ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (531.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (531.)  

  Власт, която уважава себе си, се нуждае от страхливия, от подмазвача и доносника както от въздуха, слънцето и водата се нуждае всяко живо същество! – Аноним (1947)

  02.04.1994. ДИРЕКТОР

 Трътлестият мъж излезе като дизелов локомотив от учителската стая.

  – Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот. Кръстоса ръце пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха монтирани в редичка портретите на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и на монаха Паисий Хилендарски. Постоя неподвижен известно време, набит, с едър торс и глава без врат.

  – Мария! Откога не си ми поглеждала фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа, крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как в училищния двор два етажа по-надолу неколцина хлапаци разхождат калните си обуща по току-що боядисаните в оптимистично розово пейки.

  – Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.

  – Нищо! Ти пак ги забърши.

  В това време като сенки от учителската стая се заизнизваха някакви жени и някакви умислени плахи мъже без грам самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не отчаяние, о-о, не отчаяние, а тъпото сиво равнодушие на примирили се с участта си висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези сенки отново вдигаха очи, поемаха с пълни гърди въздух, пооправяха си смачканите физиономии. Веднага между тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха няколко остроумия, в смисъл: А бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, а пък и като пресметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на шефа:

  – Такава е постановката, бе! Той не е виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси около него се образува празно пространство, или вакуум, както се изразяват физиците, и умникът побърза отново да се влее в стадото, като не спираше да се оправдава, подсмърчайки: – Ама аз не за лошо го казах. Някой да ме е чул някога да говоря лошо за нашия господин директор?!  

  – Мишков! – с фамилиарен тон, но назидателно се обади идеално плешив възрастен и достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш по една малка гроздова с пържени картофи и салатка. Немедленно и веднагически! То не ти е литература това бе, Мишков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!!!

  Притаил се зад кървавоалената дебела плюшена завеса зад открехнатия прозорец в огромния си кабинет с никелиран надпис отвън "Директор", дебеланкото чак примижа от кеф. Бе изтърчал до наблюдателницата си да чуе какво ли си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този момент на мека наслада, на вратата му някой лекичко почука.

  – Влез!

  Влезе, придвижвайки тромаво масивното си наедряло туловище като юрдечка, една дебелана с огромен задник и прибрани на весело кокче косици. Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:

  – Протоколчето, господин директор!

  Той властно махна с длан да го остави това протоколче върху бюрото му, помежду червения телефон и пирографираната битово оцветена чаша с подострените моливи. Неестествено привела гръб: едната ръка – на деколтето, другата – грациозно опната встрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но тъкмо докопа дръжката, когато той строго извика:

  – Йорданова!... Я, почакай!

  – Да, господин директор... – Със свита в юмруче длан пред уста, цялата превърнала се в слух.

  – Седни де, седни!

  Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута с леден поглед, както паяк дебне муха.

  – Мда-а... – Разходи се напред и назад из кабинета. Стъпките му, господарски, тежки, глъхнеха в дебелия кърваво ален мокет. Лапите му – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожа Йорданова!

  – Да, господин директор...?

  – Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?!

  – Не знам. Съвсем не мога да знам, господин директор.

  – А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?

  – Досетих се, господин директор.

  – Тогава???

  – Ми той Лишев нямаше да се изказва... Бяхме предвидили неговите думи да ги каже Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала тия дни и...

  – Това не е оправдание! Ясно ли е? Нищо не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън!

  – Но Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията! – Погледна го умолително отдолу-нагоре, като детенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните и курабийките за гости.

  – Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и на излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се изразявам?

  – Тъй вярно! Ясно се изразявате, господин директор.

  – Хайде тогава. Не ви задържам повече.

  С неподозирана за възрастта й пъргавина дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом доста пъргаво се вмъкна в учителската дамска тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, с мъничко руж, разтрит върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше прахосмукачката от кабинета на двете помощник-шефки:

  – Оф, Марче-е... размина ми се!

  – Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало, и то като падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още се не знае кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за мястото на Лишев в протокола на учителските ви съвещания, спявки, инструктажи и прочие!  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited by 2 apr. 2021