ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (360.) 

  Не назлобявай срещу Злото, че на Злото точно това му е целта! – tisss (1947)

  14.07.2003. МОНАШЕСКИ ЖИВОТ

  Двайсет лева заем от 72-годишната съседка Стела*, които до края на месеца обещах да върна... С известно усилие удържам моя си стил на живот. Добри цигари. Карам си колата два-три пъти в седмицата – до павилиончето на таджика Маруф и обратно най-често. Ям което ми се яде, пия което ми се пие – сутрин кафе, надвечер понякога бира в кафенето на блока с Митко Йовчев – съседа от втория етаж или някой друг. До този момент си плащам всички данъци и такси, ток, телефон. Разполагам с джиесем. А пък понякога мога и да почерпя някого с чаша кафе или шише бира. Каквото по-скъпо съм купил, купено е със заеми от учителската взаимоспомагателна каса или с кредит от банка, която банка за този лукс пък ми одира кожата в течение на години след това. Остава ми дълг 120 лева към дружеството "Техем", присадило се удобно между мен и "Топлофикация", за парното през миналата зима, което дружество "Техем", по мои си изчисления, нечестно ми надвзема 40 лева, една трета – като гледам колко топло съм ползвал. "Ползвал", силно казано! Зъзнал съм цялата зима, за да огранича някак грабежа от тези цивилизовани мародери в държавата.

  Занимавам се с илюстрациите си за "Историйките на ученика Ламски" – проблем ми е да ги вкарам в плътта на книгата, тъй че да изглеждат не толкова както илюстрации, а като ироничен и сух коментар към героите ми. Да речем, както сторил Йозеф Лада, илюстрирал романа "Швейк" на Ярослав Хашек. Едно от българските издания идиоти издатели си позволиха лукса да пуснат без илюстрациите, друго излезе с илюстрации на някой си Иван Кожухаров, ако се не лъжа. Въпросният Иван Кожухаров може и да е инак идеален илюстратор и художник; в случая обаче пищните му графики съсипваха излъчването на Хашековия текст, а не го допълваха.

  Мечтая да си купя скенер и принтер до тази Коледа. Планирам да съм приключил с издаването на поне 200 екземпляра от романа "Ламски" (31 печатни коли) до есента-зимата на 2004 г. Много красива мечта!

  Снощи сънувах Re. в някаква сексуална сценка, ала всъщност Re. не ме интересува. Интересни са ми няколко жени – първата от тях: като верен приятел и секс... на второ място, другите – като любопитство за сексуално изкушение, но не бих сторил нищо от моя страна: просто им се любувам от разстояние. Монашески живот! А пък липсва ми тръпката при дръзките някога авантюристични набези. Чувствам се като древна река, която спокойно и удобно се е разляла и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане. Наоколо умират приятели и съседи – Георги Въргов, Димитър Димзов, Митю Чомпала, Слави Бахчевански, Илийката Кръчмаров от деветия етаж, Димитър Чавдаров от третия и Гогото Гърев от втория етаж, и Васко Новев от седмия етаж. Наоколо се раждат българчета; прохождат, растат неусетно, ето, виждам ги вече ученици. Появяват се и съвсем млади новодомци, на които до месец-два им предстои да си родят бебче. Някогашните наперени мъжаги и някогашните знойни жени виждам как се смаляват, привеждат се, сбръчкват се; телата им стават грозновати, а очите им нямат вече онзи блясък и са тъжни, а приказките им са без кой знае каква стойност.

  Като че самото живеене ги изхабява; вместо да им дава духовност, мъдрост, отнема им някогашния фин блясък и енергия. А то се дължи може би на факта, че тези добри мои хора от един момент нататък престанали да мечтаят, да се амбицират, да творят нещо: а бе, нещо дребничко макар. Че без любов и мечти какъв живот е това!

  Мястото, дето живея, става все по-мълчаливо, все по-тихо. Къде изчезна живецът у тези хора? Ако има някой да шуми, да създава движение, то са циганите. Циганската гюрултия все по-плътно ни обсажда. Колкото българинът става все по-мрачен, все по-угрижен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо, бързо умножаващо се племе става по-наперено, по-войнствено. Не си спомням в годините досега (56 години) циганинът да е бил с повече самочувствие, а пък и с повече ориенталска наглост.

  Чувствам сякаш, че ние – българите, отвътре сме предадени. Нашите деца са все по-унижавани, все по-скромни в мечтите, в желанията си. "Нашите" казвам, не децата на разживялата се дяволита и склонна към апашки набези и щури веселби и драми, живееща ден за ден симпатична сган, която ветровете ще издухат като врабешка перушина при първия повей на чужд някой могъщ хищник, който ще връхлети нашата кротка, лъчезарна България на бедните добри хора, обречени да изчезнат от света.

  16.07.2003.

  Човек осъзнава, че е загубил много близък, обикновено по-късно. Просто в миг на внезапно прояснение изведнъж разбира: инерцията на всекидневието му е създавала измамна сигурност и така е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо. А светът никога не е спирал да се променя! Оказва се, че нашите представи и образите в съзнанието ни са много по-устойчиви от реалността. И тогава си твърде склонен да раздаваш присъди – да обвиняваш, страдайки от загубата, вместо да проумееш мига на очистване. Това, което сега ти липсва, си е отишло в някой отминал слънчев ден и ти тогава не си забелязал това отсъствие, защото – покрай формата му, си ослепял за истински същественото: че човекът ти духом отдавна е другаде, обаче сянката му все още е била у теб като излъчване и отпечатък в засъхнала кал.

  Жените, които са си отивали от мен, не са били предателки, както съм си казвал сам на себе си, а били разочаровани, че съм престанал да излъчвам за тях енергията или тръпката на привличане към сладострастие. Някой друг е предлагал на всяка от тях в нейното време на царуване над мен, предлагал им хоризонт, нова или по-силна доза изкушения. Но то не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да кръжат от време на време наоколо, да ми се обаждат, за да питат как я карам, още ли не съм се обзавел с някоя Дулцинея дел Тобозо. Всяка заставаше пред очите ми изкусителна с излъсканите си оръжия, нещо от рода "Виж ме! Нали още съм хубава за теб?" Но външността, женственото й тяло вече не ми говореше сексуално, а го приемах както се приема и помни красив приятел, с когото сте извървели някога известно разстояние през живота – подкрепяли сте се взаимно, давали сте си кураж, тръпнели сте, страдали сте един за друг, а с това вече е безвъзвратно приключено – парфюмът, мирисът на косите и на плътта й вече са ми станали чужди, в държането й усещам присъствието на друг мъж, гласът му сякаш й се е запечатал в утробата.

  И тогава си казвам: "Ах, мила! Няма да позволя с мен да предателстваш спрямо онзи друг самец. Нека да си останем с хубавите спомени. Между нас, мила, нищо повече не може да се случи". Може би се опасявам, че ще ме принудят пак да страдам?! Но не е ли именно това страдание по знойното момиче тръпката и очарованието на живота?

  Колкото и различни по външност, по нрав: а те всички бяха разкошни с женската си природа, повтаряха един и същи модел отношения с Миналото. Разбирам – жалят по онази магия, Магия с главно М, посягат да си я върнат, пък нещо вече се е променило, животът прекрачил в друг пейзаж, така че дори и да повторим някой отминал епизод на кокетство и сексуално докосване, нищо не е същото. Някои от тях великодушно ми предоставяха тази възможност, например – пак да си легнем, но не съм отвръщал, не съм се отзовавал на нежни изстрадани призиви за подобен вид съпружеска близост. Не-е, не съм прощаващият аристократ и благородник! Хлапакът у мен в такива мигове прокървява, заинатява се и ми крещи: "Не ги докосвай! Остави ги сами да се справят със своите бесове и моменти на женска слабост".

  Два пъти по-краткотраен е активният сексуален живот у жената. Два пъти по-късо е времето, когато е желана и силно пожелавана като плът. Природата е по-жестока към нея, защото освен за Любовница я е създала да бъде Майка на родените свои или на още неродени си деца. Пак природата я праща да си търси сред мъжете онзи, който е достоен да стане Баща на рожбите й. А това не е толкова лесно. Защото мъжете сме и по-плахи, и по-самолюбиви, и много по-малко великодушни от живототворящата Ева. Адам е истински глупак, кога пожелава една жена само заради секс, който е водещото начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логичен преди всичко; ала жената е силно интуитивно същество. Това е нейното везирство и царство, колкото и да не го съзнава – вродената идея за потомство. Та не я обвинявай в предателство, глупако!

  24.07.2003.

  От месец насам съм се заровил в личния дневник на Богдан Филов (1883-1945).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 01 dec. 2020

___
* Еврейско име, което значи "звезда". Бел.м., tisss.