Не знам нещо по-тъжно от явно хубава някога жена, изгубила илюзиите си, че може още да бъде харесвана и обичана. – Аноним (1947)
13.01.2020.
ПЛЕТАЧКАТА НА ДЕТСКИ ТЕРЛИЧКИ*
Ах, елате, елате! Предлагам терлички
за хлапенца и даже терлички за всички,
от мен шапки плетени с две ръкавички
за теб, за детето, за всяко момиче.
И аз бях обичана, и аз помня още
по мен колко тичаха, даже как нощем
за мен серенада пред къщи звучеше,
но всичко отмина и сякаш не беше.
Сега малко зъзна и малко съм стара
и как по друг начин пари да изкарам,
наложи се, значи, и аз като всички
просяци градски на клошар да приличам.
До шия увила се в дрехи, в найлони,
край гарата свита, пак глад да ме гони,
ала шапката розова, виж, на косите
дали ми отива!... Нали съм красива?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 apr. 2021
Илюстрация:
- Продавачка на плетива край Централната жп-гара Пловдив.
–––
* Обречени на мизерия възрастни жени, за да допълнят оскъдната пенсия, предлагат изработени от самите тях домашни плетива – шапки, бебешки терлици, шалчета, ръкавици или плетени на една кука миниатюрни покривки за хол. Припичат се на зимното слънце или се гушат на завет в някой ъгъл, а през летните месеци ще ги видите да стоят между пъстрите рекламни витрини по пловдивската Главна търговска улица на града или край входа покрай някой голям магазин. Клети жени, които през целия си живот са работили, изгледали са челяд, ала са изоставени от управниците, ограбени от партийните глутници, често дори от близките си, те не крадат, не хленчат, те не са електорат, на тях властта не им обръща внимание, но те са тъжната част в градския пейзаж на днешния моя роден Пловдив. Бел.м., tisss.
Власт, която уважава себе си, се нуждае от страхливия, от подмазвача и доносника както от въздуха, слънцето и водата се нуждае всяко живо същество! – Аноним (1947)
02.04.1994.ДИРЕКТОР
Трътлестият мъж излезе
като дизелов локомотив от учителската стая.
– Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им
чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот.
Кръстоса ръце пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до
тавана бяха монтирани в редичка портретите на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и на монаха Паисий Хилендарски. Постоя неподвижен известно време, набит, с едър торс и
глава без врат.
– Мария! Откога не си ми поглеждала
фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа, крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как в училищния
двор два етажа по-надолу неколцина хлапаци разхождат калните си обуща по току-що
боядисаните в оптимистично розово пейки.
– Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин
директор.
– Нищо! Ти пак ги забърши.
В това време като сенки от учителската стая
се заизнизваха някакви жени и някакви умислени плахи мъже без грам
самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не
отчаяние, о-о, не отчаяние, а тъпото сиво равнодушие на примирили се с участта
си висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в
края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези сенки
отново вдигаха очи, поемаха с пълни гърди въздух, пооправяха си смачканите
физиономии. Веднага между тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха
няколко остроумия, в смисъл: А бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, а пък и като пресметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на
шефа:
– Такава е постановката, бе! Той не е
виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси
около него се образува празно пространство, или вакуум, както се изразяват физиците,
и умникът побърза отново да се влее в стадото, като не спираше да се оправдава,
подсмърчайки: – Ама аз не за лошо го казах. Някой да ме е чул някога да говоря
лошо за нашия господин директор?!
– Мишков! – с фамилиарен тон, но назидателно
се обади идеално плешив възрастен и достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш по
една малка гроздова с пържени картофи и салатка. Немедленно и веднагически! То не ти е литература това бе, Мишков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!!!
Притаил се зад кървавоалената дебела
плюшена завеса зад открехнатия прозорец в огромния си кабинет с никелиран надпис отвън "Директор", дебеланкото чак примижа от кеф. Бе изтърчал до
наблюдателницата си да чуе какво ли си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този
момент на мека наслада, на вратата му някой лекичко почука.
– Влез!
Влезе, придвижвайки тромаво масивното си наедряло
туловище като юрдечка, една дебелана с огромен задник и прибрани на весело кокче
косици. Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:
– Протоколчето, господин директор!
Той властно махна с длан да го остави това протоколче върху бюрото му, помежду червения телефон и пирографираната битово оцветена чаша
с подострените моливи. Неестествено привела гръб: едната ръка – на деколтето,
другата – грациозно опната встрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но
тъкмо докопа дръжката, когато той строго извика:
– Йорданова!... Я, почакай!
– Да, господин директор... – Със свита в юмруче длан
пред уста, цялата превърнала се в слух.
– Седни де, седни!
Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й
беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута с леден поглед, както паяк
дебне муха.
– Мда-а... – Разходи се напред и назад из
кабинета. Стъпките му, господарски, тежки, глъхнеха в дебелия кърваво ален
мокет. Лапите му – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожа
Йорданова!
– Да, господин директор...?
– Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?!
– Не знам. Съвсем не мога да знам, господин
директор.
– А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?
– Досетих се, господин директор.
– Тогава???
– Ми той Лишев нямаше да се изказва... Бяхме предвидили
неговите думи да ги каже Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала
тия дни и...
– Това не е оправдание! Ясно ли е? Нищо
не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън!
– Но Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията! – Погледна го умолително
отдолу-нагоре, като детенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните и курабийките за гости.
– Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и на излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се
изразявам?
– Тъй вярно! Ясно се изразявате, господин
директор.
– Хайде тогава. Не ви задържам повече.
С неподозирана за възрастта й пъргавина
дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом доста пъргаво се вмъкна в учителската дамска
тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, с мъничко руж, разтрит
върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше
прахосмукачката от кабинета на двете помощник-шефки:
– Оф, Марче-е... размина ми се!
– Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев
ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало, и то
като падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още се не знае
кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за мястото на Лишев в протокола на учителските ви съвещания, спявки, инструктажи и прочие!
Тези, които непрекъснато демонстрират ерудиция и начетеност, нямат нито едното, нито другото. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
03.09.2006.ТЕБ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА
Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото весело слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам калпавото настроение, трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите. Отворих напосоки тези четирийсетина печатни коли разкошна есеистика да потърся отговор на обхваналото ме отчаяние. И разбира се, не случайно попадам на текст, съответстващ на темата ми от няколко дни насам. Ето за какво отварям дума. Разсъждението е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговора с приятел, който разговор водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.
В импулса да пиша само същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да го запиша това вълнуващо състояние тъй, че читателят да го почувства. Внушението се усилва от къси изречения, простота, глаголи, избягване на прилагателните, както и на обстоятелства и коментари. По такъв начин читателят е изкушаван и сам да допълни. Обяснявам ли най-подробно и обстоятелствено, не оставям ли празни пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработвани от четящия текста, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, иначе си остава наниз от претенции колко сме умни, колко сме си ерудирани. И писането, както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието както Афродита из морските вълни край остров Кипър.
Писането на стихове дисциплинира за избор на най-точна дума; точната дума е като верния звук в музикална пиеса – не трябва да се забелязва като инструмент или като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за парчетата ламарина, от които е сглобен изящният й корпус? Да, всеки по-значим автор създава своите читатели, онези, които заразява със стил, с възгледите си за човеците и за живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития само чрез намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно и да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки описанията как изглеждат героите и как се развива фабулата с детайли от жизнения си опит, читателят ми става вече не сътрудник и не обикновен читател (субект на творчеството), а съ-творец (обект, т.е. излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, така престава да е само лично мое изживяване, превръща се в лично преживяно и за интелигентния читател. Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не успееш да кажеш по-добре нещо вече написано или пък нямаш с какво да допълниш писаното от класиците, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня основното, водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, насочва човека към Божественото в неговата греховна душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към обления от слънце и любов Оазис на Духа, ала не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи редом с множеството грешници; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията или заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грехове, между капризите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.
4. Изкуството (литературата в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-противния злодей има скрит положителен смисъл. Тъй демократичното, като уважение към човека, винаги взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.
"Теб никой не те обича – беше ми казал преди години – бил съм 32-годишен, колега* от редакцията на пловдивския седмичник "Комсомолска искра". – Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?" Родителите ми не са ме глезили... Това, галене, прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение, за мен бяха приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого. Е, мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно съм си давал сметка, че баща ми и майка ми помежду си са изпитвали истинска страстна любов, а и към мен съвсем не са били толкова хладни и безразлични, както са ми се показвали. По-вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо сестра ми, която бе рядко красиво девойче, беше обкръжена с внимание и благосклонност, колкото и строги изобщо да са били към нас, двамата с нея! Каквото и неприятно да се случеше в тяхно отсъствие, виновният неизменно бях аз, не моята неопитност, нито заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и хлапаци, с които – нормално е! – случвало ми се е, като хлапак, да си имам проблеми.
Имаше в махалата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошко Белята съм запомнил с изключително злостния му нрав; бе от редкия тип момчетии, за които казват "злобно по рождение". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – грамаден, с едри лапи, с походка и жестове на закоравял побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена някогашна барака за дърва и въглища, състояща се от стаичка и антре, откъм двора срещу нашата изба на същата уличка "Ниш" късно нощем често долитаха луди закани, ругатни, циврене, ехтеше боботещият пиянски глас на Михал. И съм се чудил, като шест-седемгодишно хлапе, как още не са се изпотрепали тези хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, поне пет-шест години по-голям, далеч по-едър, по-силен от мен, веднъж ме препъна, свали ме в пръстта сред улица "Ниш"; налагаше ме с юмруци по гърба, с коляно ме бе затиснал и крещеше тържествуващ: "Яж пръст, мамицата ти мръсна българска, яж пръст! За тая земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице окаляно, охлузен, изранен... тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. Пък майка ми се затворила в бараката на двора, дето държахме кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина мокро пране беше струпала в единия край на бетонната мивка. И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишайки от нервни конвулсии, шепна: "Мамо! А пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". И тя – като се отдръпна гнусливо, след като ме оттласна с лакът от себе си, такава плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесница и през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори: "Какво търсиш там! Кой те е калесвал с Тошо Белята да играеш? Да не си го нещо ядосал, защо ще те мъчи?!" И... дотам! Скачам през девет стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.
Страхотен урок** от онези уроци, които цял живот помниш! Оттам насетне ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, първо у мен да търся повода и причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за всичко, което ми се е стоварило; не друг, аз самият не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам как с нищо не съм предизвикал Тошко Белята***, че кой ще ме чуе, па и каква полза от хленч, сълзи и сополи!
А Любовта... О, Любовта! От невръстен в любовта съм се чувствал пренебрегнатия. Следващите години вероятно ще продължа тази тема... Сега спирам с хладния извод: че колкото по-силно се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта наранява.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 apr. 2021
___
* Роденият в с. Врабево в Троянския балкан Николай Заяков - поет, журналист. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2
Николай Заяков (1940-1912)
** Споменал съм случая вeднъж; предвид темата, нямаше как да не го спомена пак.
*** Месеци по-късно, 12-13-годишен, Тошо Белята се спомина от тетанус. Чоплил си с гвоздей зъба... Бел.м., tisss.
Провинцията е по-малка сестра на столицата и както става обикновено с по-малките сестри, износва старите й дрехи и идеи.– Атанас Далчев (1904-1978)
31.03.1997.
АГОП
Агоп е сух и дребен. Косата му е къдрава, но и бяла като пряспа сняг, вее се между тълпата угрижени щъкащи насам-натам клиенти около адвокатските кантори покрай Четвъртък-пазара в моя Пловдив. Да не беше адвокат, Агоп с успех би могъл да бъде превъзходен актьор за класическата древно-елинска трагикомедия на Аристофан*, да речем, пък славата му би затъмнила известни светила на това изкуство, би напуснала границите на България. Той е нещо от типа на Шарл Азнавур. Като слушам песните на Азнавур с трепкащия му гласец, обхваща ме чувството, че френският арменец Шарл е искрено, дълбоко човечен, би подал ръка за помощ на изпадналия в беда нещастник: било с франкове, било със съвет, с прекрасния си топъл, вибриращ глас, с поглед, с усмивка. Агоп също е човечен понякога, но освен моментите на вселенска доброта и човеколюбие, може да бъде и съвършен мерзавец, за когото няма майка, няма татко, засегнати ли са свещените му лични интереси, особено пък когато се отнася до пари.
Кой знае защо – и мен ми е странно, но аз обичам българския арменец Агоп, а мога да понеса купища сладки приказки за Шарл с душа, изстинала като нафтова печка в мразовит ясен ден, когато от Енергото са ми спрели тока за неплатени стари сметки.
Всяка сряда от пет часа и всяка неделя от десет Агоп и неговият брат близнак са на тенис-кортовете зад градския стадион (бивш стадион "Девети септември"), бъбрейки нехайно и на висок глас за незначителни неща, забележете, винаги казани на френски. Братята дотолкова си мязат външно, та разсеяният най-случаен наблюдател може да реши, че вижда едно и също лице как подскача, пласира се или забива мощни пасове пред огледало. Накипрени в екип на фирмата "Адидас", целите в бяло – отстрани три тъмносини канта, три четвърти снежнобели чорапки и рекламни кепенца с прозрачна целулоидна козирка на фирмата "Марлборо", Агоп и брат му Амбарцум** са седмична атракция на тенис-корта. Случва се и футболистите от местния треторазреден отбор "Марица" да се навъртат тъдява, само за да ги погледат.
Двамата се появяват с жигулата на Агоп, която лъщи почти като новичка, макар и да личи, че е поне трийсетгодишна. Плавен завой, гумите нежно изсвистяват и белокоси две глави с наперени като китайски петлета перчеми щръкват от двете врати. "Кески ну ферон иси, мон ами" (Que c'est qui nous feron ici, mon amie)? – изкудкудяква едното петле. "O, мон шер!"*** – изпуска въздишка на капризна персона другото петле. Да ги оставим да си разиграват театрото, докато ви разправя за махалицата, откъдето са се пръкнали на бял свят в град на съжителстващи си шест разнолики етноса, които май неправдите и нескончаемата човешка мизерия на духа обединяват.
Такива кварталчета си има всеки уважаващ себе си град, какъвто между другото е и моят Пловдив. Те не блестят от чистота, тях не ги показват на госта, още повече пък, ако гостът е чужденец. Местните ни комунални служби се отнасят към тези дрипави махалици на цветущата простотия и невежество като към заварени немирни дечица от бившата съпруга, а в местния общински съвет изглежда и не подозират, че изобщо съществуват. Обаче тези махалици, пазят в цялата си дръзка пъстрота и мизерия на бедняшкия бит древната традиция да са били винаги островчета на свободолюбието и волнодумството. Тук псуват на майка Негово величество министър-председателя и правителството, Народното събрание и депутатите, Негово светейшество Патриарха и Светия Синод с голям кеф и упоение, пускат перки пред всеки непознат пришелец в тяхната територия и се изгърбват от притеснение пред кварталния бакалин, комуто дължат куп вересии, гледат мазно в очи доносника на властта или някое полицейско нищожество, ама пък бълват змии и гущери зад гърба им. Властта по принцип не ги обича, но и те я ментят, доколкото им позволява фантазията, пък и именно защото са нестандартни, своеволни, самонадеяни и непредвидими: не се поддават на каквито и да било ловки манипулации.
Тези хорица се клеха във вярност на комунистите преди изборите, взеха купончета по за две килца месо, когато нямаше месо, с уверението, че ще гласуват с червената бюлетина; после се оказа, че стопроцентово гласували за СДС. Кога новооглашените властници почнаха да демонстрират алчност и грандомания, по-големи от познатите досега в Пловдив, същите тези щастливи гласоподаватели изпокъсаха седесарските афиши от тарабите и зидовете на града и наченаха да говорят, че не искат да си имат работа с хайдуци, хем не само хайдуци, ами още по-зле, с невежи и глупави хайдуци.
Тук хората си знаят и кътните зъби. Всичката прелест, цялата мизерия на човешката природа у пловдивчанина кореняк пулсира из порутените къщурки, зад разсипаните турски зидове и занемарени дворчета с чешма на двора и кенеф край кокошарника. В такава къщурка с три каменни стъпала пред антренцето живурка леля Азник, майката на близнаците. Изгледа ги и ги изучи сама самичка, като бродираше и плетеше чеиз за арменските момичета от сой. Защото арменското момиче от сой винаги на дъното на душата си крие и няколко изстрадани от Азник вдовицата нещица.
В съдебната зала Агоп е неотразим. Хич не са за завиждане онези адвокати, срещу които той упражнява красноречието си. Това са мътни потоци от остроумия, ехидни забележки, надменен смях, припадъци на човещина и каскади от гадни, безскрупулни нападки. Интересното е, че в повечето случаи номерата му минават и съдията взема решения, благоприятни за клиентите на господина. Затова е и толкова търсен. Затова и по-младичките сред адвокатското съсловие, съхранили все още някои остатъци от идеализъм и достойнство, избягват да опонират срещу Агоп, отказват да се заемат с клиент, за чийто противник ще пледира Агоп.
Напоследък Агоп се развежда. И този развод е друга епична страница от неговата бурна и поучителна биография на някогашен квартален злосторник. Деца нямат. Имат вещи – разни стари парцалки, скринове – родови гнезденца на племена от дървояди, столове, под чиито избелели калъфки стене и въздиша прогнилата старина. Но Агоп държи на тях, както удавникът-корабокрушенец в страшния разбушувал се океан сред безпросветната тъмнина се крепи над водата, вкопчил се в отломки от блестящо, ала заминало към тинестото дъно минало. Когато приключи поредният тур от пренията в съдебната зала около бракоразводното му дело, а по-точно казано: от последвалото дело за подялба на някогашната семейна имуществена общност, какъвто е терминът, Агоп тича изнервен до кантората на своята адвокатка и я залива с порой от зловонни фразички. Той е все недоволен. Това е негово постоянно състояние. Него все някой с нещо го ощетява, обижда, пренебрегва, недооценява, пречи му да диша и се развива. И този низ от театрални сценки изтощава всичко живо около него, като се започне от адвокатката му, мине се през всичките му приятели, близки, познати, та се стигне до случайни свидетели, непосветени в грандиозните му мъки и драми.
Бившата му съпруга Такухи освен едните си големи тъжни очи, няма нищо друго на лицето си. Просто друго той не й оставил. Непонятно е все пак как е издържала дотук. Защото този отвратителен интригант е умен, интелигентен и подъл. Да го видите само как си пали цигарата! То е ритуал. За такива турците казват "салтанатлия". А как туря лист в пишещата си машинка, докато клиентът кърши пръсти, притеснен, преследван от страхопочитание към този местен пловдивски съдебен лъв.
Да-а, това е Агоп! Жестоко, зло, дребнаво божество, което движи около себе си най-случайни хора със случайни съдби, водовъртеж от интелигентно скроени измислици, които биха оправдали всякаква низост в този суетен свят. Не дай, Боже, да попаднеш в неговата сфера на влияние!
Накрая – за да обясня все пак защо ми е симпатичен този малък тиранин... Може би защото, въпреки всичката си безпомощност пред Съдбата, въпреки страховете си и скудоумието в нашия сънлив и тъй дълбоко провинциален градски живот, успява да наложи нещо динамично, свежо, парливо в общия ни унил пустинен пейзаж. Може би защото у Агоп в твърде чист вид лъщи кикотът на Дявола. И си мисля понякога, и все по-често напоследък – дали върху лицата ни не са останали вече само едните големи тъжни очи, народе?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 31 mar. 2021
–––
*
Аристофан (~446-385 г.пр.н.е.) е древноелински автор на комедии, един от най-ярките автори на политическа сатира, известен като Баща на комедията.
**Агоп – арменска версия на библейското Яков, Амбарцум значи Възнесение, т.е. възнесъл се. Почти всички мъжки арменски имена имат специално значение. Всяко олицетворява престижно човешко качество, дава на притежателя си определени предимства. Истинските арменски имена на момчетата носят специален дар. Според арменците, благодарение на удачно избраното име един малък човек може да се превърне в борец за справедливост и хармония, да бъде достоен, верен, мъдър, силен, освен че е наложително да се различава с уникално мелодично звучене, това отличава арменците от огромното разнообразие на имена, които други етноси избират за децата си. Изборът на име за арменеца никога не е случаен, а е обмислено дело на целия род.
*** Какво ще правим тук, приятелю? и О, скъпи! Бел.м., tisss.
Малкият голям човек, на кого му
пука за малките хора? Как на кого! На политиците им пука винаги по време на
избори.– Аноним (1947)
30.03.2003.
ШУШУМИГА
– Ей там е, живей в
най-горния край на улицата, никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига
едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, пък той кро-о-отък, яд ме е да го
гледам. Оная кьоравата с едното око му е съпруга, законният душманин, демек. И
тя на всяко петнайсто и първо число му претръсква и хастара, и джобовете;
прибере му паричките, па сетне му отпуска по два лева и дивендисет стотинки на
ден, два и десет за закуска, осемдесе за малка гроздова в хоремага. Пък той
вади, мама му стара, бая пара му се насъбира, щото е оксиженист и го търсят
хората, особено сега с тез ми ти полиетиленови оранжерии по селата в околията.
Ама къде ти! Онея пет като зинали... Мизерия! Седят си вкъщи и по цели дни
семки чоплят. Тъщата – и тя му е на главата, та с нея ей ти ги станали шест,
макар че тя в друга къща живей и ем домът й е в долния кат на селото, ем все у
щерка си кисне. Хората виждат!
Авери бехме с него. На млади
години щу ракия се е изпило, щу моми са ни минали през ръцете! Орталъкът беше
пропищял от нас двамата. Като герести петлета бехме: на бой, на моми и булки
налитахме, нямаше кой да ни излезе насреща. Обаче откак се ожени, откак оная
роди и четвъртото момиче, направо клекна завалията, ушите му чак клепнаха.
Какво да го правиш! Мълчи, сгушил се, викам: това оня Кътю ли е, не е ли?!
Пий де. Хай наздравичка! И
утре е ден, ма аз така знам: не оставяй днешното пиене за утре. Че с тия
епидемии то знае ли се!? Чакай да ти разправя кво стана по-нататък.
Прибира се Кътю каталясал за
сън, хапне на две-на три и... право в леглото. Сутрин преди другите става и хайде пак на оксиженя. Е-е, ма това живот ли е? С една омазана ватенка, от строежа на
Димитровград още ходи, вратът му кирлясал, каскетът му – с пречупена козирка, врътнат на пенджу-ек, брадясал до пъпа, само очичките му светят като на зверче
в капан. На цялата околия навесите, парниците той ги е правил. Търсен е, та и
не се пазарят, знаят му цената. Ама оная кьоравата все му по ходи петите, знае къде работи и с една моторетка обикаля да прибира парсата. Днеска така, утре така, отвързал се един ден нашичкият и къде, мислиш? Право у кръчмата.
Дай салатка, дай ракийка, пък и мезета: еще говежда пастърма, еще суджучета, еще шампанско, еще курвоазие, еще
пак ракийка за похлупак, гушва шишенце мастика на изпроводяк, и те ти го спец
инженер по пътното строителство: Тоз тротоар е мой, ама и другия не си го
давам.
Като го видели ония ми ти
женуря, преобърнали тавата с люспите, почнали да го ядат от вратата, ама
кротко, щото знае ли се... Ти – почнала го дъртата – дом нямаш ли си, кой ходи
по кръчмите да пилей пари, нали тук всичко има... ей ти пиене, ей ти мръвка
всякаква! Не те е срам, тъй да ни излагаш пред хората, кво ще си рекат сега
хората, четири щерки за женене имаш, за тях барем помисли ли?... Мисли той,
трънки мисли! – емнала го и кьоравата, изтръгнала му шишето от ръцете и с
юмруци хванала да го бъхти по гърба. Не съм бил там да видя, комшиите всичко
видели, щото рехав плет от плетени върбови съчки ги дели... Ни мъ барай! –
озъбил се Кътю, дръпнал си шишенцето. А-а-а, тъй ли, пукницо проклета,
сега шъ ма разбереш ти – накокошинила се оная и отишла, та врътнала ключа на
вратата. Кво е станало после, никой не знай.
Тича по някое време
комшията, пъхти, едвам диша: отивай, вика, че у Кътюви нещо неприятно шъ са
случи, щерките му търчат по двора, циврят на умряло. Скочих: бре, семе калпаво,
затриха харния човек! Стоим ний вън, щот и голямата порта залостена, надигаме се на
пръсти, изпъваме шия над дуваря, пък вътре тихо, ти-и-ихо – мухите в кенефа им
слушаме как бръмчат. Няма нищо, викам на комшията, заспал е нашичкият блажен
сън, знам го по себе си – най-харно се спи подир запой, кърска любов и кавга. Абе, тия са урсуз, закахъри се той, тоз негов блажен сън да не излезе
вечна му памят! Сбраха се и другите патриоти: тоз каже нещо мъдро, друг му
отвърне нещо, тешим се, успокояваме се. Харно, ама хлапенце едно взе да вика: Чичо-о,
глей-глей! Кво има, бе чичовото? Дърпа ме за ръкава и сочи: Глей бе, чичо-о-о,
керемидите мърдат. Брях, мааму, наистина мърдат. Ей, хора! – развълнувах се. –
Кво й става на таз къща, бре?
Изпращя дъска, керемидка се
изтърколи, подир нея – още няколко, изду се на онуй място покривът като корем
на бременна първоначално, а после – като гнойна пъпка... и те ти го Кътю: върти
глава, рамене, шава като пиле още в яйце, недокрай излюпено. О-о-оп, измуши
раменете, протегна ръце, изпълзя върху циглите: Е-е-ей! – проплака. Не ми е мил животят, бе, ше са трепя... А и шишето с гроздовата – у него. Рекох
си: тоя току-виж сторил белята! Подир малко пак: Е-е-е-ей, е-е-е-ей,
мама му стара! Е-е-е-е-ех! Кърти, да речеш, нещо издълбоко, нещо насъбрало му се,
нещо отдън душа.
Изтърчаха двете усойници:
Къте, що щеш? Кво па ти стана така отведнъж?! Досега нищо ти нямаше, Къте-е-е!
Търчат назад-напреж по двора, протягат се към небесата и облаците: Айде,
миличък-моичък, слявай от керемидите! А той: Няма-а-а-а-а, няма да сляна. Извадяйте – нарежда – грамофоня под асмичката. Искам си оная песен, мойта, вика. Че коя е
твойта песен бе, Къте?... Оназ, ма, не я ли знайш! Коя бе, Къте-Кътенце, коя песня?...
Оназ, дет я свириа на сватбата ни, кога се женийме с теб. И запя, човекът му с
човек. Пее и плаче: "Само ти, сърцееей, си ми-и-ий прия-я-ятел".
Изнесоха прашасалия грамофон
куче марка, курдисаха го ай тъй под асмичката и го пуснаха тихичко. А моят авер
отгоре като някой диригент от пловдивската опера дава разпореждания: Ша са
фърля – вика, – мен животят вече не ми е мил. Пущайте го тоз грамофон до дупка.
И кво мислиш може би?
Зарадва Кътю цялата махала, всички патриоти.
