ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (324.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (324.)

    Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...

   Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  27.07.2002. ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ 

  Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си от нас и шарения ни свят напоследък така значими за Българската нация личности. Наскоро, на 82 години – тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на тази седмица погребвахме и актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи обявиха – починал и поетът от Бургас Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед и досега вали; вали и не спира да вали. Небето плаче. 

  С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическият край на артиста – човек на духа или изкуството, бележи начало на дълъг низ равносметки в сферата на масовото ни съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник или поет в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофтия характер или обратно: пози на скромност, пози – казвам, а не естественото смирение на човека, по всякакви начини пречат на оценката ни. Ето го жалкия факт: голямата личност придобива ореол сред нас едва след като влажните буци гробищна пръст изтрополят по капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и добрите му приятели изплакнат очи от сълзите и след като романтичните траурни речи отшумят като есенни листа на топола. Животът продължава, и значи, същинският, а не набеденият творец заживява в духа на нацията истински едва след разпването на кръст. Тъй е при нас, българите; а може би и навсякъде по света е тъй.

  – Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча там – казвам. Пием си кафенцето, ръми и по булеварда със свистене и шлейф от сребърна мъглица префучават леките коли; неделя е, тъкмо време за равносметки. – За Хайтов – продължавам, – а за Хайтов бих отредил високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

  – Как никой не каза, че е велик, кога бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик...! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам. Събрат по дух как да наречеш велик?

  Николай Хайтов е от онзи тип значими автори за България днес, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Ай, какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Така избухлив и вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, писали Библията: има време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни.

  Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност измежду писателите ни, доживели третото хилядолетие в разградена България. Чарът му е в неговата невъздържаност и неговите предизвикателства идат откъм онази страна на унижените и оскърбените най-обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния следдеветосептемврийски уреден йерархично пейзаж на родната култура. Може и да не се съгласиш с него, но не може да го отминеш или да го заобиколиш, да го пренебрегнеш. Затънали до уши в това пошло тържество на травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят все уж от името на българина – велики пигмеи с пура в ръка, разни Тошо-Тошевци или Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелял авторитетен глас, напращели от ехидничене, пошлост, сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, само че без домашно възпитание, затънали до уши в преднамерено създавания по поръчка отвън почти четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам колко ни е необходим днес Николай Хайтов като духовно излъчване.

  В деня след поклонението сврели сме се дузина колеги в тесничкото хранилище на училищната библиотека. Ваканция. Отварят лаф мухабет за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото, госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата България, ама виж, господин (назова името на един от големите босове: някогашно борче, дето днес може да си позволи да купи, да речем, чистак нов презокеански лайнер за рождения й ден на любимата Дарина. Та и въпросният г-н Биг Мафиот се вмъкнал сред редичката опечалени, положил скромно букетченценценце в ковчега, па мълчаливо, почтително постоял минута със сведена глава и пак така мълчаливо излязъл от полезрението на камерите и щракалките за светкавиците на любознателни столични фоторепортери.

  – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. И сам себе си изненадах, и веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале?!

  – Що бе! – изрече с мощен глас колегата физкултурник Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що да не иде и той на поклонението? Какво като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, да му забраниш!

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм? Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, съжаление, почит, респект към писателя Николай Хайтов, човещина или пристрастие! Слушал съм, и между бандюгите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават чара на готиното лошо момче! Та и по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър с Ал Пачино (1940).

  Значи, двама братя се срещат, засичат се в миниатюрната гостна у майка си. Дошли поотделно, обаче уж случайно се засичат тук. Наконтеният, лигав като плужек хитрец на дребно, явно провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (Ал Пачино) е могъща фигура, един от най-жестоките кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето... и сетне, значи, си се прибира пак да трака там нещо си, да готви манджа в омърлявената кухничка. Като фон на идилия, от съседно помещение долита нахакан мъжки говор и сладникав италиански шлагер от местната радиостанция. Непретенциозна и скучна битова ситуация. Какво ли, Боже мой, в тази обичайно постна, тъпа ситуация може да се случи?

  И тъй... Големият внимателно поема чашката с кафенцето, започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво и няколко надясно по дължина на масата, дето се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Около две минути да трае тази сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си, още не се е обадило, но се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжичката в кафената чаша, нафуканият бъбреж от радиото в съседно помещение, тягостното мълчание... Тръпки ме побиват, колчем си припомня сцената. Равно и спокойно потомъкът на сицилиански род в Щатите Ал Пачино произнася, вероятно доста неточно предаден от мен, страховития си монолог. Повтарям, изречено е с равен тон и кротко, ако не се вслушаш в енергията на думите:

  – Братко!... Ти си мой брат, и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал... Защото си мой брат. Защото сме синове на една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред, всичко, което си пожелаеш... Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия по най-разкошни кътчета на света? Всичко-всичко, което си пожелаеш: висока длъжност в директорски борд, лимузини, замъци, яхти, добри адвокати, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно – не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма... Не ща да усещам миризмата на твоето тяло – дъха ти, остроумните ти лафове, луксозния ти парфюм, шегите ти или оплакванията. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам... Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.

  POST SCRIPTUM

  Есето излезе първо в малотиражния пловдивски вестник "Арт-клуб" през август на 2002 г. На 7 октомври с.г. вестникът на Мултигруп развя чаршаф от цели три страници захаросано интервю, поднесено от главния редактор на "Стандарт" г-н Юлий Москов. Визираният по-горе Илия Павлов (1960-2003) бе показан в обаятелни краски плюс две чудесни фотографии под нафукания цитат, явно верую на "великия" мъж: "Любимият ми хотел е този, който още не притежавам". По-готината от споменатите фотографии после бе монтирана в тържествената траурна зала при изисканото му опело на боса.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited by 9 noe. 2020***

___
* Емил Калъчев (1932-2013).

** Велислава Дърева (1953), която при мен две лета като студентка по журналистика си изкара стажа във вестник "Комсомолска искра", пише с апломб, типичен за свидно чедо на бившите активни борци против фашизма и капитализма: "Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния", вж. http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

*** Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. Седмица или две след това вестник "Стандарт", който явно си беше вестник на Мултигруп, отпечата на три страници с цветни илюстрации цял чаршаф текст за благодеянията на Илия Павлов. По този повод с Емил Калъчев изяснихме, че и мижавите провинциални вестничета се следят внимателно от босовете на мафията в България. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (323.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (323.)

    Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...

   Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

    27.02.2007. ДВЕ ПОЯСНЕНИЯ POST FACTUM*

  Светозар:

  – Според мен, погледнем ли по-мащабно, и католицизмът, и протестантството, и православието са секти в рамките на юдео-християнството, каквито са на по-ниско ниво баптизмът, методистката църква, презвитерианството. Същото се отнася и до сунити и шиити при исляма. Да се спори кой от тях е по-по-най е безсмислено дори само заради факта че всяка от тези секти претендира за монопол над истината. Както го правят всички вероизповедания. Тези претенции са вече знак за съмнителност.

  tisss:

  – 1. Придържам се към фактите, Светозаре. И нищо повече. Не ми е цел да отварям спор кой е по-по-най. Надявам се, с Вас разбираме, че нямам претенции да обсъждам чисто клирическия спор за икуменизма**, например, и пр. Желая здраве! С репликата си ми давате глътка въздух, за което благодаря!

  Светозар:

  – Разбира се, tisss, тук излагате само факти, но останах с впечатление, че желаете да изтъкнете хронологичното първенство, колкото и нравственото превъзходство на източното православие над другите две разклонения на християнството. Като помня заявените от Вас православни предразсъдъци (или пристрастия бяха) във връзка с Умберто Еко... Впрочем, и аз не го харесвам като писател. Също Ви желая здраве!

  tisss:

  – 2. Религията ме вълнува доколкото служи да разбера някакъв пласт от човешката ни природа. А пък че ортодоксията пренася Иисусовите послания такива, каквито са в първоначалния вид, и не е посегнала да ги "опреснява, осъвременява, актуализира и тълкува уж за удобство на непросветеното в канона множество", е исторически факт. Между другото, според моя версия, Калугеровският ми род по майчина линия начева от двама братя, побягнали от старата ни столица Велико Търново. Предполагам, имат кръвна връзка с монаси, ако не били и самите те монаси от манастир в главния град на Второто българско царство. Не е случайно за мен, че Калугерово плаща данъците си не на Османската империя, а на християнския мъжки манастир "Св. Никола"; името Калугерово, съхранило се непроменено от векове, мен лично доста ми говори. Тъй че имам солидна причина да бъда пристрастен към източната ортодоксия, обаче не съм. Още веднъж, бъдете здрав! 

  11.06.2002. СЪМИШЛЕНИЦИ, НЕ ВРАГОВЕ

  В училището, дето сме около хиляда и двеста учители, ученици, помощен персонал и администрация, имаме значителен проблем – как училището да продължи да бъде храм на науката и цивилизованото поведение. Наистина ли ще се делим на човеци, които са вътре в проблема, и безразлични хора, които смятат, че това не им е работа! Всяка следваща учебна година губим значителна част от най-добрите ученици, губим даже и цели паралелки. Дали възпитаниците ни – особено в VІІ и VІІІ клас, да държим настрана от общото ни безпокойство? Децата, каквито и да са оценките за тях, нито са наивни, нито елементарни. Животът и тях учи на разни неща; и те ни преценяват, и не са безразлични към училището. Мисля, че можем да им се доверим, като ги държим в течение на нашите професионални тревоги.

  От анкета, която проведох сред две паралелки ученици (VІІ-д и VІІ-е) тази седмица в часа ми за упражнения по умение да обмислят и да отстояват личното си мнение, съм оптимистично настроен; не видях злостно, пренебрежително подмятане за училището и учителите. Смятам, децата в някои отношения превъзхождат възрастните, в мечти и проекти, в оптимизма си за България. Силно ми се ядоса колежката Йоана Георгиева, назначена за педагогически съветник, че хич не било редно да занимавам учениците по такива въпроси, имало си определен от директора служител, който да формулира подобни нестандартни анкети с учениците, и заяви, че това моето е кощунство. 

  Изводите в сферата на педагогиката, науката и образованието не започват от нас; горчивият опит на двехилядигодишната християнска цивилизация с кървави букви е извел и наложил препоръката: доверявай се на поживелия българин, но и на детето, когато имаш притеснения, засягащи бита и духовните ни ценности; не се капсулирай, не се ограничавай в затворена група посветени. Ако си добронамерен, децата ще те разберат, може и да те последват. Училището е точно мястото, където от невръстния палавник израства гражданинът на Републиката. Ако от юношеските му години ние го изолираме от сериозните въпроси, питам се: а кога този малък човек ще се почувства отговорен за ставащото около нас! Оцеляването на училището като Храм на Доброто не смятам за длъжност единствено на специално назначения от директора чиновник. От анкетата научих едно важно нещо: че децата се привързват към добронамерените учители. Нередно ли е именно учителят да ги посвети в общия за образованието ни проблем пред затъналата ни в разруха държава?

  12.06.2002.

  Три седмици романът на Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" полежа върху нощното ми шкафче. Преди два дена прочетох първата глава от шестте, и не ме хвана – стори ми се претрупано, досадно, сложно четиво. Днес най-сетне събрах инат или решителност да продължа четенето, и втората глава на романа ме изкуши да започна книгата отначало. Усетих в какъв ключ (стил) писал авторът, нещо супер за известно време ми се стори прозата на американеца Пинчън***.

  Когато фалшивото стане нагло и непоносимо, появяват се личности, които първо го пародират, сетне чуваме призиви за бунт или за революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните – понеже ги плаши промяната, обикновено призовават към благоразумие... докато нещата не се превърнат в остър сблъсък и докато за мнозинството граждани стане ясно, че по досегашния начин – пълзешком и примирявайки се със статуквото, не може да се живее с достойнство. А като променят из основи обществените нагласи, отричат със старото и правилата за човеколюбие, или с мръсната пяна изхвърлят и детето от коритото, според старата българска поговорка. Това се случва у нас след Освобождението от турско, това се случва и подир Втората световна война (след 9.ІХ.1944 г.), същото ни се случи и след 10.ХІ.1989 г. Първо надделяха идиотите и безскрупулните; измина десетилетие и две десетилетия, един мрачен ден проумяваме, че сме си пак същите, извъртял се е само поредният цикъл неосъществени проекти и разочарования, последица от неумението да живеем в общество, да изискваме от управниците си и да отстояваме националния интерес.

  Хубавото е, че който умее да разсъждава, вече разбира: успехът главозамайва и ни е направил егоисти; докато разочарованията, плюс страданието ни правят по-добри и човечни. Поколенията се менят, ала историята е поредица от повторени грешки! Адам пред компютъра не смятам за по-съвършен от библейския Адам, крачещ след ралото. Може би заради обилно предъвканата информация по-далече от истината е днешният homo sapiens, понеже от всички посоки е манипулиран с най-модерните средства за промиване на съзнанието, каквито древността вероятно не е познавала. В уютното си обиталище днешният човек всъщност не разбира природата, ни смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като хармонична цялост, разкоша пряко и с кожата си да усеща колко жестока, но и крехка може да бъде Земята под нозете му.

  20.06.2002.

  Приключих с "Обявяването на серия № 49" от северноамериканеца Томас Пинчън. Сбъркана работа! Яко объркана проза с високо заявени претенции за многопластови послания. Не ми хареса! Този трябва или да е луд, или изключително интелигентен. Накъсо, пренасяме информация, която в повечето от случаите сами не осъзнаваме и нямаме умение да осъзнаем докрай. В Библията същото е казано по-човеколюбиво. Защо са ми интелигентските трикове на преиграващия автор, някой си Томас Пинчън?

  22.06.2002.

  От доста време се броя за манипулатор, който накланя хората наоколо си не в своя полза, а за да са по-истински. Основа на тази работа, разбира се, е тщеславието ми и самочувствие, че бих могъл да се справя в заплетени ситуации. Измамното чувство ми е нужно като гориво за двигателя. Много е романтично да изкрещя, че Славата не ме изкушава; напротив – силно изкушен съм; и колкото повече изкушен, толкова по-ниско в сенчестите подмоли се налага да слизам. Гръмогласната похвала бих приел за удар в кръста, за варакосана рамка, в която ме оковават. В тъмнината или сумрака ми е уютно, неизвестността ми е удобна дреха, за да се сливам с пейзажа, и тъй ми е добре. Защото гласът ми трябва да звучи не като глас от върха на планината, а като глас из множеството унижени и оскърбени граждани на опосканата ни България.

  Самурайският меч не се занимава с дреболии и не служи за разгонването на мухи. Онези, които размахват оръжията си с гневно вдъхновение, някак не ме възторгват. Преекспонираната страст приемам за слабост на характера. Животът в ярко осветени от медийна светлина специално подбрани местенца не е по-жизнен, че там е пустош, ветрове разместват пясъчни планини с лекотата на хлапенце в причудливи плавни и безплодни форми. Пустинните пясъци или пясъчни наноси от шоута и витийни слова са погребали не само оазиси, но и заможни цивилизации са консервирали в гибелта. 

  Не обичам да ме наблюдават, аз съм наблюдателят. Не харесвам да ме тълкуват, аз съм нищожният, който тълкува, и се старая моето да не принася вреда на когото и да било. По-лесното и героичното е да атакуваш, постижение е да разбереш как действа системата отвътре, а не просто да я разрушиш. Не ми се застава срещу зъби, нокти и рога; душата на врага е нежна както е нежна и моята душа: бледорозова на цвят, със зърнеста структура; душата на човека отсреща ми е цел. Издирвам съмишленици, не врагове! Злото е като лош дъх от устата, осмърдява с миризмата на леш; а уханията прииждат на талази към нас откъм най-безобидната наглед частица във Вселената – толкова е уязвим в очарованието си едва-що развилият се цвят на бодливата роза!

  Доброжелателен? Да, и да те дерат, да те разпват на кръст, на огън да те пекат. Но тези три са само предположения; най-вероятното е да те сметнат за слабохарактерен или мижитурката Душко Добродушков****. Което не е зле – означава, че не осъзнават каква сила стои насрещу им.

  19.07.2002.

  По-често успешният, блестящият външно живот в лукс е белег за дълбока духовна запуснатост и поквара. В днешна България идиотите, вагабонтите или пладнешките разбойници живеят сито и доволно; ала те са не повече от сто хиляди, включително адвокатите им, анализаторите им, журналистите им, клакьорите им, гувернантките им, телохранителите им, писателите и поетите им, шоумените и любимите им куртизанки по заплатените им телевизии. От друга страна, тези дни мернах хладни статистически данни, че всяка година у нас близо три хиляди граждани на затъналата в демокрация наша България си слагат край на живота заради нежеланието да бъдат унижавани, и това са преди всичко възрастни хора. Което си е успех за уж-демокрацията, или както квакаше пухкавичък господин от трибуната на нашето Народно събрание: "Хубав ден за Българската демокрация, дами и господа! Още един хубав ден за всички нас".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 noe. 2020

Илюстрация:

- 1952 г. Деца от ул. Ниш и Цар Иван-Шишман в Пловдив.

___
* До Светозар пратени и получени ЛБ (лични бележки).

** Движение за обединение на разделените от хилядолетие християнски общности по света в единно цяло.

*** Томас Рагълс Пинчън-младши (1937) – един от най-изтъкнатите представители на американския постмодернизъм от втората половина на XX в.

Димитър Иванов Стоянов (Елин Пелин)

**** Общински чиновник от разказа "Печена тиква" на Е. Пелин. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (322.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (322.)

   Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...*

   Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  26.04.2002. ЗА ЛЮБОВТА И ХРИСТИЯНСТВОТО

 Подир месец католическият върховен патриарх Йоан-Павел ІІ ще посети моя роден Пловдив като официален гост. Направих справка, и ето що... Източното православие датира от 33 г. от н.е., кажи-речи, от Христовото разпятие. В 51 г. е т.нар. Апостолски събор, в 325-326 – Никейският, и т.н. Значи, ако приема първия събор на християните от Сирия за начало (51 г.), нашата ортодоксална църква е в 1951 г. Римокатолическата църква, като институция, начева от 867 г., две години след официалното покръстване на българите (865 г.) от княз Борис І. Ще рече: католицизмът днес е в своята 1135 г.

  Протестантската църква се е обособила през 1800 г., или днес е едва в своята 202 г. Лютеранството е от 1524 г., т.е. днес е в своята 478 г. Баптизмът е от 1600 г., днес е в 402-та си година. Дали са прави висшите ни клирици да се отнасят със снизхождение, доколкото ги усещам, към поляка Карел Войтила (1925-2005) в длъжността му на папа римски. Папата и стоящите край него дипломати и стратези на Ватикана би трябвало да бъдат приемани от нас, българите, с уважение заради усилията им да се постигне обединение на основните най-разпространени версии на християнството: ортодокси, католици, протестанти, лютерани, баптисти. Без да се забравя естествено, че именно източното православие следва най-плътно посланията и завета на евангелистите, на апостолите и на Христос. България не е случайно място, а един от стълбовете, върху които се гради продължението на създадената от ап. Павел, наподобяваща древните римски легиони религиозна йерархия. Християнската философия може да се тълкува най-различно, но истинските й основи са в съобразяване с първоначалните свещени текстове, израз на човеколюбие, прогласено на Европейския материк. Доколкото ми е известно, единствено Източноправославната църква не се е оплискала с кръв, не се е възгордявала маниакално и фанатично от показно величие; в скромност и смиреното всекидневно бдение над нравствеността е нейното великолепие.

  Де факто, с 816 години по-богат е източноправославният исторически опит от опита на католицизма. Такива са фактите! В сферата на морала модернизациите звучат най-меко казано, странно. Компютърът е превъзходно средство за общуване, но клечката, с която Сократ чертае по пясък пред учениците си, е много по-близо до човешката ни природа. Средствата не бива да закриват от зрението ни образа, духа и излъчването на Учителя Иисус. Човешката душа е всъщност най-добрият храм за човеколюбието.

  04.05.2002.

  Който е честен, не ще каже "честен съм"; "честен съм" с огромно удоволствие казва измамникът, фалшивият светец, фарисеят, подлецът и лицемерът измежду човеците. Ясното е просто за разбиране; усложнена е неяснотата: тя активира подсъзнателното вулканично дъно от бесове, фантазии на страстта, изпепеляващи душата изкушения.

  19.05.2002. 

  На 19 май 1990 г. се завъртяха валците на печатарската машина в нашия пловдивски полиграфически комбинат за брой 1. на "Демократическо знаме" – моя вестник, орган на автентичната първа Демократическа партия у нас след 10 ноември 1989 г. Двайсет и петхилядният тираж на първите десетина броя на вестника се топяха за два-три дни почти изключително в Пловдив и няколко по-големи града на България – Варна, Русе, Стара Загора, Бургас, София. 

  "Една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели", реплика на Христо Христофоров от драмата "В полите на Витоша" от 33-годишния през 1911 г. Пейо К. Яворов. Следната 1912 г. авторът се венчава за вече развелата се с д-р Дренков Лора Каравелова и веднага (защо веднага?!) заминал като войвода на хайдушка чета в тъкмо избухналата Балканска война. "Ако има вече нещо направено у нас, то не е резултат на съзнание, а на подражание. И затова е почнато с онова, което трябваше да бъде последно, за да не е само едно парадно украшение" – е изречено от същия театрален герой и резоньор на автора – 33-годишния чирпанлия, присадил се в самодоволната снобееща София на луксозно обзаведените богаташки фамилии. В любовта на Яворовия Христофоров има обсебваща страст – нещо, което противоречи на представите ми за Любовта... Любовта, отваряща хоризонти, сестра на Свободата. Ето какви ги ниже 33-годишният автор чрез литературния си двойник:

  Христофоров (гледа я продължително): "Чувствувам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... Ревнувайки те от слънцето, което те грее... Пазейки те от вятъра, който те докосва". В същия монолог влюбеният казва: "аз се чувствам слаб. Силата, моята мъжка сила, гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе, ето моята слабост в тая минута". Ако не са предвземки, какво са трогателните думи тогава! Разплезените фразички от диалога на влюбените Мила и Христофоров – идея за разказ, където дебела и глупава възрастна госпожа с претенции чурулика като пиленце любовните излияния, които изрича на театралната сцена Яворовата Мила, или нещо близко до яко сантименталния начин на изразяване. А любимият отсреща (в моя разказ) ще потреперва от погнуса, от ужас дебеланата да не му налети с розовите си телеса. Какъв разкош е хуморът! С диво веселие в такава постановка на любовта би прозвучал монологът на влюбената Мила, който следва...

  Мила: "Кажи ми още веднъж туй. Цуни ме и повтори. Кат сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа, та хич не ма цалуваш днес... Така-а... Благодаря... (Засмива се.) Аз благодарих ли ти за цалувката? Но как се уплаших... (Почти мрачно.) Сега аз се боя...(Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!"

  Чета бележки на акад. Михаил Арнаудов (1878-1978), обилно илюстрирани с реплики на връстника му Пейо Яворов за литературното творчество и пр., и виждам аналогии, сходства в сюжет, тема, настроение и внушение. Ами че Яворовото "Две хубави очи" дори по начина на написване съответства в известна степен на "Дъжд в следобеда", текст, който нахвърлих почти на един дъх върху бюрото ми в редакцията на вестник "Комсомолска искра". Слязъл бях да си взема кафе и на връщане, точно срещу входа на хлебарницата на първия етаж под нашите канцеларии, се разминах с красива жена, почти момиче. Очите й ме пронизаха като електрически ток. Имаше си лунички около очите. Друго не запомних. Качих се по стръмното дървено стълбище, седнах в ъгъла зад бюрцето ми, вдясно от тапицираната с изкуствена кожа врата и стихотворението само се подреди. Бях сам в тишината, а вън притъмняваше. Заплиска дъжд. Отсреща, край шадравана пред сградата на Пловдивската община със ситни стъпчици, с алено чадърче прекоси жена. И тя също влезе в стихотворението ми, което всъщност беше печална равносметка от приключилата току-що в онова сиво време дискретна афера с Улма (първата ми истинска, едва ли не разрушителна любов в живота). Това бе през късната есен на 1977 г., когато съм бил трийсетинагодишен.**

  Захванах се да търся напосоки и друг един текст – "Дворът на детската градина" от сборника "Кардиф", и открих като продължение, доразработка по тема и внушение от Яворовото "В часа на синята мъгла", което пък доразвивал Вапцаров в "Не бойте се, деца", а по-късно – и Пеньо Пенев в няколкото си плакатно, сякаш с тесла издялкани, грапави като талпа стихове, според онази мода за нахакана мъжествена соц. поезия. "Песен на песента ми" от Яворов напомня Пеньо-Пеневата поема "Дни на проверка". Когато не се вглежда човек в "идейния му патос", при Пеньо Пенев градусът е още по-висок, а интелигентщините и декадентските финтифлюшки отсъстват; въобще – "Дни на проверка" е много българска по дух, по трезво самовглеждане, по рязкост и печал.

  11.06.2002.  

  Когато посегнеш към изясняване на някой важен за много хора проблем, случва се да подразниш някого, случва се и да те унижат с думи, че и с пренебрежителен тон в гласа. Трябва ли това да те спира, да си кажеш: "Опитах да сторя нещо добро и не ме разбраха, и това ще ми е за урок, че в този наш свят човеците се делим на едни, които вземат решенията, и други – които сме простосмъртни изпълнители! Та значи, не ми е работа. Я си кротувай, драги! Карай си кротко каручката". Така сме били възпитавани от малки: че сме поколение от послушни, кротки, незначителни българи. Но тъй ли е?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 noe. 2020

Илюстрации:
- 1941 г. Майка ми пазарджиклийката, когато е на 16 години.
- 1978 г. Аз – пловдивчанинът, когато съм в моите 30 години.

–––

* От сб. "Лирика" на изд. "Народна култура", 1979 г., превод от немски на Георги Мицков. 

** От сб. "Сутрин рано" (с.47) на изд. "Христо Г. Данов" - Пловдив, 1983 г. 

  ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

  Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

  Навън е дъжд. Такова тъжно време.

  Лилав е здрачът зад прозореца

  и минувачите като насън се движат.

  Една жена с червен чадър пресича

  пространството край шадравана. Тихо е,

  ръмежът на дъжда едва се чува.

  Изтрил е някой от небето птиците.

  В небето само облаци. Не зная как

  със лошите си мисли да се справя,

  но времето на тоя свят усещам

  как движи се в мъглата все към лятото.

  Дали ще се завърне нявга нашто лято?

  (Една поляна, в утрото разцъфнала.

  Целувките. Косите ти изтичащи.

  Спокойствието. Твоята усмивка.)

  Но в тая длан, която знае толкоз много,

  във тая длан днес нищо не остана:

  две капки – дъжд, сантименталност„

  и малко здрач, от миглите ти паднал.

  

  Как искам да те видя, да ти кажа...

  Подтиснат съм от слабостта си, обич.

  Жела бих всичко твое да забравя,

  да се стопиш у мен като дъждовен облак.

  Ала със думи следвам твоите устни.

  Лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

  гори във мен. И ненаситна жажда

  да те обичам безнадеждно ме обзема.

  Не мога да ти се обадя. И не трябва.

  От старост оглушал е телефонът.

  Навън – и дъжд, и облаци, и хора.

  И всичко във мълчание изтича.

  Над Пловдив няма птици. Иде зима.

  Сега ще се загърна с малко нежност. 

  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (321.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (321.)

  Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, знаеш къде да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински... Има едно истинско богатство, и то е общуването между хората... 

  Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*

  10.03.2002. СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

  Внезапно бях обхванат от привличането на една жена, която никога до този момент не съм срещал на живо, виждал съм я на телевизионния екран, когато чете вечерните новини, а вчера сутрин я видях в някакво си студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следната утрин: че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших – ами не е сериозно да изпадам чак в такова умопомрачително настроение на нежност.

  11.03.2002.

  Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ и неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята. Ала колко плътна и разтърсваща е тръпката – може би точно защото няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ ме изкушава едва от вчера в непознати пространства, иде от дълбините на подсъзнанието, от друг живот, когато съм бил в предишни времена някой друг; идеше при мен като спомен. В някакъв вестник преди месец или два бях мернал няколко цветни снимки върху цяла страница на същата жена край новичък велосипед. Отгърнах проспекта на магазините "Метро" там, където е заснет подобен велосипед, и си помечтах да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомените, когато някога яздех велосипед, заради спомена за ветреца, който свисти тихичко в ушите ми, разпилява косата ми, докато препускам край зелени поляни или из алеите покрай Марица или където и да е другаде в тишина и щастие, огрян от тракийското лятно слънце.

  Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя вече е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, всъщност така изкушаваща. Не е ли то ангелският вариант на привличането? Тя едва ли знае какво излъчва, но лъчистата й аура ме накара да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й повърхност, откривам уют в себе си – там, където мъжът у мен се прегръща и се целува с нея. Целомъдрената Лаура вероятно така е предизвикала стотиците стихове у влюбения в образа й Франческо Петрарка.

  13.03.2002.

  Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш. Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа, недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което като кървящите язви у прокажения те изолира от света.

  25.03.2002.

  От няколко дни – седем или осем вече, чета, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол; някак печално навлязоха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. И си припомням тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил двайсет - двайсет и еднагодишен. Та тази сутрин, кой знае защо, измъквам цветния географски атлас на Европа и проследих по картата на Германия откъде е минал героят на Бьол от разказа, дал надслов и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетността и за случайните дреболии, които така някак, уж минават между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в този негов разказ за дъждовен ден, когато на пръв поглед като че нищо не се случва. Толкова безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е най-изпълнен с послания! Толкова меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния тъжни, ветровити, хладни, сънливи!

  Снощи се будя на три пъти; първия път когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – помислих си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в своето безразсъдство горях ден подир ден всички мостове между твоето и моето сърце".

    Сърцето обича, когото си иска.
    О, как с никого не се съобразява!
    Ти му казваш: Не бива, грешно е, невъзможно е! –
    а то своето си знае.
    И всички му казват: Не бива! Не бива!
    Поставят му примки, забрани поставят,
    и колкото повече Не бива, не бива! –
    толкова по-силно то се налага:
    тропа с краче, дяволито те гледа
    и прави с теб каквото си иска.

    Такова безпомощно, а толкоз капризно!
    Ще го съсипят, но своето си знае,
    ден подир ден тъче своите мрежи
    и идва мигът, когато се чудиш:
    Щастлив ли съм, или съм нещастен!
    Може би без сърце ще живея спокоен,
    разумен и трезвен, безобиден и кротък?
    Дали без сърце не е по-лесен животът?

  02.04.2002.

  Мелодиите. Всяко от момичетата през живота ми на мъж звучи в определена, строго индивидуална тоналност и ритъм. Улма, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, някак свързана с латиноамериканска песничка, в която се настоява нежно: "О ке те пас!"** Мария, която пожелах за съпруга след развода си и боготворях от четирийсетата си до четирийсет и четвъртата година, си тръгна от мен с отрезвяваща свежест от шлагера на 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на "Скорпиънс". Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи с много мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, това е мелодията "Memory"... или не! То е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), която е пак известен шлагер от онези дни – "Don't Cry For Me Argentina". Да!!! Точно тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да й кажа с думи. Защото думите са безпомощни да кажат всичко онова, което човек преживява, и от опит почти знам, че в добре написания текст не толкова изисканите фрази говорят, а тишината между тях, пропуснатите неизречени пасажи от премълчано. За най-силните чувства думите са безполезни, мълчанието там говори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 noe. 2020

___
* Немският пилот, разстрелял невъоръжения едноплощник, двумоторния самолет Р-38 на Екзюпери, който следял движението на нацистките кораби край Марсилия, в интервю след войната споделя, че книгата "Малкият принц" е любимото му четиво, а Екзюпери – любимият му автор.

 Вж.  https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/

** Защо си тръгваш!
*** Специално за теб. Бел.м., tisss.