ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (418.)
Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!* – Д. Дебелянов (1887-1916)
07.08.1995. ИВАН И СТАМЕНА
Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – злобно, безлично и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени косици, които сплиташе на плитчици и навиваше като венче над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъжаги в голямото бетонено корито в двора им отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – дечурлигата от махалицата ни; в яда си тя пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с българските ни думи.
Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече здрави мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тънка телена ограда. По някое време нещо си се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света с проклетата си чехкиня да си приказват само по чешки. Помня, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечните махали идеха само да я заглеждат как върти задник зад оградата и си мята папуците назад-напред по двора. За нас, дечурлигата, това яко ни гъделичкаше любопитството, че здраво намирисваше на секс и непредвидими знойни мераци.
Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на място и пръхти. Иван беше по-нисък, ама по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите и сбиванията в онези чудни наши бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потъналите сред сгур, прахоляк и кал работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме и чували. От новичък съветски радиограмофон, помня, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше жабарски (италиански) шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и ние, хлапенцата от махалата, знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. И нашето Ване, като Дочето, се момееше тогава – да е била, да е била около 16-17-годишна, та гонеше я меракът на някогашните девойчета да се омъжи за млад чужденец, идеално щеше да й, е ако пък е италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста нашето Ване се пристягаше по-силно, та гърдите и задникът й да изпъкнат предизвикателно, примамливо. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски тарикати гамени вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по захарен памук зад витрина.
Една утрин онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко дъхаво лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил тази мизерия така и не се разбра тогава. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка си налъмите към къщи. Харно, ама след два дена: същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме си филибелиите, хич и не беше за чудене ревнив мъжкар да е минирал** територията, демек да е маркирал като влюбен котарак около любимото момиче. Е, па защо? Да не посмее конкурент да наближи, та любимата да вехне в самота, и като проумее, че тъй и тъй живот няма повече за нея, да се отдаде духом, и особено – телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи наш Пловдив!
В крайна сметка, оказа се, че не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид свещена реликва, отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Само че знойните лаборантки от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината ни не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена. А изясни се това ето как. Няколко нощи даскал Йордан дебнел както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, дебнел в засада Змея с трите глави. И една ясна лунна нощ чува да скръцва портичката откъм братовия двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме ние як сеир, наскачали от леглата и залепнали за прозореца: по обляната от месечината сиромашка уличка Ниш късокрака възпълничка женица със свлечена до колене пижама като спънат кон вихрогон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.
После на улица Ниш се появи ухилен, кривокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно МВР майор Коста, Коцето Късапетков Шибека. Шибека пита-разпитва, направи и очна ставка да си изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха и във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при изключителен интерес от страна на пловдивската сиромашия в чистак новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". А най-чудното беше обаче, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, а само дето на всички наши на улица Ниш ни бе чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичук-париж да бичи кирпич с криминалните рецидивисти и манговци, ама при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал бил даскалът дружбата ни с братския Чешки народ.
Как понесе всичкия цирк брат му Иван! Иван издъхна ненадейно само подир месец, докато Йордан още мяташе калъпи с пресен кирпич на камари и с количка пренасяше камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал нещо из бахчата, гътва се градинарят Иван посред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който цял живот влачи ралото в браздата; такива мълчаливци по-жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима по-яки комшии със зор го товареха и наместваха на гробарката. Тогава Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната им къща на улица Ниш 4, беше прясно влюбена, та и беше издула до дупка онзи нейничкия радио-грамофон, и над траурно притихналата ни махалица, над поп Ристю и клисаря Монката с вапцания му в катран и злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано".
И така, значи, с подвикванията на някакъв там лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапе от най-скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна, измечтана 1980 година, когато без майтап ще сме влезли всичките до един барабар с котките и помиярите в комунизма.
Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа
Plovdiv, edited by 6 jan. 2021
Илюстрации:
- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми***.
- Шестгодишен в униформа, манта на забавачката****.
____
* Сонетът "Пловдив" въплъщава
тежките мисли и преживявания, съжалението и жестоката реалност, която помрачава живота на поета, опитал да изрази душевната си болка и огорчение от ставащото наоколо. Повод за написването е лично
преживяване на поета 40 дни след смъртта на баща му, когато семейството е в оскъдица и лишения. Носталгията по родна Копривщица, немотията и трудният живот в Пловдив оставили траен отпечатък върху леко ранимата душа на Дебелянов. Смята
се, че при една разходка из града той се отбил при братовчедка си Гуна Алваджиева, на която прочел сонета... Та чета, и като
роден тук пловдивчанин, се захилих, ама не от неуважение към поета, а от кеф как евентуалният летописец си е написал възхитително текста. Вж. https://debelyanov.alle.bg/%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%89-%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/
** Минирал, на някогашния ни пловдивски жаргон ще рече: осрал каквото можал наоколо, засрал мястото.
*** Е, не е точно Ването, но мяза на нея, макар Ването да бе със
смолисточерна, дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е
бащиният мотоциклет, че баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с
английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика,
произведен през 1938 г.
**** Шестгодишен, в униформената сива манта на забавачката пред тухлената
ограда на Йордан. Есента на същата 1953 г. валяха много и все поройни дъждове,
Марица преля и по булевард Руски пловдивчаните се разхождаха до кръста във
вода, турили в дървено корито за пране оскъдната си покъщнина. Тогава умря и
непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото прогресивно
човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, бе портичката,
където се беше изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашната ми
състудентка софиянката Лиляна Янчева знам, че според традициите им било, както си се храни чешкото семейство на масата, някой да надигне задник и да се изпърди мощно или пък по време на
разговор да се уригне. И в казармата ни казваха старшините, че звучната пръдня е знак за здрав стомах и отлично храносмилане. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (420.) 
