ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (366.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (366.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  15.10.2003. ПРИТЕЖАТЕЛ НА СЪКРОВИЩА

   Тъкмо приключих писането, редактирането и подреждането по страници на книгата "Историйките на ученика Ламски". Остава ми да прехвърля текста от работната памет на компютъра върху компакт-диск. С илюстрациите по части книгата е общо около 32 печатни коли, т.е. около 520 страници.

  Част І "Семейно щастие" – 160 страници.
  Част ІІ "Виктор" – 192 страници.
  Част ІІІ "Отнесени от вихъра" – 164 страници
  Обединя ли трите части, обемът е 32 печатни коли (512 страници).

  Заваля. Ръми приспивно, а и светлината, просмукваща се през облаците, настройва за тихи, кротки, печални равносметки. Обади се Емил*; излизам с колата да побъбрим на чаша кафенце с уравновесен човек, когото съм приел от трийсетина години насам, откакто се познаваме, за далеч по-обръгнал от мен приятел, сдържан, дългогодишен редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

  24.10.2003.

  Днес приключи краткият живот на едно същество, на което не било отредено да се роди. Рязко казано, усещам се убиец. Не мога да знам каква драма изживява жената, когато се подлага на такава операция. Момче или момиче е било, какви ли заложби е носило, каква ли съдба, ако го бяхме допуснали в шоуто, наречено живот?

  Книгата "Ламски" е почти завършена. Предпоследната й версия я имам записана на CD. В момента обаче съм зациклил, и не защото нямам какво повече да доработвам в ръкописа. Предстои ми последен прочит и запис на окончателната му версия и после ще извадя разпечатка на принтера; и като свържа всичко това в едно книжно тяло, ще дам книгата на неколцина познати за прочит; да речем, първо на двама от колегите по литература в училище, вероятно и на Re., макар за Re. да не съм решил окончателно.

  27.10.2003. 

  Светът покрай нас не е това, което е, а е образ и чувство от представата ни за него. Живеем с илюзии в много по-голяма степен, отколкото с реалните неща. Съзнанието моделира някои образи, като ги демонизира, на други пък пришива ангелско сияние.

  Всеки човек е манипулатор на обективната истина; някои манипулират за добро, но не са малцина манипулаторите за лошо, и именно вторите са опасни за човечеството.

  Аз всъщност не зная истината за нашите демагози. А възможно е това от определен ъгъл на зрение да са обаятелни личности с положителна енергия. Техните гротескни, разкривени чудовищно характери обаче в съзнанието ми на най-обикновен българин предизвикват повече отвращение, повече погнуса, че са от моята нация.

  23.12.2003.  

  Не мога и да знам Свръхразумът или Бог какви планове е имал за мен, ако въобще ме е забелязал сред милиардното множество простосмъртни на планетата, точно пък мен, и то в посредствен до мозъка на костите и провинциален във всякакъв смисъл тристахиляден източноевропейски град без самочувствие, независимо от осемте му хиляди години история. Мисля си, че напоследък Нещо или Някой ме закриля от беди и полекичка отваря пред мен врати, които доскоро са били затворени за любопитните ми очи, внимателно отстранява стени и прегради, отваря ми пространства, осветени от жизнерадостна глъч и слънце, огрени от любов и веселие, като разстила килимена пътека пред нозете ми.Усещам се обгърнат от деликатно притихване и спокойствие – също както в добрите семейства се отнасят към невястата в напреднала бременност, спестявайки й тревожни новини от делника. Виждам се притежател на съкровища от нежност и жизнелюбие, и като че ли започвам да проумявам хората, изобщо – човека, като ароматно съчетание от посредственост и греховност, като екзотично същество, което при всички случаи трябва много да бъде обичано.

  То не е същото както сексуалната плътска любов към момиче, но по интензивност на чувството е не по-малко разкошно. Подозирам, няма нищо случайно в съдбата на всеки човек. И когато си усетиш мисията – колкото и незабележим и нищожен да си, вече знаеш посоката, в която да приложиш своята енергия, пазиш се от разпиляване наляво и надясно, ден след ден се придвижваш към мечтата като към Еверест.

  Моето самочувствие основно не обслужва мен; колкото и тщеславен да съм, не съм навирил нос, оставам си синът на дърводелеца Кирил, хлапето от Тракия си оставам, независимо колко години преживяно са зад гърба ми. И си мисля, това ми е сила – да не се отделям от простолюдието ни милиметър. Предците ми до един са обикновени, и аз именно заради това обстоятелство ги обичам и съм изпълнен с респект към тях. Доста изкушения ми предложи животът дотук... Можех да бъда властна персона сред властниците, можел съм да дърпам конците на множество суетни глупаци, могъл съм да заживея заможно, обкръжен от почит и слава, но и преследван от хорската завист. Можех да съм политическа фигура, собственик на престижен вестник знатен жител на Лондон, на парвенюшкия Ийст сайт, или – Сив кардинал, който разиграва пасианс със Сатаната. Срещу тези благинки трябваше само да изтъргувам своето аз и да се отдам на суетата и лицемерието. Предпочитам обаче, когато казвам "не", то да е не, и когато казвам "да", то да е цялото ми съгласие, увереност, че точно това мисля.

  26.12.2003.   

  Снощи към единайсет и половина, почти полунощ вече, някой звъни на вратата ми. Събуди ме. Отварям – сестра ми Ели. "Дошла съм ти – казва – на гости, няма ли да ме поканиш да вляза?" Отпратих я да си върви, къде е хукнала по нощите! И последваха нейните глупости и мании: обгазявали я в жилището й, зли хора я дебнели, та при мен дошла да се спасява. Пеш изминала пет-шест километра от жилището си в центъра на Пловдив до нашия краен квартал, и значи, понеже нямала пари, как ще се върне; пари да съм й дал с такси да се прибере... Казвам: нямам пари да ти дам, а тя: "Тогава нека поне да преспя в хола?" Казвам: не може! "Виж какъв човек си – укорява ме, – аз съм ти сестра, идвам ти на гости, а ти ме пъдиш..." – и ми се усмихва неловко. Върви си – казвам, – а когато решиш да ми гостуваш, идвай по светло, недей да ми се мъкнеш по нощите. Можеше и по телефона да ме предупредиш. Какво ми се мъкнеш баш навръх Коледа! Нормалните хора по това време у дома си стоят, а пък ти си зарязала и мъжа, и дъщерите си. Защо не си при тях! Кой те дявол при мен довлече! Навиках я; като по-голям брат я навиках, но ужасното е, че съзнавам жестокостта си, ала не пожелах да й спестя тежките думи.

  Качи се на асансьора, заключих. След минута – пак: звъни на вратата. "Пусни ме до тоалетната" – моли ми се. Влезе. Ми ли се в тоалетната, мота се двайсетина минути, запалих цигара, седя си бос в полутъмната изстинала кухничка, дяволите ме хващат. Знам какво трябва да направя, а не ми се ще. Навън снегът е две педи и продължава ситно да ръси. Мисля си: как ли ще върви в дълбокия сняг среднощ, мога да изкарам колата от гаража и да я откарам до дома й, но всичко у мен се бунтува. Единственият човек в този град, на когото не бих помогнал – толкова мизерии ми е сервирала през последните двайсет години! Да си блъска сама ангелите, има за много грехове да си плаща. Не желая да ме въвлича в своята драма: не ща да я съдя, но не й съчувствам.

  Излезе от тоалетната, отиде да се обува в антренцето. Гледам, гримирала се е, и ми дожаля, но си казвам наум: Стой си на място! Някой или Нещо сега те изпитва, нямаш право да се разпиляваш с този батак, дето ти се явява в образ на милата ти сестрица. Пред изхода, в антрето пак повтаря: "Какъв брат си ми? Ле-ле-е, няма да ме пусне да преспя тук тази нощ!" Казвам й: тръгвай си, нямаш работа тук, имаш дом и деца, там трябва да си, а не по улиците на Пловдив. Пак помоли за пари и пак й отказах. Имам до 29 декември точно лев и двайсет стотинки за два хляба; дори и да й ги дадях тези лев и двайсет стотинки, работа нямаше да й свършат.

  Надникнах от балкончето да видя накъде ще се отправи, поседях, намръзнах, та се прибрах на топло. Лежа и не знам какво със себе си да сторя. В момента и не мислех, че шетащите наоколо в мрака столипиновски банди могат да я насилят или пречукат, а мислех дали правилно постъпих, това ми бе дертът.

  Ето, вече е осемнайсет и двайсет часът на 26 декември и не знам прибрала ли се е снощи, и изобщо, какво става с нея. Знам, че е жестоко, но и сега съм уверен, че ако онзи Някой ме е изпитвал, отговорът ми е този: категорично Не и толкова. Ала подир няколко дни, когато се видя и аз с пари, ще я заведа с колата си някъде, където да се нахрани, да се стопли и аз да й слушам брътвежите за злите хора, които я дебнат, или за това че е дъщеря на френския крал Луи Незнамкой си и че я очаква наследство, с което – уверяваше ме – ще ми купи и луксозно жилище, и супер-модерна лимузина...

  Когато някой със себе си носи наказанието за злини, които е сторил, мисля си: най-неуместно е да му мажеш раните с мехлем, да се правиш на добър самарянин. Не съм великодушен в този случай и не смятам великодушен да бъда спрямо онези, които у мен търсят закрила за фалшивите си илюзии. Отвращават ме хленчещите грешници. Сестра ми е наистина, но отдавна сама си захлопна вратите, зад които са били някога братските ми чувства, цялата нежна братска обич и всеотдайност на седем години по-голям брат. Онова момиченце, за което някога бях готов да се бия с по-големи и едри хлапаци на живот и смърт, безвъзвратно е останало в миналото, там... в прахоляка на бедняшката уличка "Ниш" край Пещерско шосе, квартал Инвалиден на онзи Пловдив от далечните наши детски и юношески години в семейството на дърводелеца Кирил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 03 dec. 2020

___
* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (365.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (365.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  13.09.2003. ЗНАЯТ ЧИЯ РЪКА ДА ЦЕЛУВАТ

   "През периода 1944-1950 г. се надигна вълната на революционния терор и насилие*. Разформирован бе основно завареният държавен апарат. Премахната бе монархията. Разгром сполетя опозиционните партии, почна терор в собствените партийни редове, чийто връх е процесът срещу Трайчо Костов от 1949 г. Народът** обаче беше опиянен от обстоятелството, че ще се посегне върху собствеността и имота*** на богатите: 1% от населението, за да живеят добре останалите 99%. Каква велика заблуда! Как скъпо се плати за това, че се посегна и на онази собственост, която имаше трудов характер, която възпитаваше ежедневно и ежечасно предприемачество, инициативност! Мисля, че именно собствеността бе най-страшното откритие на Марксизма, за което платиха данък народите в протежение на повече от век и половина****. Бруталното й отнемане доведе непоправимо тежки последици в материалното производство, личния морал и в обществената психика. Нарушиха се естествените връзки между хората, мярката за "кой е по-способният" изчезна. Хората загубиха опората – цената на своите действия. Вместо резултатите от труда, и то признати при обстановка на конкуренция, при един обективен съдник – пазара, а мярка за личността станаха подлостта, угодничеството и лицемерието, като начини за израстване в кариерата и участие в разпределението.

  България не я отмина драмата на национализацията от 1947 г., на колективизацията на земята от 1950 г. Тодор Живков е активен организатор и изпълнител на тази линия. Той е в първите редици на средната възрастова генерация в партията*****, която беше опора на ръководството в онези години..."

  Из "Вторият етаж" на моя връстник и познат Коцето, рожба на Кичука (Кичук-париж) в другия край на Пловдив. Костадин Чакъров (1947-2017) документира: "Участието ми в ключовия кабинет на нашата политическа система беше един истински исторически шанс"... Бил личен съветник на Т. Живков.

  С.49, от цит.съч.: "За цели десетилетия трайни позиции заема посредствеността на хора, които нямат интелектуални цели и амбиции. Това са години, в които България е кривото огледало на Сталинизма. Нейната социално-политическа панорама отразява трагедията на Руския народ, но й придава и нещо нашенско – лично и дребнаво. Тези години са първоначално натрупване на власт и привилегии чрез служба на властта и време за разчистване на сметки".

  Щрих... Книгата "Вторият етаж" излиза на бял свят като журнален вариант, непълна версия в поредица "Библиотека Пламък", с отг. редактор и приятел от студентските ми години, който се навърташе покрай вестник "Софийски университет" по времето, когато бях коректор и стилов редактор там, 1968-1970 г. Роденият през 1948 г. Николай Стоянов, син на секретар в софийската партийна организация, през 1990 г. е поръчал в Държавната печатница "Георги Димитров" ръкописа на Коцето за печат: набрана и издадена е книгата на К. Чакъров от партийци с определена – според мен, конкретна, тактически обусловена задача в онзи период на вътрешнопартийна за обновяващата се БКП/БСП чисто манипулативна цел. Текстът е написан стилно и с балансиран тон. Носи отчуждение както от социализма, тъй от основата му, марксистката философия. Тодор Живков е представен като личност с качества на умел политически демагог, от една страна, и добродетелен саможивец – от друга, пленник на стремежа си за власт.

  Костадин Чакъров: "В многобройните ми срещи и при работата ми с него****** (1974– 1989 г.) аз от никого не съм чул толкова тежки, категорични оценки за непригодността на нашата система, колкото от Живков".

  Детайл от облика на Георги Джагаров (с.60): "Около 1976 г. в резервата Бели Искър (зад Ихтиман) Тодор Живков бе на лов със своята дружина. Компанията се нареди да гледа новините по телевизията. Информационните блокове течаха, като се стигна до някаква изложба с реч на художника Светлин Русев. Той говори дълго, но не спомена нито Априлската линия, нито името на Тодор Живков. Той (Тодор Живков) се ядоса и започна да ругае тези от интелигенцията, дето си въобразяват много и пр. Услужливо перлата в короната на падишаха поетът Георги Джагаров – тогава той бе заместник-председател на Държавния съвет, допълни: "Правилно, другарю Живков, те трябва да знаят от коя ръка ядат и коя ръка да целуват". След 10 ноември 1989 г., в познатия стил на политическото хамелеонство, същият Г. Джагаров демонстративно захвърли партийния си билет. От негова изповед в пресата разбрахме колко му тежала душната атмосфера около Живков, колко се борил за морала на твореца и личността..."

  25.09.2003.

  Има претенциозни особи, които се опияняват от собствения си глас; дали не съм от тяхната пасмина? Гледам, по-точно: усещам Re. и новият й приятел как се стараят да бъдат уравновесени, налагащи присъствието си, сториха ми се уязвими и болезнено честолюбиви. Всичко около тази двойка силно ме интересува – навява ми образа на крадци-неверници, нахълтали в черква. Заболя ме за тях, че са толкова безпомощни и изнервени пред обстоятелството: първо, че тя се продала, второ, че той си е купил нейната привързаност. Как ли ще протече животът им без любов, жегва ме идиотски въпрос. И се почувствах като монахът от храма, който сутрин бие клепалото, ходейки по двора на някакъв манастир вдън гори тилилейски.

  Като чета книгата "Хора на лъжата" на Морган Скот Пек – роден през 1947 г., т.е. мой връстник, известен на Запад психоаналитик... От прочетеното на с.45 ето моя си идея. Изборът всъщност е криза, ала Моралът не предполага колебание; при избора имаш възможност да се почувстваш достоен или обратното – недостоен човек, независимо каква купчина от оправдания ще струпаш около себе си.

  За да се почувства в силна позиция, Re. дала пари на чистачката да ми купи цигари, като знак на благодарност, че съм изпратил ученици да помогнат да изнесе вещите си от досегашния й кабинет. На нейно място не бих постъпил така. В случая "благодаря" означава "Гледай си работата!" На нейно място бих си тръгнал без обичайни жестове, именно защото са изпразнени от съдържание, та така по-скоро унижават и даващия, и вземащия в един и същи момент. Все пак приех й цигарите и реших, че не ми пука кой как се чувства; моите сметки са чисти.

  Този мой връстник Морган С. Пек леко ме дразни с това натрапничаво вглеждане в механизмите и структурата на Злото. Важен недостатък в размишленията на типичния янки: много му се иска да изглежда почтен, чистичък, благоразположен. И точно тази амбиция ми подсказва обратното. Книгата ми се явява с фанфари и развети флагове на разни благороднически фамилии сякаш. Прочетох най-напред последната, а сетне и първата й глава, и не откривам нещо кой знае колко оригинално. А моят 11-годишен хлапак Ламски от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" трябва да се изтърколи на обществената сцена раздърпан, нехаен и усмихнат, даже наивен и глуповат на вид – именно защото не е никак глупав, нито нехаен. Просто "совите не са това, което са", и това е стилът на Сократ, както смятам, че аз го разбирам.

  Хората на науката изглеждат логично посредствени в сравнение с хора, прилагащи интуитивния подход. Интуитивистите са наглед разхвърляни, но човече, внимавай с тях! Защото са жестоки, дори със себе си са жестоки тези редки птици. А аз кой съм? Вероятно – по малко от едните и от другите. Всъщност, да съм г-н Никой ми харесва. Но то не е смирение, а предизвикателство. Умирам си по предизвикателствата, че ми отварят хоризонт, изкушават любопитството ми и духовната ми енергия, доколкото я имам като най-обикновен българин, един от пет милиарда все по-оредяващи българи.

  27.09.2003.

  Присъствието, за което намеква С. М. Пек в главата "За обсебването и екзорсизма" (с.231 горе), съм го усещал като че ли за първи път свит, клекнал към 22,30-23 часа в буренака пред старата къща в Тригорци, Добруджа: блестящи очи, вперени в тила ми от височина 2–2,50 метра и мразовит полъх на животински страх, нахлул неочаквано у мен под спокойното и безразлично, обсипано с едри звезди черно августовско небе. Не със зрението, с усета си видях силует на кадифено тъмен човешки торс, щръкнал в буренака на разстояние 6-7 метра току зад гърба ми. Дали това не е бил Моят ангел, слязъл през онази нощ за малко на Земята?

  Усещал съм да ми се изправят косите по подобен повод и друг път преди това, но е било присъствието не толкова настойчиво вперено в мен. Втория път, ала вече в по-продължителен период от време – около 40 дни подир смъртта на баща ми, откривах това чувство за невидимо присъствие в гаража за жигулата на улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Св. Георги" и долу, в дърводелската работилница на баща ми. Седях по час и повече в обгореното купе на колата със следи от неговата засъхнала кръв в полутъмния гараж, кой знае защо палех свещ в автомобилен тас върху коленете си и пушех цигара след цигара.

  29.09.2003.

  Завчера, в събота, дочетох книгата, издадена от автора С. М. Пек, когато е бил на 46 години, през 1986 г. Ето бележките ми, обобщени върху вътрешната част на корицата най-отзад. Интелект от висок разред, авторът – и то е симпатичното в неговия случай! – греши, като аргументира тезата си за Злото и пр. със следните по-основни фикции, т.е. неистини:

  1. Че смъртта е Зло (с.54); а тя е част от Живота.

  2. Че бягство от Злото спасява от Злото (с.76); само че бягството не спасява, ами ни прави жертва.

  3. Че Злото е монолит (с.87); според мен, Злото има нееднородна структура.

  4. Че изправяйки се срещу Злото, човешкият дух понася загуби и е заплашен докрай да се изразходва (с.209); според мен, обаче, е точно обратното: човек израства в духа именно съпротивявайки се на Злото.

  5. Че е възможен свят, основан само на Любов, в който отсъства деструкцията, като стихия на Злото (с.244); красива, но и безплодна илюзия! С тази илюзия си послужиха първо комунизмът, после неговите производни – фашизмът и нацизмът.

  6. Че личният избор на човека не се влияе от инстинктите (с.285); липса на смирение е такова твърдение.

  Тези слабости са от амбиция авторът да представи съвършена теорията си. А няма съвършени теории. Всички човешки теории са само хипотетични модели на Истината. Инстинктът е винаги жив у човека.

  Книгата е особено ценна именно защото разсъждава по тази тема, а не защото носи кой знае какви прозрения. Откриване на дебати по темата е главното й достойнство. Между другото, в кратко представяне (нотис) на друга книга – "Героят в теб" от Каръл С. Пирсън, откривам т.нар. от автора шест архетипа, с които живеем: Невинен, Сирак, Скитник, Мъченик, Воин, Магьосник. В една или друга степен те може би съществуват у всекиго и определят живота ни.

  Събота подир обяд усетих, че се разболявам. Неделята изкарах в леглото, а вечерта имах силно главоболие. Митко Йовчев от втория етаж ми донесе лекарство aspisal (от рода на аспирина). Пих едно хапче, късно през нощта се изпотих и сутринта отидох на училище. Като че ли ми мина ей тъй, от раз. Последните дни времето тук е разкошно. Началото на есента е, и дърветата постепенно сменят цвета си под едва забележимо отслабващото слънце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 03 dec. 2020

Илюстрации:

- Костадин Чакъров през последните му години.

- Пловдив 2020 – храмът "Св. Георги" в Мараша. 

___
* Терор (фр. "ужас") е управление с насилие, тъй че К. Чакъров не е точен в словесния си израз.

** Обобщението едва ли е уместно и обслужва тезата за българската завистливост към по-кадърния, по-предприемчивия, за която просташка завистливост говори още Елин Пелин в началото на ХХ век.

*** Плеоназъм (словесно излишество, в случая слабост), понеже "собственост" включва и "имот".

**** След огласяването на Комунистическия манифест през 1848 г. от Карл Маркс (1818-1883).

***** Българската комунистическа партия, приемник на която се явявала (?) БСП.

****** С Тодор Живков. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (364.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  20.08.2003. ОБЕКТЪТ НА ВЪЗХВАЛАТА

  Вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!": "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не можел да се върне у нас, съобщи bTV снощи. Ангел Грънчаров. обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, ама успял да си запази документите. Нашенецът поискал от мисията пари за самолетен билет и не получил съдействие от дипломатите ни в Руската столица, съобщил приятел на потърпевшия... Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет... Обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с личните си пари връзката в Интернет... Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров временно да отседне в сградата на нашето посолство, ако пожелае, съобщи говорителят на Външното ни министерство Любомир Тодоров.* Дипломатите ни в Москва са направили всичко, което трябвало да се направи. До момента пари не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтичала на 2 септември т.г."

  Да плачеш или да се смееш! Нашенският Остап Бендер пробвал да изкрънка гратис триста долара, обаче ударил на камък. Предполагам, че това е известният скандален философ-психолог и бивш колега учител, с когото чат-пат се срещахме да пием кафе и да бъбрим за политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости в Маскве; като не открил спонсор, измисля версията за грабежа. Типична байганьовска история, обаче и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е чехът Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам горе-долу стила на Ангел да върви по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния тъп скандал, който наивният хитрец забърква. За такива персони казват: Ходи със свещ в ръка и си търси белята. Като го видя, ще проверя догадките си, че именно за философстващия Грънчаров са писали във вестника, или за негов съименник... То аслъ Ангел-Грънчаровци в България като зайци в зелева бахча се прескачат и хоп, изтърколи ти се пред нозете някой псих или психолог-философ от тях.

  21.08.2003. 

  Белосах с блажна боя парапета на балкончето и рамката на кухненския си прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме с бележника пред мен. Има сцена в част III от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", дето две комшийки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа, поредното махленско театро. Подобна сценка описва и Вазов в една от по-ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази чудесна нашенска черта не е от днес, нито от вчера.

  В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се счепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж в нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, заразмахваха се юмруци и двамата – Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха отнякъде и тояги, та едва ги разтърваха. Ние със зетя седим, пием си биричката. Гледам, Зарко настръхна, нали е млад и още необръгнал на този род махленски пунически баталии, та му казвам: Стой си кротко, тези тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие баша сред тукашните ни кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си е намерила майстора; а пък петдесетгодишният Дечо, дето са го блъскали поне двайсет години с юмруци по главата, като професионалист в бокса, акълът му е като на тийнейджър, пубертетски.

  Същите тези двама хлевоусти Дора и Дечо съм ги виждал и в други ситуации, знам ги, че не са лоши хора, но простотията ги тресе, на никого не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, после им минава, все едно нищо не е било. Това не им е за пръв път. Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръка в този наш живот накрая на града, накрая на света – в най-дълбоката духовна провинция Пловдив. Идеята ми е в книгата "Историйките на ученика Ламски" да разкажа как възвишеното у нас се ражда и вирее именно сред този батак. Има доста жестоки неща в книгата, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията и в крайна сметка, любовта към нашенци я правят, мисля си, оптимистичен летопис.

  23.08.2003. 

  Вчера по-малката от щерките навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло към разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea**, говорели древните римляни, аз пък се опасявам, че написаното в тези бележници, които водя от 8 октомври на 1994 г., нарасна и се чудя как да огранича писането. Nihil probat, qui omnia probat*** и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да им кажеш горчивата истина уравновесено, добронамерено, то е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, ала палетата по това ще ги познаеш. А дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкова ерудиция, колкото вродена духовна култура.

  Забавни са хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата; крещящ – или по-точно: креслив пример за такъв тип невежество са грандоманските тиради на мнозина от пишещите във вестника на Тодор Биков (1956-2016) с хубавото име "Арт-клуб". Партийците в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга или "во весь голос" (с пълно гърло), както формулира подобен стил говорене в общественото пространство съветският руски поет Владимир Маяковски (1893-1930). Затуй често нашите изявени артисти, в ироничния смисъл на думата "артисти" звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.

  Истинското познание не търси опонента като мишена и враг, т.е. "козел опущения", върху когото да излеят гнева си на праведници, ами като евентуален съмишленик, с когото, оспорвайки се, дирите Истината. Но човек с дребна душица как да го проумее!

  25.08.2003. 

  Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.

  "Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат", озадачава ме фукнята в този анонс от Радио Свободна Европа на български език. Какво ли пък толкова важно и скрито има да ми каже Радиостанцията на САЩ за нашето българско дередже! И онези напращели хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандомания.

  31.08.2003.

  Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, жегите са убийствени. На този ден по същото това следобедно време (около 15,30 – 16 часа) преди двайсет години горя в новичката си кола баща ми. Същата кола, която ремонтирам. Точно в два часа термометърът на балкончето сочеше 37^оС, а сега, в 16,30, сочи 38^оС. Такава жега не си спомням да е имало скоро. Макар че в апартамента ми не е толкова жежко, пък и често се мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски"  – част І. На страница 30 съм. Снощи работих на компютъра до към два часа.

  06.09.2003.

  На този ден от годината през 1983-та в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Запалих свещ в металния свещник, за да си помисля за моя баща, а пък в ума ми са планове за книгата "Ламски". От баща ми съм научил: да се стремя към постижими цели и да се радвам на малките завоевания в материалния свят. Баща ми Дърводелеца винаги имаше поне няколко проекта в ума си и залягаше здраво, но и с удоволствие, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на благодат. Неговата мъдра съсредоточеност май на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на смъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.

  Обичам го този мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как той би реагирал на това и онова, получавам и до днес съвети от този мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

  За което нямаме думи, то не съществува. Но не така! То пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Като даваме име на това или онова, всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и онази проста приказчица: "Не споменавай Дявола по име, че да не дойде при теб!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

Илюстрация:

- 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир.

___
* Които негови роднини или приятели от България трябвало да му изпратят.
** и *** от лат. съответно: "Нито ден без чертица" и "Нищо не одобрява този, който всичко одобрява". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (363.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (363.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  19.08.2003. ЛЮБОВНИ ДОГОВОРИ СЕ СКЛЮЧВАТ В НЕБЕТО

   Защо птицата не казва: "Схващат ми се крилата. Имам болки в ставите. Жилите ми изтръпват. Вече съм стара и немощна и ми е време да си почивам"? Може би защото престане ли да лети, тя просто загива. Животът у нас, човеците, е повече над сферата на конкретното: работа физическа с видими резултати; затова и случва се човекът да изглежда жив, а пък духът му отлитнал, няма го у него духът. Хленчовете у този човек издават, че вегетира, мъждука, та и на себе си вече е омръзнал. Друг пък изпъва шия, напряга мускули, с две думи: труди се, обаче в дейността му няма живец, дяволитост няма, и поради что? Защото всичко върши по инерция като дърт кон на селски геран.

  Талантливостта произтича по-вероятно от нашия здравословен егоизъм, който пък ни пришпорва да търсим Любов в най-различните й форми. Искат да бъдат обичани, почитани, уважавани: и едва проходилото детенце, и престарелият лъв. И естествено предприемат някаква авантюра, някакви свои походи през заснеженото поле, за да им се учуди и да им се възхити светът или поне да ги оцени и отбележи в нечия история. Започвам май да отграничавам плътското (секса) от любовта като душевно вълнение. Завчера любител-художник – явно мислеща тръстика, ми каза, че всички ние мислим с усреднени представи, не схващаме всичките подробности от цялото, но по няколко бегли щриха си изграждаме модел, който приемаме за истина. И си мисля: ето, значи, защо личността Хикс Игреков ми се явява в ореол от оптимистично оранжево, та дори ми розовее, а личността Игрек Хиксов в моите си представи до каквото се докосне, то посивява, сгърчва се в печал като студената сутрешна пепел от снощния весел огън.

  Вътрешната ни матрица създава слънчевото или гротескното върху вътрешния ни пейзаж с мними изображения, а оттам са честотите на излъчването, на които честоти възприемаме отделния човек. Уморен от връхлитащите събития, първият ще открие мотиви за песимизма си; истинската причина за неговия тъп песимизъм, обаче, са не нещата извън, а нещата вътре в неговото съзнание. Престанал вече да обича, да се изкушава, да се любува на живота и света, пък другите му виновни. Яко оправдание!

  При Маруф завчера, в неделя соча на Емил* да види текста от 16 юли и той, като го прочете, рече късо: "Албум. Албумни редове", или нещо в такъв смисъл и пак с тези думи: "албум, албумна". Не знам доколко издържа на сериозен прочит записаното в дневника от 16 юли; истината е, че ми доставя удоволствие извличането на някакви резки логически умопостроения от хаоса на най-обикновения и делничен мой живот. Имам усещане, че опъвам струните на музикален инструмент, акордирам пиано, което стопаните са държали десетилетия в мазето с въглищата, но извадено от паяжините и кюмюра, това пиано пак зазвучава – ту в героическа гама, ту в романтичния стил на Любовта и Веселието от живота. Написаното с удоволствие, би трябвало да принесе за прилежен читател удовлетворението, че с него споделят нещо твърде лично, което касае всички нас, всеки човек, и тъй четящият научава още нещичко важно за себе си.

  Ах, как обичам потайните нежни сражения между дух и рутина! Това е моето амплоа, моите Малки войни**. Овациите ме обезоръжават, правят ме безпомощен и плах; виж, иронията е точно храна за честолюбието, за егоизма ми. "Албумна поезия", "албумни редове" ще рече сладникаво-сантиментална литература и публицистика без особено значение. Рано или късно, надвишаващият поне хиляда печатани на пишеща машина страници текст, наченат през нощта, когато се роди внучката ми, 7/8 окт. 1994 г., ще се срещне със своите отрицатели и добре е, когато това са мои приятели, за да мога без ожесточение да проверя има ли смисъл почти всекидневното писане и обмисляне на вътрешни духовни пространства.

  Любовните договори се сключват в небесата от нашите ангели. На грешната земя, се сключват само браковете по сметка, когато двете страни приемат куп компромиси и взаимно си затварят пътя към щастието заради мнимо удовлетворение, че – видите ли, и ние сме като другите, правим си хесапа, независимо че това е пак любов. Моят ангел е своенравен и не се съобразява с желанията ми, но ме пази може би точно по тази причина. Простичко казано, аз лично не виждам онова, което той знае за мен.

  Опити за сентенция... Ако си лицемер в дребните нещица, как ще напишеш честно за големите неща в живота!

  Любовта се не купува, че тя е дар от небесата. Казват: "Еди кой си воюва за своята любов"; а мен това ми изглежда глупаво. Любовта просто е – идва и си отива, когато пожелае, в състояние е да се надсмее и над най-прецизни наши мерни системи, които непрекъснато създаваме, уж да проумеем собствената си природа и странности.

  Учудва ме как наивно неопитно момиче успява от множеството ухажори да открие точно този мъж, който й е нужен. В това отношение мъжете сме слепи.

  Ако ти е усилно и не откриваш поради каква причина ти е чоглаво, влез в себе си и се разбери със своя Ангел хранител (в смисъл: пазител).

  Достатъчно е да подходиш със смирение към Съдбата, и Ангелът ти ще ти подскаже с мълчание как да постъпиш, за да си върнеш хармонията и жизнения ритъм.

  Ям, спя, работя, мечтая: отпивам на малки глътки от горчивото и сладкото; и това е всъщност е разкошът, че съм жив, имам още куп пожелани неща за постигане. Наситя ли се, отпусна ли си юздите, тогава какъв смисъл повече да живея?

  Боли те... Значи, че си жив. Мъртвото не боли.

  Ако разкодират механиката на любовните ни мераци, ще изчезнат чарът и уханието, а най-отдолу ще се озъби ръждивата арматура на Необходимостта, която унизително се отнася към божественото у теб, към Бог Съвест в твоята лична вътрешна вселена.

  Съвест – другото име на Бог.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 02 dec. 2020

___

* Емил Калъчев. 
** Вж. "Мелодиите на Дино", писан през зимата на 1968/1969 г. в софийската ми студентска квартира на ул. "Петър Митов" № 8, в жк Слатински редут. Бел.м., tisss.