как са нещата и не съм слагала ореол. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.

    – Говоря тук за мнозинството от българи, не за каймака на обществото. Имаме ли интелигенция всъщност?

    – Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онез колеги, които са завършили западни филологии, пък и въобще, хората с висше образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, кой ли от тях не се е заблуждавал! Все простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид интелигенцията, т.нар. родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.

    – Идеалисти, с една дума.
    – Ама откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?
    – Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам, струва ми се. Паисий (1722-1773) не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски (1837-1873)!
    – Ти да не би да живееш в Ренесанса! Те там са гонили постигането на идеала във всичките му форми и изяви, но то няма общо с днешното определение за интелигент и интелигенция.

    – Основата е все тази. 
В сферата на духа, мисля си, не сме напреднали, даже сме изостанали в сравнение с човеците от зората на християнството. И когато преследва една кауза, властта фактически я узаконява, като дава на света да разбере, че каузата съществува. Нали това е вторият смисъл на думата "санкционирам"!

    – Отец Паисий и Васил Левски са най-големите реалисти за съвремието си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; а реалността си остава, докато идеалите се менят. За сферата на духа това е вярно
защото епохата ни е такава – Кали юга, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdivedited on 17 noe. 2021

–––

* Франц Кафка, според критиците, един от тримата върхови писатели на ХХ век, заедно с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, единствен не завършва никой свой роман. За разлика от това пък, много негови разкази са публикувани приживе. https://www.chr.bg/bookclub/frants-kafka-ponyakoga-e-po-sigurno-da-si-v-okovi-otkolkoto-svoboden/ & https://chetilishte.com/%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86-%D0%BA%D0%B0%D1%84%D0%BA%D0%B0/
** Сто и двайсет денария са се равнявали на 30 сребърника, цената на предателството. 
*** Текстът е от 9-10 авг. 2007 г. Припомня нещо на българина, от ранно детство вложено като представа за зимата на 1873 г.: бесилото насред кучешкото гробище в покрайнините, по-точно извън оная занемарена от Османския период Сердика, Средец (среда на Българското землище на Балканския полуостров от епохата на Първото българско царство), или София. Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...