Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)
15.10.2003. ПРИТЕЖАТЕЛ НА СЪКРОВИЩА
Тъкмо приключих писането, редактирането и подреждането по страници на книгата "Историйките на ученика Ламски". Остава ми да прехвърля текста от работната памет на компютъра върху компакт-диск. С илюстрациите по части книгата е общо около 32 печатни коли, т.е. около 520 страници.
Част І "Семейно щастие" – 160 страници.
Част ІІ "Виктор" – 192 страници.
Част ІІІ "Отнесени от вихъра" – 164 страници
Обединя ли трите части, обемът е 32 печатни коли (512 страници).
Заваля. Ръми приспивно, а и светлината, просмукваща се през облаците, настройва за тихи, кротки, печални равносметки. Обади се Емил*; излизам с колата да побъбрим на чаша кафенце с уравновесен човек, когото съм приел от трийсетина години насам, откакто се познаваме, за далеч по-обръгнал от мен приятел, сдържан, дългогодишен редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".
24.10.2003.
Днес приключи краткият живот на едно същество, на което не било отредено да се роди. Рязко казано, усещам се убиец. Не мога да знам каква драма изживява жената, когато се подлага на такава операция. Момче или момиче е било, какви ли заложби е носило, каква ли съдба, ако го бяхме допуснали в шоуто, наречено живот?
Книгата "Ламски" е почти завършена. Предпоследната й версия я имам записана на CD. В момента обаче съм зациклил, и не защото нямам какво повече да доработвам в ръкописа. Предстои ми последен прочит и запис на окончателната му версия и после ще извадя разпечатка на принтера; и като свържа всичко това в едно книжно тяло, ще дам книгата на неколцина познати за прочит; да речем, първо на двама от колегите по литература в училище, вероятно и на Re., макар за Re. да не съм решил окончателно.
27.10.2003.
Светът покрай нас не е това, което е, а е образ и чувство от представата ни за него. Живеем с илюзии в много по-голяма степен, отколкото с реалните неща. Съзнанието моделира някои образи, като ги демонизира, на други пък пришива ангелско сияние.
Всеки човек е манипулатор на обективната истина; някои манипулират за добро, но не са малцина манипулаторите за лошо, и именно вторите са опасни за човечеството.
Аз всъщност не зная истината за нашите демагози. А възможно е това от определен ъгъл на зрение да са обаятелни личности с положителна енергия. Техните гротескни, разкривени чудовищно характери обаче в съзнанието ми на най-обикновен българин предизвикват повече отвращение, повече погнуса, че са от моята нация.
23.12.2003.
Не мога и да знам Свръхразумът или Бог какви планове е имал за мен, ако въобще ме е забелязал сред милиардното множество простосмъртни на планетата, точно пък мен, и то в посредствен до мозъка на костите и провинциален във всякакъв смисъл тристахиляден източноевропейски град без самочувствие, независимо от осемте му хиляди години история. Мисля си, че напоследък Нещо или Някой ме закриля от беди и полекичка отваря пред мен врати, които доскоро са били затворени за любопитните ми очи, внимателно отстранява стени и прегради, отваря ми пространства, осветени от жизнерадостна глъч и слънце, огрени от любов и веселие, като разстила килимена пътека пред нозете ми.Усещам се обгърнат от деликатно притихване и спокойствие – също както в добрите семейства се отнасят към невястата в напреднала бременност, спестявайки й тревожни новини от делника. Виждам се притежател на съкровища от нежност и жизнелюбие, и като че ли започвам да проумявам хората, изобщо – човека, като ароматно съчетание от посредственост и греховност, като екзотично същество, което при всички случаи трябва много да бъде обичано.
То не е същото както сексуалната плътска любов към момиче, но по интензивност на чувството е не по-малко разкошно. Подозирам, няма нищо случайно в съдбата на всеки човек. И когато си усетиш мисията – колкото и незабележим и нищожен да си, вече знаеш посоката, в която да приложиш своята енергия, пазиш се от разпиляване наляво и надясно, ден след ден се придвижваш към мечтата като към Еверест.
Моето самочувствие основно не обслужва мен; колкото и тщеславен да съм, не съм навирил нос, оставам си синът на дърводелеца Кирил, хлапето от Тракия си оставам, независимо колко години преживяно са зад гърба ми. И си мисля, това ми е сила – да не се отделям от простолюдието ни милиметър. Предците ми до един са обикновени, и аз именно заради това обстоятелство ги обичам и съм изпълнен с респект към тях. Доста изкушения ми предложи животът дотук... Можех да бъда властна персона сред властниците, можел съм да дърпам конците на множество суетни глупаци, могъл съм да заживея заможно, обкръжен от почит и слава, но и преследван от хорската завист. Можех да съм политическа фигура, собственик на престижен вестник знатен жител на Лондон, на парвенюшкия Ийст сайт, или – Сив кардинал, който разиграва пасианс със Сатаната. Срещу тези благинки трябваше само да изтъргувам своето аз и да се отдам на суетата и лицемерието. Предпочитам обаче, когато казвам "не", то да е не, и когато казвам "да", то да е цялото ми съгласие, увереност, че точно това мисля.
26.12.2003.
Снощи към единайсет и половина, почти полунощ вече, някой звъни на вратата ми. Събуди ме. Отварям – сестра ми Ели. "Дошла съм ти – казва – на гости, няма ли да ме поканиш да вляза?" Отпратих я да си върви, къде е хукнала по нощите! И последваха нейните глупости и мании: обгазявали я в жилището й, зли хора я дебнели, та при мен дошла да се спасява. Пеш изминала пет-шест километра от жилището си в центъра на Пловдив до нашия краен квартал, и значи, понеже нямала пари, как ще се върне; пари да съм й дал с такси да се прибере... Казвам: нямам пари да ти дам, а тя: "Тогава нека поне да преспя в хола?" Казвам: не може! "Виж какъв човек си – укорява ме, – аз съм ти сестра, идвам ти на гости, а ти ме пъдиш..." – и ми се усмихва неловко. Върви си – казвам, – а когато решиш да ми гостуваш, идвай по светло, недей да ми се мъкнеш по нощите. Можеше и по телефона да ме предупредиш. Какво ми се мъкнеш баш навръх Коледа! Нормалните хора по това време у дома си стоят, а пък ти си зарязала и мъжа, и дъщерите си. Защо не си при тях! Кой те дявол при мен довлече! Навиках я; като по-голям брат я навиках, но ужасното е, че съзнавам жестокостта си, ала не пожелах да й спестя тежките думи.
Качи се на асансьора, заключих. След минута – пак: звъни на вратата. "Пусни ме до тоалетната" – моли ми се. Влезе. Ми ли се в тоалетната, мота се двайсетина минути, запалих цигара, седя си бос в полутъмната изстинала кухничка, дяволите ме хващат. Знам какво трябва да направя, а не ми се ще. Навън снегът е две педи и продължава ситно да ръси. Мисля си: как ли ще върви в дълбокия сняг среднощ, мога да изкарам колата от гаража и да я откарам до дома й, но всичко у мен се бунтува. Единственият човек в този град, на когото не бих помогнал – толкова мизерии ми е сервирала през последните двайсет години! Да си блъска сама ангелите, има за много грехове да си плаща. Не желая да ме въвлича в своята драма: не ща да я съдя, но не й съчувствам.
Излезе от тоалетната, отиде да се обува в антренцето. Гледам, гримирала се е, и ми дожаля, но си казвам наум: Стой си на място! Някой или Нещо сега те изпитва, нямаш право да се разпиляваш с този батак, дето ти се явява в образ на милата ти сестрица. Пред изхода, в антрето пак повтаря: "Какъв брат си ми? Ле-ле-е, няма да ме пусне да преспя тук тази нощ!" Казвам й: тръгвай си, нямаш работа тук, имаш дом и деца, там трябва да си, а не по улиците на Пловдив. Пак помоли за пари и пак й отказах. Имам до 29 декември точно лев и двайсет стотинки за два хляба; дори и да й ги дадях тези лев и двайсет стотинки, работа нямаше да й свършат.
Надникнах от балкончето да видя накъде ще се отправи, поседях, намръзнах, та се прибрах на топло. Лежа и не знам какво със себе си да сторя. В момента и не мислех, че шетащите наоколо в мрака столипиновски банди могат да я насилят или пречукат, а мислех дали правилно постъпих, това ми бе дертът.
Ето, вече е осемнайсет и двайсет часът на 26 декември и не знам прибрала ли се е снощи, и изобщо, какво става с нея. Знам, че е жестоко, но и сега съм уверен, че ако онзи Някой ме е изпитвал, отговорът ми е този: категорично Не и толкова. Ала подир няколко дни, когато се видя и аз с пари, ще я заведа с колата си някъде, където да се нахрани, да се стопли и аз да й слушам брътвежите за злите хора, които я дебнат, или за това че е дъщеря на френския крал Луи Незнамкой си и че я очаква наследство, с което – уверяваше ме – ще ми купи и луксозно жилище, и супер-модерна лимузина...
Когато някой със себе си носи наказанието за злини, които е сторил, мисля си: най-неуместно е да му мажеш раните с мехлем, да се правиш на добър самарянин. Не съм великодушен в този случай и не смятам великодушен да бъда спрямо онези, които у мен търсят закрила за фалшивите си илюзии. Отвращават ме хленчещите грешници. Сестра ми е наистина, но отдавна сама си захлопна вратите, зад които са били някога братските ми чувства, цялата нежна братска обич и всеотдайност на седем години по-голям брат. Онова момиченце, за което някога бях готов да се бия с по-големи и едри хлапаци на живот и смърт, безвъзвратно е останало в миналото, там... в прахоляка на бедняшката уличка "Ниш" край Пещерско шосе, квартал Инвалиден на онзи Пловдив от далечните наши детски и юношески години в семейството на дърводелеца Кирил.
* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар