понеделник, 2 август 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (680.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (680.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    5 jan. 1991

РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ*

Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем
от тиранството на джобовете прашни,
на тез торби със сребърни пари
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки
наедно с ръцете нежни,
отпуснати върху меката косица
на детенцето,
ръцете, дето ножа точат, 
дето го забиват,
ръцете – казвам – да обединим
и
 да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.

Ръцете – казвам, – не ума.
И не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.

Че твърде
възгордява се умът.
И се самозабравя,
във пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то,
в зеленото поле
след ветровете тича.

Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук,
и се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче
 най-отзад,
естествено, сърцето...
от щастие или от страх,
това не знам.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 avg. 2021
–––
* От сб. "Кардиф", самиздат в 300 екз. от 1997 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (679.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (679.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    15 avg. 1998

БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ*

  Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година бяха незапомнени жеги. Термометърът на балкончето ми показваше 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала България от райско кътче е заприличала на сметище с шетащите мутри, политическите палячовци и артистични мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние – останалите нещастници, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ама какво ти щастие е то! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като работливи мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата: мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка, туршии, вино. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, проехтяват грозни закачки, току на някого балансите му избият, свежа пяна от устата хвърчи, юмруците се вадят като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, ами че и жените не крият циничните приказчици; и всичко е до болка ясно, изкарано на показ пред дечурлигата, които се въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко е изречено като на шега; сякаш не разбират, че така губят всякакъв авторитет, всякакво чувство на благоприличие, на уважение. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, псувни, проклятия, грубостия, простащина на всички нива.

  Как живеем, Боже мой! Че между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези там поне друго не са видели, а ние?! Отде се завъртя тази вихрушка над нас? През вечер-две мургави тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и наркоманите – момци-българчета; знаем ги кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; а полицията иде да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта е срещу престъпниците, ами не им е ортак и не дели награбеното с тях, че охранява живота и здравето на гражданина, а не на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена, без фронтови линии, без правила, и ние сме голи сред вълци, предадени от онези благи дами и господа, що сме избрали да ни защитят.

  Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо, вариации по мафиотската сага "Кръстникът", е хит на книжния пазар. Ухажват го вестниците с интервюта, представяния, благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор очертават пъстра аура около бандитите. На мода днес е литература динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, а и самите дами и господа писатели пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите покрай вестници и списания, край телевизионните цинични шоута и радиопредавания се намъкна и в парламента. Започнахме вече да се възхищаваме и на безсърдечието.

  Мутрите не се и крият, като герести петлета шетат из каймака на обществото; за тях песни се пеят, театърът тях пресъздава на сцената, с тях се занимава. Подвизите им, скапаният им празен живот в разкош и поквара се коментират пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния дворец или офиса, луксозната кола, кому извадили трупа от стар кладенец, а пък кой си оправял зъбите, стомаха, разклатеното здраве, разбитите нерви, след преживения стрес, че го арестували и се налага да търси как да се откупи. За мародера се грижат най-добрите ни лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му гръмнала в лапите, тъкмо когато неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик); с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го съшиват, кърпят, тропосат... И всинца, според медиите ни, страдахме за неговия малшанс, горкичкия! По вестниците сълзи се ляха. За подобни типове се грижат елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са горди да ги обслужват. Чувам, скъпо платени летописци документират всяка минута на неколцината донове. Самочувствието на тази пасмина превтаса дотам, че мафиотски биг бос предложи на министър-председателя** да се договарят за някакви си външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни списания са документирани интензивният им творчески (?!) живот, скъпите им придобиви, грижите им за тялото, муцуната, прическата, за чудесната им семейна хармония по Калифорнийското крайбрежие, Канарските острови, Швейцарските Алпи.

  Майтапят се нашенци. Питал дядото петгодишния си внук какъв иска да стане, като порасне. Някога ние мечтаехме да станем матроси, пожарникари, граничари – заради фуражката или лъскавичкия шлем, за мъжеството, героизма в защита на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано: "Мутра искам да стана, деденце. Ей тъй, с патлака, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола, мацки да ми вървят по петите". Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим за натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои важни персони у нас за неуязвими да се имат. Понеже наказанието е в нас – носим го със себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалко, че мнозина още именно това не разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото допреди дни семейство Маврови***. Прекрачиха всякаква мяра в лакомията и според законите, и ето ги днес – ръфат се както хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде краденото: тузлията Мавров, изплашен от връхлетелите го болести, Мавровица – в плен на параноята си за преследване, и двамата изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло нещо в позлатения им дворец е седемгодишното им хлапенце, което носи слънчевата усмивка и нрав на неопетнения от грехове. То остана като крехко клонче върху това доскоро сякаш неподвластно на ветровете и пороищата, ала внезапно ударено от светкавица дърво.

  Не душевната оскъдица, не деформираната плът – духовната уродливост е ужасна. И си мисля: има успоредно с нашия видим материален свят друг свят, невидим. Той не оставя идиота, престъпил неписаните правила на живота, ненаказан. Да се радвам на възмездието ли! Че защо да се радвам? Жал ми е за тези, някога така слънчеви и така талантливи неслучайни личности. Жалко за похабения човешки материал!

* * *

  Мухата е циганинът сред насекомите. Хитро, крадливо и пластично създание. Твар, влюбена в бляскавите дрънкулки и в помията. Колко скучен би бил светът без онези дяволити, хитри, наблюдателни оченца, без бръмкането им! Тя е самата жизненост – едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява при невероятни тежки обстоятелства. Създава многобройна артистична челяд, като пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци се оплаква нависоко. Весели се пищно, хвали се нагло или злостно се заканва. Възпроизвежда се сякаш от нищото. В състояние е и качественото вино да превърне в нещо прокиснато. Бог или Дявола е създал мухата? Кого тя изразява не знам; възхищава ме способността й да оцелява. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 avg. 2021 

–––

* Текст от подготвян за печат, но след несполучливия ми опит с печатар-измамник от с. Рогош, Пловдивско изоставен сборник под надслов "Кучешка глутница". 
Дар за Бачковския манастир

** Вж. https://corruptionbg.com/Korupcionniqt-modus-na-90te
*** Фиктивно фамилно име, но това е действителен случай в Пловдив от края на XX век. Бел.м., tisss.

събота, 31 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (678.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (678.)

 За щастие, изкуството е колективно усилие на малка избрана общност, която живее в спиритуален свят, опитвайки да интерпретира войните на самотата и плътта. – Алън Гинсбърг (1926-1997)

    31 uli 1966

 КОГАТО ЗАСПЯ

У всеки голям истински мъж

живее малко момченце.
 
Обидят ли ме,
момченцето вдига революция.

Когато съм в добро настроение,

момченцето пляска с ръчички.

Уморен ли съм,

момченцето лежи болно.

А когато заспя,

то излиза от мен,
ходи по улиците,
сваля звезди от небето
и ги почиства
с крайчеца на ръкава ми.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2021 

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Текст, писан, когато съм бил войник (1965-1967). С десетина подобни неща, писани върху хвърчащи листове от тетрадка, покрай една от войнишките ми служебни командировки бях го отнесъл в редакцията на пловдивския младежки вестник; помня, че поетът Николай Заяков пръв ми обърна внимание на точно този текст. По-късно, студент в София, преживях наяве онова, което бях си представял, пишейки рошавия текст в кабинката на радио-релейната станция Р-401М. Аполон не случайно за древните елини е покровител на изкуствата и на пророческата дарба у човека. По същия начин през онези около две години в ракетния дивизион край Хасково "видях" дворчето с каменния плочник и цветните лехи, и къщата, където живее по същото време моето момиче – бъдещата ми съпруга Ася (1952-2017). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (677.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (677.)

  За щастие, изкуството е колективно усилие на малка избрана общност, която живее в спиритуален свят, опитвайки да интерпретира войните на самотата и плътта. – Алън Гинсбърг (1926-1997)

     28 mart 2014

 ЛЮБОВТА Е ИЗЯЩНО ИЗКУСТВО 

Цинизми ръсят някога мъжете, 
като че са пред стадото овце, 
да шашнат с фрази дръзки и нелепи 
мома, която им е на сърце. 

На дъното на всяка благосклонност 
към мъжката ни слабост от мерак 
таи се изкушение греховно 
по цици и заголен женски крак.

На дама някак си не подобава 
да мери с мераклията език, 
ако не търси мимолетна слава 
в леглото гола с някой див циник.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2021

петък, 30 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (676.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (676.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенюта и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    7 avg. 1982

МНОГО СЪМ МАЛЪК ДА МУ ПОМОГНА*

Прав си, както винаги, другарю
 –
малък си пред истината ти
.
Аз и на това съм благодарен
,
че страхливо не ме защити.

Виждам как костюмчето си носиш,
как се извиняваш, сгърбен цял,
и гърмят в сърцето ми въпроси
:
Колко ли мечти си надживял?

Колко ли красиво са те били?
Как ли нощем хленчел си от страх?
Как ли коленичил си безсилен?
Как забравил си да ходиш прав?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uli 2021

____

* От сб. "Сутрин рано"(1983) текстът е посветен на Крум Марков – бивш секретар по "Идейно-възпитателна дейност" в ОК на ДКМС – Пловдив, бивш инструктор в отдел "Организационен" на ОК на БКП – Пловдив, по онова време (1981-1982).Тази фраза Крум, с когото се знаехме от десетина години, изрекъл пред колегата Иван Желязков по повод прогонването ми от младежкия вестник "Комсомолска искра" през юли-август на 1981 г. заради критичната ми статия срещу шест местни ведомства, начело с ОУ на МВР. Както Крум М. се отнесе и Спас Беловски, завеждащ сектор "Средства за масова информация", т.е. цензурата в ОК на БКП, бивш журналист от местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Така се отнесоха и колежката Върба Чавдарова от "Комсомолска искра", с която десет години винаги сме работили в едно и също помещение, и Йорданка Аначкова от Радио Пловдив, и всички онези, които ме съветваха да мълча, да си трая, да не ровя поради каква причина шефовете отгоре решили да ме прогонят. Всъщност, всички те – дали с мълчанието си или в малодушието си, активно бяха участвали при вземането на каквито и да било решения не само по този въпрос. Ще каже някой: стари бакии са това, защо ли само ги припомняш, но такива неща се случват и днес – кукловодите отвън на политическите сламени джуджета в България и през 2021 г. манипулират пак по същия начин. Целта е да те докарат дотам, че да си кажеш: "Всичко е скапано, нищо не зависи от мен; я да нацвъкам купища самопризнания в омраза към някого от вишестоящите", докато всъщност става дума за система и разврат. Срещу система не се воюва с озлобление към един или друг неин служител. Това не могат да разберат ни вчерашния доносник, изявяващ се днес като активен блогър и водещ в пловдивската обществена телевизия, ни днешното гласовито мекере между калинките, ни хленчещият обилно и обидно малодушен несретник, намразил България и българите заради прослойката духовни отрепки. Бел.м., tisss.

сряда, 28 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (675.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (675.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенюта и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    29 uli 1979

ЗАД ЗИДА
 
Една градина зад зида висок се крие
и кой живее там, и как – за мен е тайна;
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите. 

Да кажем, стигна някога чертата,

отвъд премина, в други свят прескоча,
за миг ще е стопя в зеленината
и Любопитството ще се налочи – 

ще види всичко, скритото ще разузнае,

като слепец към Ада ще затропа...
А аз и във смъртта ще се ругая
защо съм скочил толкоз надълбоко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 uli 2021

Илюстрации:
- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив;
- 1977 г. С баща ми дърводелеца Кирил.

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Прекаленото познание убива, просто човек понякога се обезверява, когато научи всичко около предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна гледка. "Колкото повече зная, толкова по-ясно разбирам, колко малко зная" е другият смисъл на този текст. Оттам и появата на слепеца, който потропва с тояжката си към Ада на познанието. Писано е между 1979 и 1982 г. и за мен придоби особен смисъл след прогонването ми по заповед отгоре през лятото на 1981 г. за критична статия. "Дайте му да списва някоя заводска или селска многотиражка, щом толкова желае да се занимава с журналистика, но в популярните масови средства той няма работа" били думите на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и Крум Марков (1945); каза ми ги на четири очи Крум с добавката: "Знам, че си прав, но много съм малък да ти помогна", която реплика стана мото на друг един текст в "Сутрин рано" Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (674.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (674.)

  Пловдив е люлка на културата от траките до ден днешен, но и гнездо на абсолютна посредственост, що се отнася до парвенютата и т.нар. демокрация. – Аноним (1947)

    28 uli 1978

КЛУБ НА КУЛТУРНИТЕ ДЕЙЦИ* 

Не може ни минута да мълчи

и все извръща поглед недоволен,
той някога фелдфебел бил по чин,
по навик смята правдата за своя. 

Но аз мълчах. Мълчах... а там,

край масата седяха още двама –
сред трима врагове бях сам
пред чаша, и горчива, и голяма. 

Когато после влязох зъл и лош

в сърцето си – провинция на Пловдив,
аз чувах как в притихналата нощ
гърмят от ярост мраморните плочи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 uli 2021

Илюстрации:
- 1980 г. Моят кът в младежкия вестник;
- 1997 г. Петър Кошутански (най-вляво).

–––

* Текстът е от сб. "Сутрин рано" (1983), писан е по повод действителен случай от юли 1978 г. Бъбривецът е тогавашният окръжен кореспондент на вестник "Стършел" Слави Славов, баща на поета Недялко Славов. Подпийнал, опитваше се да се заяде с мен – били сме безпомощно, кекаво поколение, всичко наготово ни било дадено, жените ни водели за носа. "Защитавай се, защо мълчиш?" – взе да говори високо. Седяхме край единствената маса отвън, на площадката току пред входната врата към Клуба на културните дейци, известното култово в онова време кафене "Кристал", където се събираха на мухабет местните художници, вестникари, писатели и поети, но и бачкатори. Бях поседнал при тези трима колкото за една цигара време. Другите двама бяха тогавашните ми колеги от вестник "Комсомолска искра" зам.-главният редактор Георги Петров (1944) и извънщатният сътрудник Илия Зайков (1944-2011). Гошо Петров ми беше казал веднъж на всеослушание: "Ти си синоним на грешки", а Илийката Зайков от селото Брестник ме беше нарекъл "малко фашистче", та щях да го пребия, както се беше изтегнал във фотьойла в стаята на главния редактор Петър Кошутански (1941). Бел.м., tisss.  

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...