ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.07.2003. МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

  Двайсет лева заем от 72-годишната съседка Стела*, които до края на месеца обещах да върна... С известно усилие удържам моя си стил на живот. Добри цигари. Карам си колата два-три пъти в седмицата – до павилиончето на таджика Маруф и обратно най-често. Ям което ми се яде, пия което ми се пие – сутрин кафе, надвечер понякога бира в кафенето на блока с Митко Йовчев – съседа от втория етаж или някой друг. До този момент си плащам всички данъци и такси, ток, телефон. Разполагам с джиесем. А пък понякога мога и да почерпя някого с чаша кафе или шише бира. Каквото по-скъпо съм купил, купено е със заеми от учителската взаимоспомагателна каса или с кредит от банка, която банка за този лукс пък ми одира кожата в течение на години след това. Остава ми дълг 120 лева към дружеството "Техем", присадило се удобно между мен и "Топлофикация", за парното през миналата зима, което дружество "Техем", по мои си изчисления, нечестно ми надвзема 40 лева, една трета – като гледам колко топло съм ползвал. "Ползвал", силно казано! Зъзнал съм цялата зима, за да огранича някак грабежа от тези цивилизовани мародери в държавата.

  Занимавам се с илюстрациите си за "Историйките на ученика Ламски" – проблем ми е да ги вкарам в плътта на книгата, тъй че да изглеждат не толкова както илюстрации, а като ироничен и сух коментар към героите ми. Да речем, както сторил Йозеф Лада, илюстрирал романа "Швейк" на Ярослав Хашек. Едно от българските издания идиоти издатели си позволиха лукса да пуснат без илюстрациите, друго излезе с илюстрации на някой си Иван Кожухаров, ако се не лъжа. Въпросният Иван Кожухаров може и да е инак идеален илюстратор и художник; в случая обаче пищните му графики съсипваха излъчването на Хашековия текст, а не го допълваха.

  Мечтая да си купя скенер и принтер до тази Коледа. Планирам да съм приключил с издаването на поне 200 екземпляра от романа "Ламски" (31 печатни коли) до есента-зимата на 2004 г. Много красива мечта!

  Снощи сънувах Re. в някаква сексуална сценка, ала всъщност Re. не ме интересува. Интересни са ми няколко жени – първата от тях: като верен приятел и секс... на второ място, другите – като любопитство за сексуално изкушение, но не бих сторил нищо от моя страна: просто им се любувам от разстояние. Монашески живот! А пък липсва ми тръпката при дръзките някога авантюристични набези. Чувствам се като древна река, която спокойно и удобно се е разляла и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане. Наоколо умират приятели и съседи – Георги Въргов, Димитър Димзов, Митю Чомпала, Слави Бахчевански, Илийката Кръчмаров от деветия етаж, Димитър Чавдаров от третия и Гогото Гърев от втория етаж, и Васко Новев от седмия етаж. Наоколо се раждат българчета; прохождат, растат неусетно, ето, виждам ги вече ученици. Появяват се и съвсем млади новодомци, на които до месец-два им предстои да си родят бебче. Някогашните наперени мъжаги и някогашните знойни жени виждам как се смаляват, привеждат се, сбръчкват се; телата им стават грозновати, а очите им нямат вече онзи блясък и са тъжни, а приказките им са без кой знае каква стойност.

  Като че самото живеене ги изхабява; вместо да им дава духовност, мъдрост, отнема им някогашния фин блясък и енергия. А то се дължи може би на факта, че тези добри мои хора от един момент нататък престанали да мечтаят, да се амбицират, да творят нещо: а бе, нещо дребничко макар. Че без любов и мечти какъв живот е това!

  Мястото, дето живея, става все по-мълчаливо, все по-тихо. Къде изчезна живецът у тези хора? Ако има някой да шуми, да създава движение, то са циганите. Циганската гюрултия все по-плътно ни обсажда. Колкото българинът става все по-мрачен, все по-угрижен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо, бързо умножаващо се племе става по-наперено, по-войнствено. Не си спомням в годините досега (56 години) циганинът да е бил с повече самочувствие, а пък и с повече ориенталска наглост.

  Чувствам сякаш, че ние – българите, отвътре сме предадени. Нашите деца са все по-унижавани, все по-скромни в мечтите, в желанията си. "Нашите" казвам, не децата на разживялата се дяволита и склонна към апашки набези и щури веселби и драми, живееща ден за ден симпатична сган, която ветровете ще издухат като врабешка перушина при първия повей на чужд някой могъщ хищник, който ще връхлети нашата кротка, лъчезарна България на бедните добри хора, обречени да изчезнат от света.

  16.07.2003.

  Човек осъзнава, че е загубил много близък, обикновено по-късно. Просто в миг на внезапно прояснение изведнъж разбира: инерцията на всекидневието му е създавала измамна сигурност и така е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо. А светът никога не е спирал да се променя! Оказва се, че нашите представи и образите в съзнанието ни са много по-устойчиви от реалността. И тогава си твърде склонен да раздаваш присъди – да обвиняваш, страдайки от загубата, вместо да проумееш мига на очистване. Това, което сега ти липсва, си е отишло в някой отминал слънчев ден и ти тогава не си забелязал това отсъствие, защото – покрай формата му, си ослепял за истински същественото: че човекът ти духом отдавна е другаде, обаче сянката му все още е била у теб като излъчване и отпечатък в засъхнала кал.

  Жените, които са си отивали от мен, не са били предателки, както съм си казвал сам на себе си, а били разочаровани, че съм престанал да излъчвам за тях енергията или тръпката на привличане към сладострастие. Някой друг е предлагал на всяка от тях в нейното време на царуване над мен, предлагал им хоризонт, нова или по-силна доза изкушения. Но то не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да кръжат от време на време наоколо, да ми се обаждат, за да питат как я карам, още ли не съм се обзавел с някоя Дулцинея дел Тобозо. Всяка заставаше пред очите ми изкусителна с излъсканите си оръжия, нещо от рода "Виж ме! Нали още съм хубава за теб?" Но външността, женственото й тяло вече не ми говореше сексуално, а го приемах както се приема и помни красив приятел, с когото сте извървели някога известно разстояние през живота – подкрепяли сте се взаимно, давали сте си кураж, тръпнели сте, страдали сте един за друг, а с това вече е безвъзвратно приключено – парфюмът, мирисът на косите и на плътта й вече са ми станали чужди, в държането й усещам присъствието на друг мъж, гласът му сякаш й се е запечатал в утробата.

  И тогава си казвам: "Ах, мила! Няма да позволя с мен да предателстваш спрямо онзи друг самец. Нека да си останем с хубавите спомени. Между нас, мила, нищо повече не може да се случи". Може би се опасявам, че ще ме принудят пак да страдам?! Но не е ли именно това страдание по знойното момиче тръпката и очарованието на живота?

  Колкото и различни по външност, по нрав: а те всички бяха разкошни с женската си природа, повтаряха един и същи модел отношения с Миналото. Разбирам – жалят по онази магия, Магия с главно М, посягат да си я върнат, пък нещо вече се е променило, животът прекрачил в друг пейзаж, така че дори и да повторим някой отминал епизод на кокетство и сексуално докосване, нищо не е същото. Някои от тях великодушно ми предоставяха тази възможност, например – пак да си легнем, но не съм отвръщал, не съм се отзовавал на нежни изстрадани призиви за подобен вид съпружеска близост. Не-е, не съм прощаващият аристократ и благородник! Хлапакът у мен в такива мигове прокървява, заинатява се и ми крещи: "Не ги докосвай! Остави ги сами да се справят със своите бесове и моменти на женска слабост".

  Два пъти по-краткотраен е активният сексуален живот у жената. Два пъти по-късо е времето, когато е желана и силно пожелавана като плът. Природата е по-жестока към нея, защото освен за Любовница я е създала да бъде Майка на родените свои или на още неродени си деца. Пак природата я праща да си търси сред мъжете онзи, който е достоен да стане Баща на рожбите й. А това не е толкова лесно. Защото мъжете сме и по-плахи, и по-самолюбиви, и много по-малко великодушни от живототворящата Ева. Адам е истински глупак, кога пожелава една жена само заради секс, който е водещото начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логичен преди всичко; ала жената е силно интуитивно същество. Това е нейното везирство и царство, колкото и да не го съзнава – вродената идея за потомство. Та не я обвинявай в предателство, глупако!

  24.07.2003.

  От месец насам съм се заровил в личния дневник на Богдан Филов (1883-1945).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 01 dec. 2020

___
* Еврейско име, което значи "звезда". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (359.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (359.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  01.07.2003. УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ

  Мъгливо, влажно като тъжно настроение. Интересно ми е, че християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж: книжовници, фарисеи – или интелигенти, както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли, най-предани ученици на Иисус, са хора с най-обикновени не дотам престижни за онази епоха занятия. В посланието първо до коринтяни ап. Павел е категоричен: "Защото Христос не ме изпрати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи* – да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, дето се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де мъдрецът, де книжовникът, де разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят?" (гл.І, с.17-20 вкл.). И сетне (с.26-28): "Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно и що е слабо на тоя свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова – що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това – що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".

  Ето и гл.ІІ, с.3-4: "и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила". Не, не убедителни думи, а проява на дух и сила – ето какво не ни достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как някой овластен издевателства над достойнството ни, взаимното нахъсване срещу възцарилата се нагла Посредственост и Злонамереност с всичките й преображения: завист, интриги, отвратителни лъжи, то са все клапани, през които отслабваме насъбралата се у нас енергия. Но нито едно от тези дотук не носи перспектива, а ни носи само временно удовлетворение, че не само нас унижават, че и други също са унижавани: самоунижението е дори много по-жалко от унижението, на което сме подложени.

  Каква глупост е сами да губим духовната си енергия в оплакване и празни приказки! Предлагам им да канализираме енергията си, а те се страхуват; всеки се сврял в своя мъничък мизерен ад и оцелява с притискане към пръстта, със снишаване в робската си участ, с преглъщане на обидите и с коленичене и преклонение пред настървената Злост. Замислено като светилник, като храм на духовността, дали днес Училището от институция на благородството не се е превърнало, особено през последните години, в обиталище за обезверените плахи чиновници и напористи млади утрешни тарикати, които тук пробват първите си непохватни стъпки в измама! Българското учителство – особено през последните четиринайсет години на хаос и безнравственост, боледува. Синдикатите – като структура замислени да бранят правото ни на човеци, ала сбор от робски съзнания. Такъв сбор кога ли е водил към добро?!

  Мога да изброявам учители от най-ранното ми детство, та до днес – хора в калъф, приятни на вид чиновници, и нищо повече. Мисля си, че вината си е у нас, учителите; Властта именно човеци на толкова нравствена длъжност да третира като робска маса от послушници и треперковци. И ние приемаме натиска, унижение на всички нива като нещо в реда на нещата. Поединично сме слаби, а и нас непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди. И какво усилие трябва, за да ги разбудиш да започнат да се самоуважават, именно защото те са призвани да работят с най-ценното, което нацията ни притежава: нашите деца! Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни от нас, когато се съпротивяват на унижения, и даже се утешаваме: млади са, неопитни са като жребчета още необяздени, ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден насетне да ходи и той като нас унизен, духом смачкан, наплашен.

  Дали това не е от главните бедствия, които ни сполетяха откак държавата ни стана разграден двор за престъпници на закона от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до депутата и висшия държавен чиновник? От интервю** със Здравко Митков, ректор и професор в НАТФИЗ: "Обичам задълбочените автори, които ми предлагат много по-богата материя за работа (като режисьор) и ме изненадват в хода на реализацията на представлението. (...) Мисля си, че доказаните големи автори витаят винаги над нас – интерпретаторите, режисьорите, актьорите, и то е божественото тайнство при нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо." И по-нататък: "Съществува тенденция на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е едната страна. Другата е цинизмът".

  Училището – през призмата на театралното изкуство... Колко цинична пошла пиеса!

  05.07.2003. 

  Долу пред входа на блока ечи гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени от съседния жилищен блок, който е на стотина метра отсреща. Заслушай се, ще чуеш едни битови тъпи бисерчета наред с несекващите "аз знам, аз него така ще го наредя, ще му дам аз да се разбере"; аз-аз-аз с дразнеща настойчивост за внимание и оценки за този и онзи – непремерени, изречени с унизителното самочувствие на самонадеян глупак и грубиян. Простотията шупна като мръсна пяна, интелигентният уравновесен човек се скри и изчезна сякаш през последните четиринайсет години от общественото пространство на България. И как да приема успеха на известен любим на публиката чалгаджия и шоумен (а те не са един и двама), освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!

   "Много са чудните неща,
    но човекът е пръв сред тях."

  Цитат от трагедията "Антигона" на живелия преди 2500 г. Софокъл. Сентенцията на древния елин е простичко изречена, без претенциозност и това ми харесва. Откривам напоследък, че доста от нещата ги съпоставям с подтекста в "Историйките на ученика Ламски", с която се занимавам усилено напоследък. На повърхността книгата сякаш е простовата, но в нея съм пробвал да впиша личната си философия: че обикновеният, унижаваният е по-близо до велики прозрения за живота и света от т.нар. обществени оратори, анализатори, историци, теолози, самозвани държавници, пишман политици.

 В трагедията "Електра" на Еврипид*** за пръв път в световния океан от информация е прогласена същата идея: че човекът от низините, при това – необразованият човек, може да е истинският носител на възвишеното и достойното.

  Хуморът е призван да възвисява, не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора сякаш сме забравили тази най-съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът бива да се възприема като игра и забавление, но в основата си такава една сладост носи и горчива истина за строгите правила на нравствеността. Нравствеността винаги говори уравновесено и понякога е ужасно иронична към нас. Чуеш ли някой да се гневи и да клати назидателно вирнатия си показалец, да трепери от възмущение, като да е гневният Глас на истини от последна инстанция, – внимавай дали той не е актьор на абсурда и злото, жалко Парвеню****, вечният Герой на своето време. Преди години пак по същия начин назидавал, докато си клател показалеца над множеството безпартийни простосмъртни, че властта тогава била антидемократична. Ами да, днес вече сме демокрация... може би, но утре нещата завъртят ли се на сто и осемдесет градуса, господинът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава нацията от висока трибуна. Че винаги е бил специален, защото няма нищо общо с нас.

  Странно ми е как простодушното множество в унижението си е склонно да вярва и да обожествява тези самоуверени "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Големите злодеи са от този род манипулатори, възползващи се умело от първичното у човеците, от грубото отрицание и фанатичната злост и ярост. Великите умове говорят уравновесено, изтеглени са навътре в себе си. Стилът им на изразяване в публичното пространство внушава: Ако ти решиш, вярвай; не е страшно да не си съгласен с мен".

  Културата е човеколюбива материя. Забелязах, че световните величия обикновено са твърде умни, твърде енергични, но са и дълбоко некултурни и ненавиждат човека.
Какво да очаквам от божества и личности, които ме настройват да деля човечеството на "свои" и "чужди", на "правоверни" и "робска рая"! Извадили са те от равновесие? Сега вече си страшно уязвим; гневиш се, но именно това е твоята слабост: станал си опасен първо за себе си, на вродената си човечност си станал най-върлия свой враг. А нали това е целта на Злото – да те озлоби, да станеш зависим от бесовете си, не от духа си!?

  Защо ти е да доказваш превъзходство, ако наистина си по-добър от тях? Иска ти се да ги дразниш, или – спорейки с тях, си търсиш белята! Отмини Злото, и то ще гледа след теб безпомощно. Препречва ли ти пътя, обаче, трябва да си готов и да убиваш. Страхливи и подли са лицемерите от всички епохи, това е толкоз просто и логично!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

Илюстрации:

-  Еврипид, сред най-великите трагици на Древна Елада.

- Джордж Оруел, авторът на романа за Световното зло.

___
* Съществен детайл относно стила е обстоятелството защо "не с мъдри думи", какво "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция слова, променят в смисъла на Божиите послания.

** Еврипид, 480-406 г. пр.н.е. Издъхнал в 74-та си година.

*** Вж. вестник "Аз-буки", бр.5 от 2003 г.

*** Който се е издигнал бързо на високо положение в обществото, но няма духовните качества, навици и култура за това (от фр.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото това му е целта! – tisss (1947)

  25.06.2003. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

  Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства! Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това, обаче! Съветът на ап. Павел е продължение на Иисусовото "Ударят ли те от една страна, обърни и другата си страна да те ударят". Обсъждал съм вече този философски, май по-скоро психологически казус. Сега, обаче, си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети той колко сам на себе си вреди. Добре ли е да отстъпваш – мисля си. Думите не всякога могат да помогнат. И ето, имам няколко вида отговор на злонамереността.

  Първият вид е най-лесен, не ще обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото в Стария завет: Зъб за зъб, око за око. Но мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът неизменно почти се е оказвал плачевен за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанин, а герой (народът му вика "юнак"), тръгнал да развонява тресавището, като рови в калта и смрадта, раздърпан, окървавен, изпаднал в плен на бесовете да доказва на света нещо, което и не се нуждае от доказване: че злият е зъл.

  Вторият вид е т.нар. градивна критика. Това е по-сложен подход; и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивяваш, прилепвайки се към злия. Кого устройва такъв подход, обаче, освен самия теб?

  Третият вид реакция ми се вижда най-перспективен, той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насреща ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността; а после да се потрудиш без много страст, уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство. Тогава пасивното, страдащо мнозинство, което основно е и цел на тези размишления и тази казуистика, има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и фразите, зад които тази личност се прикрива.

  В никакъв случай не бива да допускаш да се озлобяваш срещу Злото! Формулирай общите места, по които множеството не се колебае, само толкоз – останалото сам ще свърши злонамереният, разрушавайки собствения си образ на уважаван, необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече! Истината ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на добър и кротък човек отново да нахлузва.

  26.06.2003.

(...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тази напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си, дали не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е, обаче, нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо с овчи манталитет не може да се помогне, то е жалкото!

  Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за мачкани мои познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти. Злото ме тонизира, но аз тези хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в днешния задушаващ живота, вярата, надеждата и любовта ни световен концлагер.

  27.06.2003.

  Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, като я обгърна с доброта и нежност. Ала не съм аз добрият и нежен човек – то е усещане за особената енергия, с която любовта към унижения човек ни окрилява; и то вероятно е заложено у всеки от нас, изправен пред муцуната на кощунствено Възгордяване и Невежество. Където Злото зацарува, там близичко – като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро.

  Ние всички се страхуваме за здравето си, за живота си, за близките си и мястото си под слънцето, сред другите човеци – и това е нормално. Трябва ли да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война! Има обаче сражения, които са неизбежни, понеже – отложиш ли ги, ти ставаш пленник на своето малодушие. Страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват сами, ами се точат като мазна връв в редица, влизат през процепите в твоя дом, в твоя живот.

  Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-тоталитаризма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество, та всеки поединично се спасява както може: слабият – с подмазване и хленч, хитрецът – с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна на посредствеността. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и грешници, изтърпяващи наказание, устройва ли ни! Само че кой пише тук правилата в днешното наше ерзац-общество! Пишат ги надзирателите, докато ние си пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И ехидното малцинство на надзиратели, на приближени до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на всеобщото наше унижение и предстоящото унижение на нашите деца, внуци, правнуци. Защо да приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за непогрешимост у властващите?! Не им искаме властта, нито им завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт, Боже мой?

  Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващи са станали нагли и жестоки, вината я носи и огромното множество от страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупци, смелчаци пред телевизора, кръчмарски герои на думи, идеалисти с ампутирана съвест пред остъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна! Тези са същинските виновници за всяка безнравствена управия на този свят.

  30.06.2003.

  Как да постъпя, като в момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои – както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви, но опрем ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата съобщност нищо не е, а пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред масов хленч и погром. И ще продължават да ни мачкат. Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще да срещам оттук-нататък, но за мен лично зарът – оказва се, е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм... Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя захвана да си подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, запей, миличка, запей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на половин метър от лицето ми и отлетя. Реших, това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, обхванат от тези мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако силно не го пожелае това свое изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

  Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха: българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своите да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха – затова тъй бързичко се обезвериха. На едно място Вазов – правейки обобщение за дейността и характера на Апостола Левски, възкликва, предавам го по смисъл: С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, вероятно и по-умни. Той, обаче, притежаваше едно извънредно ценно качество, бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел. Това е изводът на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли веднъж, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

  А сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мен чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: Ето, значи, каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

___
* Текст, който пропускам; ще го публикувам след време, когато се върна към основния текст.
** Днес, 27 юни 2003 г., когато качвам в Internet тази хронология, годините са над осемнайсет. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (357.) 

    Винаги си избирай по-голям враг. По-лесно се уцелва. Тери Пратчет (1948-2015)

    29.11.2020. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

   Някога Недялко Славов (1952) ме помоли да му помогна да се отърве от негов мил приятел, който го преследвал по пети с нескопосните си стихове, а на Деко (Недялко Славов) му било кофти да каже истината на момчето. И значи, праща ми в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" тойзи момък с препоръки да се запозная с творчеството му, като му дам някои напътствия. И аз чисто и просто го отказах да се занимава с дращене на римушки, препоръчах му да потърси друго хоби. Ей тъй гадно, безмилостно му го рекох с най-любезна найлонова усмивчица на лице. Минават десетина години и вече съм преустроен за даскал след критична статия във вестника, и съм на лагер в Приморско с ученици от средния и горния курс. И отиваме с една готина Калина надвечер да му ударим по едно кафенце в заведението току над северния плаж на Приморско. И идва келнерът с чаша коняк и чаша кока-кола върху никелиран поднос. Питам – що, като не съм си поръчвал тези радости, а келнерът ми сочи в далечния ъгъл същия онзи момък със стиховете как ми маха с ръчица. Дойде после на нашата маса да ми каже, че воденичен камък съм му смъкнал от гърба, след като съм му казал истината за неговите стиховце. Та затова и човекът ми благодарял.

  13.04.2007. КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

  tisss: 

  – Надценяван, дали човек става по-щастлив! Благодаря, Светозаре, но може би сме по-любопитни и по-припрени, та оттам иде тревожността. Желая Ви здраве и успехи!

  tisss: 

  – Аййй, fred... Лесно е да осъдиш; майката му е да разберем, па ако стане с по-малко дразнене, хич няма да е зле. Мислим едно и също като че: всеки откъм своя двор. За Ана Политковская, която сте споменали в репликата си, нищо не смея да река, освен че шубелиите живеем по-мижаво, но и това ще е мисия вероятно. Желая Ви здраве и все тази находчивост!

  16.06.2003. ОТЛЕТЕЛИЯТ ФАЛШИВ ОБРАЗ

  Убили го с четири куршума, изстреляни от лека кола, преминаваща покрай дома му, в София на ул. "11 август", някой си Тодор Толев – 59-годишен "честен бизнесмен"*. Оказва се, честният бизнесмен приживе бил съдружник на бившия съдебен министър и член на БСП Младен Червеняков, както и на приближения до Иван Костов също така изключително "честен бизнесмен и праведен демократ" Славчо Христов. Последният пък, от своя страна, бил съдружник на Бойко Борисов от МВР и бивш информатор** на Държавна сигурност в отдела, дето чиновници отговаряли за т.нар. художествена интелигенция, като същевременно бил и съдружник на Майкъл Чорни – бизнесмен от световен мащаб, а и на шефа-собственик на футболния клуб "Литекс" Гриша Ганчев. И още, и още. Очевидно убитият, след като толкова мразещи се помежду си заможни и влиятелни хора единодушно го обичали, е бил изключително стойностна личност.

  Днес е шейсет и шестият рожден ден на Симеон ІІ. От десетина обадили се in live по телефона в студиото на Дарик Радио, което слушах тази утрин, един само поздрави с добра дума управлението на Симеон Кобургготски; останалите сипеха невъздържани квалификации и обидни реплики, от които на Симеон би трябвало да му парят ушите, ако и той станал по рано тази утрин от царските си покои. Наричаха го, кой знае защо, лъжец и прочие все от този сорт. Та си помислих: Ах, добре, че не съм на мястото на Негово величество! Ама па много нахъсани тези радиослушатели, бре!

  18.06.2003.  

  От книгата на Джеймс Фрейзър, спомената вече в предишните ми записки. Харесвам скептичния леко ироничен, шеговит тон на неговия стил разказ; засипва те с факти от разни епохи и кътчета на планетата ни, но предлага не статистика, а преживявания на сетивното у човека. Логическите му размишления са сбито, прегледно изложени, така че текстът леко се чете, та се и запомня както картини от нещо лично преживяно. Към този стил се стремя и мисля, че понякога даже ми се удава. Ех, пуста скромност!

  Ахелой е име на речен бог (с.269 от цит.съч.). Мидас е цар на Фригия. Израил е име, дадено на Иаков (Яков), което означава "Борещия се с Бога" (с.268).

  19.06.2003.  

  Мойсей, ще рече "Изваденият от водата" (Библия, Екзод, ІІ: 2-10). Първият семитски цар на Вавилон е Саргон І Стари, живял около 2600 г. пр.н.е. (с.283). Самсон и Далила. "Самсон проявявал склонност към кавги и сбивания, към палеж на чужди житни копи, както и налитал върху блудни жени и момичета, с две думи: блестял като развратник и скандалджия, ала не като строг съдник, съдийствал, според Светото писание, цели двайсет години" (с.287). Разказът за него отначало докрай е история на изключителен егоист и безскрупулен авантюрист, подбуждан от пристъпите на непостоянни страсти и "безразличен към всичко, освен към удовлетворяване на моментните си прищевки" (с.288). Пред нас се изправя гротескната фигура на наперен самохвалко и побойник.

  24.06.2003. ВЕСО, МИШО, ДЕКО И БАЩА МУ 

  Издъхнал поетът бизнесмен Веселин Сариев (1951), съобщиха по пловдивското тв-студио снощи. Показаха на екрана "рецитиращия Весо", после: "Весо приема награда от местното кметство", и "Весо с червена кърпа, вързана по пиратски на кратуната". Показаха и двама други известни интелектуалци – Михаил Неделчев (1942), известен с кавгите му около писания от него Списък на дисидентите в България по времето на Т. Живков, и Недялко Славов – поет, писател и драматург, който ми е по-известен преди всичко като син на Слави Славов, окръжен кореспондент на вестник Стършел. Слави Славов, подпийнал веднъж, ме привика на маса, изнесена специално за него на входа на известното в Пловдив любимо средище на местната бедна бохема от литератори, художници, лит. критици, студенти и преподаватели от местния университет. Та бай Слави ме приклещи още на входа към "Кристал" с лакърдията: "Какви мъже сте вие сегашните, бе-а? Никакви мъже не сте, ами поплювковци; търчите само след фусти!"

  Гледам снимка на Весо от годините на първата му стихосбирка "Здраво утро", изд. "Христо Г. Данов", 1982 г., и като поставям онзи нежен момчешки изглед от 1982 г. до образа с червената забрадка от 2002-2003 г., помислих какви шегички си бие с всички нас Негово величество Животът – отчайващият, готиният ни живот на млади автори. Разбогателият Весо една седмица гулял и пил, хапвал печено в двора на Араповския манастир на 7 км от Асеновград (манастира големият Николай Хайтов го споменава в записките си като крепост за легендарния по тези селища от робските времена Ангел Войвода. Та ето, кажи-речи връстникът ми Веселин се явил тук преди две лета с два луксозни автомобила. Отпред с мерцедес дошла жена му, подир нея, пак с мерцедес – самият Весо. "Много харен човек – усмихнат дяволито, осведомява му домакинът на манастира бай Тодор, с когото поне от десетина години си имаме лаф мухабет. – Като се нацепи още като седна, как цялата седмица не изтрезня! Донесе цветен телевизор. И други работи обеща да дари на манастира". Били големичка компания. Доколкото разбирам, същият Весо Сариев, роден на 22 септ. 1951 г., се явява благодетел, човек, подпомогнал с пари да платят на майсторите зидари да укрепят част от рушащите се сгради на манастира по време на демокрацията. Същият манастир, за който по време на соца държавата се грижи, и доколкото си спомням, лично Людмила Живкова.

  Всичко е суета в нашия свят. О, суета на суетите, как съчетаваш иронично пияндето с алената забрадка и едно от светилищата на християнския стил и философия! Па що ли се дразня? Правил бизнес с комбинативния си усет... ама и част от спечеленото за манастира дал. А дали не съм аз сбърканият, че се дразня на окичван със знаците на благородството и честта човек, само да не узнае светът, че бил мъртъв още приживе!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 noe. 2020

___
* Изречено в стила на любимия гост за купените телевизии у нас Петьо Блъсков (1950) удебелено чувство за хумор.
** Има ли там бивши не съм наясно, не се намира и кой да ни каже. Бел.м., tisss.