ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (789.)
Склонността да предателствува е заложена в човешката ни греховна природа от малодушието, което винаги следва победителя, за да го обслужи. – Аноним (1947)
1 jan. 2000
ФАЛШИВИТЕ ПРОРОЦИ (5.)
Четиво с продължение в обратен ред
Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди, миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...
Партийната тенденциозност иде отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, че не е изобретение нито на Владимир Илич, който, покрай Маркс и със съдействието на онези титани на грандоманията: от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като Бог-отец. Партийната тенденциозност е и отпреди италианския обущар от ХV век, който лепял на площада в Рим злостни епиграми – изригвания на ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** прилагат, като обогатяват набора пошлости от модна кукла и палав травестит до изобилие битови сериали сред т.нар. "политически елит". Злонамерената манипулация се състои в извеждането на знаци, символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва тъжна песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете световни войни е любим шлагер на английските, сетне и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет Пантелей, заменил фамилното "Пантев" с напористото име "Зарев", в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът тъжи, че може и да не се завърне жив у дома – популярна песничка за любов и дълг, за любовните клетви и жестокостта на войната.
Подобен е случаят с един от изящните англоезични поети – приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как може човекът хем да е враг, хем и да е талантлив! Любомир Левчев така преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак с онзи запев "ние талантливите и онези тъпаци отсреща, което ще да рече: всичко наше е връх, всичко тяхно е посредствено, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже чрез надъхване на тълпата с партийна ненавист нищо градивно не предлага.
Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от Европа и света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги пълниха със смърдяща пихтия от гняв и омраза, издигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не бе в съответствие с техния светоглед. И за да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, за да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам се: Защо моето поколение българи, родени непосредно преди, по време на или току подир Втората световна война, толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години, и особено през периода, когато нацистка Германия на Хитлер и болшевишка Русия на Сталин братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов световен ред на планетата?
Навикът да се изтрива от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните "млади" бодро побеждават отрицателните "стари"; версия на този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кой да поведе в борбите за национално възраждане. Едните ни представят за ангели небесни, другите като караконджули.
"А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-насетне: "днес нещата така са се изменили...". Подтекстът: у нас вече добродетелта се цени. Няма Българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от възхода на Благоевско-Димитровско-Тодор-Живковата партия. Че и Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, а Пейо Крачолов Яворов за изкушен, в неговия случай – от социалистическата идея, ама за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната критика години след "славния" Девети септември 1944 г. вижда у Яворов буржоазен поет, баш по същата логика, според която Йовков бил национал-шовинист. Според този род литературни агитатори евнуси, шовинистично настроен се оказва и Патриархът на Родната литература Иван Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика. Учителката ни по литература в пловдивската гимназия "Г. Димитров" Емилия Карапанчева, например, на нас – млади българчета, важно-важно, самоуверено ни обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от поемата "Левски" – ключов текст, с който се открива цикълът "Епопея на забравените":
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий – с парите, сюрмахът – с трудът,
момите – с иглата, учений – с умът...
вземаше участье в това предприятье:
богатий – с парите, сюрмахът – с трудът,
момите – с иглата, учений – с умът...
– Вазов, драги ученици, се оказал тесногръд да разбере класовата ни борба, понеже произлиза от чорбаджийски род. – Ей така ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература от IX до XI клас. Да спомена тук е един от любимите за простия българин автор на сюжети из нашенския бит, майстора на сладката лакърдия, шега и самоирония Чудомир. Известно ли е на днешния българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата писателят Димитър Чорбаджийски (1890-1967)*****, е турен не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната партийна лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха-а-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхожд. Че как да му дадем на чорбаджийския син път в литературата? – рекли си настръхнали в Партията БКП... И измислили изход: тарторите в Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш или да се смееш? Сред праведниците на партийната линия – рота от критици, лъщят хора като Пантелей Зарев******, които носят титлата академик и бяха смятани някога за светила в сферата на литературната ни история и критика. Та с Пантелей-Заревата "Панорама на българската литература" съм се готвил за приемните изпити в Софийския университет, като редови войник в казармата през пролетта и лятото на 1967 г.
Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства към националното ни битие и самосъзнание? Преживяното нека да се каже на всяко следващо поколение българи!
В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от "случая Сократ" е представена с ей такава клиширана партийна реч: "Умрях със съзнанието (декламира разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Пред мен е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото. Аз само повторих неговия пример". А Сократовата смърт носи друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Нито Иисус, ни древният философ са професионални конспиратори, каквито Стефан Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди от всяка ситуация, есенцията у Сократ и у Богочовека е настояване човек да се стреми, въпреки всичко, към духовни стойности.
"Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек, и това вероятно за партиеца есеист си е нещо в реда на нещата – на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където призивът е на духовно ниво, по-високо от марксическите представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че то не бил истински комунизъм, а нещо друго с белега на най-демократични уж ценности: педерастия, отродничество, чалга, пък и с раздиплените тъмносини, зеленикави, червени, жълти или пембени като бабешки кюлоти байраци над днешна България, ни ги представят за антипод на Миналото, за преддверие към "европейските духовни ценности". Партийните лидери ни се усмихват лицемерно от афиши, с които са облепени пребоядисаните в ярки цветове политически минарета.
* * *
Ай, как им се ще на част от днешните партийни лидери да приемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е проблемът, че нищо ново не са научили, нямат и желание да се поучат от печалния опит, който тяснопартийната им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича "демократ", гръмко по площадите да се кълне във вярност към България, питам се: Какво компенсира, защо го прави? Дали заради България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа от аргати, по диктовка отвън всичко сториха да се отвърне българинът от България, да тръгне нов стопанин да си търси, преди – нейде от канцелариите в Москва, днес – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да захване най-сетне... ах, Господи Боже наш, който си на Небеси, да ни уреди пътя през тресавището от сбъркани нравствени стойности.
Ай, как им се ще на част от днешните партийни лидери да приемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е проблемът, че нищо ново не са научили, нямат и желание да се поучат от печалния опит, който тяснопартийната им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича "демократ", гръмко по площадите да се кълне във вярност към България, питам се: Какво компенсира, защо го прави? Дали заради България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа от аргати, по диктовка отвън всичко сториха да се отвърне българинът от България, да тръгне нов стопанин да си търси, преди – нейде от канцелариите в Москва, днес – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да захване най-сетне... ах, Господи Боже наш, който си на Небеси, да ни уреди пътя през тресавището от сбъркани нравствени стойности.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 7 noe. 2021
Илюстрации:
- Пантелей Зарев (1911-1997) – след 9 септември1944., като водещ партиен цензор, обявил Йордан Йовков за реакционер, затова и Йовковите разкази бяха изхвърлени от учебниците;
- 1939-1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в приятелска беседа, когато хищниците се договарят как да си поделят Европа.
___* Любима войнишка песничка за англичани и немци, възмутила естета Продев, в превод на руски:
ЛИЛИ МАРЛЕН
Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.
Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.
Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.
Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.
Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.
Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.
Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.
Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.
Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.
** Пасквил: 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително клеветническо съдържание. 2. прен. Груба оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на някой си Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която нарекли Паскуино; върху нея следващите поколения драскачи лепели язвителнит нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978.
*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972 г. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години дава интервю на Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът написа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей (1899-1961), който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че телеграфният си стил е формирал под влияниено на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните".
Обвинен в сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площад в Пиза по време на предварителния арест, като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника. Какво ли друго да очаква, като се е намесил в реалната политика! Той, който живее с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента, стила на поет би трябвало да живее в Късното Средновековие или Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.
**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Русия не случайно приликата е в деспотичния стил. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, Сталинския Военен комунизъм.
*****https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80
****** На моя випуск (1967-1971) студенти по Българска филология в Софийсския университет лекции два семестъра ни водеше същият проф. Пантелей Зарев. Влиза в голямата аудитория 160 професорът, туря си на носа очила с доста голям диоптър за късогледство, отваря огромна папка, подобна на бакалски тефтер, и начева гъгниво да чете. А ние, препълнена зала младежи, между които и четирима виетнамци, слушаме със затаен дъх какво там гъгне. Сядах винаги на първата банка, за да мога да го чуя, че си и водех записки, докато на по-задните банки в залата компания от деца на по-заможни софийски семейства, сред които бе и синът му Владко (1947), си бъбреха или се кикотеха тихичко. Тази фигура на телесно здрав, набит, плешив мъж с дебели рогови очила и черни ръкавели, когото с мъка чувах какво чете, ми е останала в съзнанието като образ на бакалин от дълбокия прованс, заел поза на медиум. Шушукаха си между нас софиянчетата, че името "Зарев", вместо истинското си фамилно име, роденият във Видин Пантелей обяснявал като един вид абревиатура (съкратено название), означава "За революцията". Синът му Владимир идваше на лекции само през първия семестър в първи курс; предпочитал да кисне в тяхна си вила нейде на Витоша, да пише стиховете си, които издаде някъде през 1968 или 1969 г. под надслов "Ако това е времето", та колегите му го бъзикаха: "Ех, Владко, не ти е още дошло времето за книга", докато баща му обикалял по редакциите на софийските вестници и издателства: "Виждате ли колко добра книга е написал моят син". Бел.м., tisss.
.jpg)
