ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (528.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (528.)  

  Малкият голям човек, на кого му пука за малките хора? Как на кого! На политиците им пука винаги по време на избори. – Аноним (1947)

  30.03.2003.

ШУШУМИГА 

  – Ей там е, живей в най-горния край на улицата, никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, пък той кро-о-отък, яд ме е да го гледам. Оная кьоравата с едното око му е съпруга, законният душманин, демек. И тя на всяко петнайсто и първо число му претръсква и хастара, и джобовете; прибере му паричките, па сетне му отпуска по два лева и дивендисет стотинки на ден, два и десет за закуска, осемдесе за малка гроздова в хоремага. Пък той вади, мама му стара, бая пара му се насъбира, щото е оксиженист и го търсят хората, особено сега с тез ми ти полиетиленови оранжерии по селата в околията. Ама къде ти! Онея пет като зинали... Мизерия! Седят си вкъщи и по цели дни семки чоплят. Тъщата – и тя му е на главата, та с нея ей ти ги станали шест, макар че тя в друга къща живей и ем домът й е в долния кат на селото, ем все у щерка си кисне. Хората виждат!

  Авери бехме с него. На млади години щу ракия се е изпило, щу моми са ни минали през ръцете! Орталъкът беше пропищял от нас двамата. Като герести петлета бехме: на бой, на моми и булки налитахме, нямаше кой да ни излезе насреща. Обаче откак се ожени, откак оная роди и четвъртото момиче, направо клекна завалията, ушите му чак клепнаха. Какво да го правиш! Мълчи, сгушил се, викам: това оня Кътю ли е, не е ли?!

  Пий де. Хай наздравичка! И утре е ден, ма аз така знам: не оставяй днешното пиене за утре. Че с тия епидемии то знае ли се!? Чакай да ти разправя кво стана по-нататък.

  Прибира се Кътю каталясал за сън, хапне на две-на три и... право в леглото. Сутрин преди другите става и хайде пак на оксиженя. Е-е, ма това живот ли е? С една омазана ватенка, от строежа на Димитровград още ходи, вратът му кирлясал, каскетът му – с пречупена козирка, врътнат на пенджу-ек, брадясал до пъпа, само очичките му светят като на зверче в капан. На цялата околия навесите, парниците той ги е правил. Търсен е, та и не се пазарят, знаят му цената. Ама оная кьоравата все му по ходи петите, знае къде работи и с една моторетка обикаля да прибира парсата. Днеска така, утре така, отвързал се един ден нашичкият и къде, мислиш? Право у кръчмата.

  Дай салатка, дай ракийка, пък и мезета: еще говежда пастърма, еще суджучета, еще шампанско, еще курвоазие, еще пак ракийка за похлупак, гушва шишенце мастика на изпроводяк, и те ти го спец инженер по пътното строителство: Тоз тротоар е мой, ама и другия не си го давам.

  Като го видели ония ми ти женуря, преобърнали тавата с люспите, почнали да го ядат от вратата, ама кротко, щото знае ли се... Ти – почнала го дъртата – дом нямаш ли си, кой ходи по кръчмите да пилей пари, нали тук всичко има... ей ти пиене, ей ти мръвка всякаква! Не те е срам, тъй да ни излагаш пред хората, кво ще си рекат сега хората, четири щерки за женене имаш, за тях барем помисли ли?... Мисли той, трънки мисли! – емнала го и кьоравата, изтръгнала му шишето от ръцете и с юмруци хванала да го бъхти по гърба. Не съм бил там да видя, комшиите всичко видели, щото рехав плет от плетени върбови съчки ги дели... Ни мъ барай! – озъбил се Кътю, дръпнал си шишенцето. А-а-а, тъй ли, пукницо проклета, сега шъ ма разбереш ти – накокошинила се оная и отишла, та врътнала ключа на вратата. Кво е станало после, никой не знай.

  Тича по някое време комшията, пъхти, едвам диша: отивай, вика, че у Кътюви нещо неприятно шъ са случи, щерките му търчат по двора, циврят на умряло. Скочих: бре, семе калпаво, затриха харния човек! Стоим ний вън, щот и голямата порта залостена, надигаме се на пръсти, изпъваме шия над дуваря, пък вътре тихо, ти-и-ихо – мухите в кенефа им слушаме как бръмчат. Няма нищо, викам на комшията, заспал е нашичкият блажен сън, знам го по себе си – най-харно се спи подир запой, кърска любов и кавга. Абе, тия са урсуз, закахъри се той, тоз негов блажен сън да не излезе вечна му памят! Сбраха се и другите патриоти: тоз каже нещо мъдро, друг му отвърне нещо, тешим се, успокояваме се. Харно, ама хлапенце едно взе да вика: Чичо-о, глей-глей! Кво има, бе чичовото? Дърпа ме за ръкава и сочи: Глей бе, чичо-о-о, керемидите мърдат. Брях, мааму, наистина мърдат. Ей, хора! – развълнувах се. – Кво й става на таз къща, бре?

  Изпращя дъска, керемидка се изтърколи, подир нея – още няколко, изду се на онуй място покривът като корем на бременна първоначално, а после – като гнойна пъпка... и те ти го Кътю: върти глава, рамене, шава като пиле още в яйце, недокрай излюпено. О-о-оп, измуши раменете, протегна ръце, изпълзя върху циглите: Е-е-ей! – проплака. Не ми е мил животят, бе, ше са трепя... А и шишето с гроздовата – у него. Рекох си: тоя току-виж сторил белята! Подир малко пак: Е-е-е-ей, е-е-е-ей, мама му стара! Е-е-е-е-ех! Кърти, да речеш, нещо издълбоко, нещо насъбрало му се, нещо отдън душа.

  Изтърчаха двете усойници: Къте, що щеш? Кво па ти стана така отведнъж?! Досега нищо ти нямаше, Къте-е-е! Търчат назад-напреж по двора, протягат се към небесата и облаците: Айде, миличък-моичък, слявай от керемидите! А той: Няма-а-а-а-а, няма да сляна. Извадяйте – нарежда – грамофоня под асмичката. Искам си оная песен, мойта, вика. Че коя е твойта песен бе, Къте?... Оназ, ма, не я ли знайш! Коя бе, Къте-Кътенце, коя песня?... Оназ, дет я свириа на сватбата ни, кога се женийме с теб. И запя, човекът му с човек. Пее и плаче: "Само ти, сърцееей, си ми-и-ий прия-я-ятел".

  Изнесоха прашасалия грамофон куче марка, курдисаха го ай тъй под асмичката и го пуснаха тихичко. А моят авер отгоре като някой диригент от пловдивската опера дава разпореждания: Ша са фърля – вика, – мен животят вече не ми е мил. Пущайте го тоз грамофон до дупка.

  И кво мислиш може би? Зарадва Кътю цялата махала, всички патриоти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited by 30 mar. 2021