ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (358.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото това му е целта! – tisss (1947)

  25.06.2003. СТИПЧИВИЯТ ПЛОД

  Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства! Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това, обаче! Съветът на ап. Павел е продължение на Иисусовото "Ударят ли те от една страна, обърни и другата си страна да те ударят". Обсъждал съм вече този философски, май по-скоро психологически казус. Сега, обаче, си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети той колко сам на себе си вреди. Добре ли е да отстъпваш – мисля си. Думите не всякога могат да помогнат. И ето, имам няколко вида отговор на злонамереността.

  Първият вид е най-лесен, не ще обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото в Стария завет: Зъб за зъб, око за око. Но мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът неизменно почти се е оказвал плачевен за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанин, а герой (народът му вика "юнак"), тръгнал да развонява тресавището, като рови в калта и смрадта, раздърпан, окървавен, изпаднал в плен на бесовете да доказва на света нещо, което и не се нуждае от доказване: че злият е зъл.

  Вторият вид е т.нар. градивна критика. Това е по-сложен подход; и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивяваш, прилепвайки се към злия. Кого устройва такъв подход, обаче, освен самия теб?

  Третият вид реакция ми се вижда най-перспективен, той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насреща ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността; а после да се потрудиш без много страст, уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство. Тогава пасивното, страдащо мнозинство, което основно е и цел на тези размишления и тази казуистика, има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и фразите, зад които тази личност се прикрива.

  В никакъв случай не бива да допускаш да се озлобяваш срещу Злото! Формулирай общите места, по които множеството не се колебае, само толкоз – останалото сам ще свърши злонамереният, разрушавайки собствения си образ на уважаван, необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече! Истината ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на добър и кротък човек отново да нахлузва.

  26.06.2003.

(...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тази напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си, дали не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е, обаче, нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо с овчи манталитет не може да се помогне, то е жалкото!

  Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за мачкани мои познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти. Злото ме тонизира, но аз тези хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в днешния задушаващ живота, вярата, надеждата и любовта ни световен концлагер.

  27.06.2003.

  Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, като я обгърна с доброта и нежност. Ала не съм аз добрият и нежен човек – то е усещане за особената енергия, с която любовта към унижения човек ни окрилява; и то вероятно е заложено у всеки от нас, изправен пред муцуната на кощунствено Възгордяване и Невежество. Където Злото зацарува, там близичко – като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро.

  Ние всички се страхуваме за здравето си, за живота си, за близките си и мястото си под слънцето, сред другите човеци – и това е нормално. Трябва ли да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война! Има обаче сражения, които са неизбежни, понеже – отложиш ли ги, ти ставаш пленник на своето малодушие. Страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват сами, ами се точат като мазна връв в редица, влизат през процепите в твоя дом, в твоя живот.

  Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-тоталитаризма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество, та всеки поединично се спасява както може: слабият – с подмазване и хленч, хитрецът – с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна на посредствеността. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и грешници, изтърпяващи наказание, устройва ли ни! Само че кой пише тук правилата в днешното наше ерзац-общество! Пишат ги надзирателите, докато ние си пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И ехидното малцинство на надзиратели, на приближени до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на всеобщото наше унижение и предстоящото унижение на нашите деца, внуци, правнуци. Защо да приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за непогрешимост у властващите?! Не им искаме властта, нито им завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт, Боже мой?

  Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващи са станали нагли и жестоки, вината я носи и огромното множество от страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупци, смелчаци пред телевизора, кръчмарски герои на думи, идеалисти с ампутирана съвест пред остъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна! Тези са същинските виновници за всяка безнравствена управия на този свят.

  30.06.2003.

  Как да постъпя, като в момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои – както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви, но опрем ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата съобщност нищо не е, а пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред масов хленч и погром. И ще продължават да ни мачкат. Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще да срещам оттук-нататък, но за мен лично зарът – оказва се, е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

  На балкончето съм... Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя захвана да си подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, запей, миличка, запей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на половин метър от лицето ми и отлетя. Реших, това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, обхванат от тези мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако силно не го пожелае това свое изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

  Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха: българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своите да нападат. Защо?... Защото бързаха, припрени бяха – затова тъй бързичко се обезвериха. На едно място Вазов – правейки обобщение за дейността и характера на Апостола Левски, възкликва, предавам го по смисъл: С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, вероятно и по-умни. Той, обаче, притежаваше едно извънредно ценно качество, бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел. Това е изводът на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли веднъж, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

  А сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мен чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: Ето, значи, каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 noe. 2020

___
* Текст, който пропускам; ще го публикувам след време, когато се върна към основния текст.
** Днес, 27 юни 2003 г., когато качвам в Internet тази хронология, годините са над осемнайсет. Бел.м., tisss.