макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
26.04.2002. ЗА ЛЮБОВТА И ХРИСТИЯНСТВОТО
Подир месец католическият върховен патриарх Йоан-Павел ІІ ще посети моя роден Пловдив като официален гост. Направих справка, и ето що... Източното православие датира от 33 г. от н.е., кажи-речи, от Христовото разпятие. В 51 г. е т.нар. Апостолски събор, в 325-326 – Никейският, и т.н. Значи, ако приема първия събор на християните от Сирия за начало (51 г.), нашата ортодоксална църква е в 1951 г. Римокатолическата църква, като институция, начева от 867 г., две години след официалното покръстване на българите (865 г.) от княз Борис І. Ще рече: католицизмът днес е в своята 1135 г.
Протестантската църква се е обособила през 1800 г., или днес е едва в своята 202 г. Лютеранството е от 1524 г., т.е. днес е в своята 478 г. Баптизмът е от 1600 г., днес е в 402-та си година. Дали са прави висшите ни клирици да се отнасят със снизхождение, доколкото ги усещам, към поляка Карел Войтила (1925-2005) в длъжността му на папа римски. Папата и стоящите край него дипломати и стратези на Ватикана би трябвало да бъдат приемани от нас, българите, с уважение заради усилията им да се постигне обединение на основните най-разпространени версии на християнството: ортодокси, католици, протестанти, лютерани, баптисти. Без да се забравя естествено, че именно източното православие следва най-плътно посланията и завета на евангелистите, на апостолите и на Христос. България не е случайно място, а един от стълбовете, върху които се гради продължението на създадената от ап. Павел, наподобяваща древните римски легиони религиозна йерархия. Християнската философия може да се тълкува най-различно, но истинските й основи са в съобразяване с първоначалните свещени текстове, израз на човеколюбие, прогласено на Европейския материк. Доколкото ми е известно, единствено Източноправославната църква не се е оплискала с кръв, не се е възгордявала маниакално и фанатично от показно величие; в скромност и смиреното всекидневно бдение над нравствеността е нейното великолепие.
Де факто, с 816 години по-богат е източноправославният исторически опит от опита на католицизма. Такива са фактите! В сферата на морала модернизациите звучат най-меко казано, странно. Компютърът е превъзходно средство за общуване, но клечката, с която Сократ чертае по пясък пред учениците си, е много по-близо до човешката ни природа. Средствата не бива да закриват от зрението ни образа, духа и излъчването на Учителя Иисус. Човешката душа е всъщност най-добрият храм за човеколюбието.
04.05.2002.
Който е честен, не ще каже "честен съм"; "честен съм" с огромно удоволствие казва измамникът, фалшивият светец, фарисеят, подлецът и лицемерът измежду човеците. Ясното е просто за разбиране; усложнена е неяснотата: тя активира подсъзнателното вулканично дъно от бесове, фантазии на страстта, изпепеляващи душата изкушения.
19.05.2002.
На 19 май 1990 г. се завъртяха валците на печатарската машина в нашия пловдивски полиграфически комбинат за брой 1. на "Демократическо знаме" – моя вестник, орган на автентичната първа Демократическа партия у нас след 10 ноември 1989 г. Двайсет и петхилядният тираж на първите десетина броя на вестника се топяха за два-три дни почти изключително в Пловдив и няколко по-големи града на България – Варна, Русе, Стара Загора, Бургас, София.
"Една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели", реплика на Христо Христофоров от драмата "В полите на Витоша" от 33-годишния през 1911 г. Пейо К. Яворов. Следната 1912 г. авторът се венчава за вече развелата се с д-р Дренков Лора Каравелова и веднага (защо веднага?!) заминал като войвода на хайдушка чета в тъкмо избухналата Балканска война. "Ако има вече нещо направено у нас, то не е резултат на съзнание, а на подражание. И затова е почнато с онова, което трябваше да бъде последно, за да не е само едно парадно украшение" – е изречено от същия театрален герой и резоньор на автора – 33-годишния чирпанлия, присадил се в самодоволната снобееща София на луксозно обзаведените богаташки фамилии. В любовта на Яворовия Христофоров има обсебваща страст – нещо, което противоречи на представите ми за Любовта... Любовта, отваряща хоризонти, сестра на Свободата. Ето какви ги ниже 33-годишният автор чрез литературния си двойник:
Христофоров (гледа я продължително): "Чувствувам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... Ревнувайки те от слънцето, което те грее... Пазейки те от вятъра, който те докосва". В същия монолог влюбеният казва: "аз се чувствам слаб. Силата, моята мъжка сила, гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе, ето моята слабост в тая минута". Ако не са предвземки, какво са трогателните думи тогава! Разплезените фразички от диалога на влюбените Мила и Христофоров – идея за разказ, където дебела и глупава възрастна госпожа с претенции чурулика като пиленце любовните излияния, които изрича на театралната сцена Яворовата Мила, или нещо близко до яко сантименталния начин на изразяване. А любимият отсреща (в моя разказ) ще потреперва от погнуса, от ужас дебеланата да не му налети с розовите си телеса. Какъв разкош е хуморът! С диво веселие в такава постановка на любовта би прозвучал монологът на влюбената Мила, който следва...
Мила: "Кажи ми още веднъж туй. Цуни ме и повтори. Кат сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа, та хич не ма цалуваш днес... Така-а... Благодаря... (Засмива се.) Аз благодарих ли ти за цалувката? Но как се уплаших... (Почти мрачно.) Сега аз се боя...(Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!"
Чета бележки на акад. Михаил Арнаудов (1878-1978), обилно илюстрирани с реплики на връстника му Пейо Яворов за литературното творчество и пр., и виждам аналогии, сходства в сюжет, тема, настроение и внушение. Ами че Яворовото "Две хубави очи" дори по начина на написване съответства в известна степен на "Дъжд в следобеда", текст, който нахвърлих почти на един дъх върху бюрото ми в редакцията на вестник "Комсомолска искра". Слязъл бях да си взема кафе и на връщане, точно срещу входа на хлебарницата на първия етаж под нашите канцеларии, се разминах с красива жена, почти момиче. Очите й ме пронизаха като електрически ток. Имаше си лунички около очите. Друго не запомних. Качих се по стръмното дървено стълбище, седнах в ъгъла зад бюрцето ми, вдясно от тапицираната с изкуствена кожа врата и стихотворението само се подреди. Бях сам в тишината, а вън притъмняваше. Заплиска дъжд. Отсреща, край шадравана пред сградата на Пловдивската община със ситни стъпчици, с алено чадърче прекоси жена. И тя също влезе в стихотворението ми, което всъщност беше печална равносметка от приключилата току-що в онова сиво време дискретна афера с Улма (първата ми истинска, едва ли не разрушителна любов в живота). Това бе през късната есен на 1977 г., когато съм бил трийсетинагодишен.**
Захванах се да търся напосоки и друг един текст – "Дворът на детската градина" от сборника "Кардиф", и открих като продължение, доразработка по тема и внушение от Яворовото "В часа на синята мъгла", което пък доразвивал Вапцаров в "Не бойте се, деца", а по-късно – и Пеньо Пенев в няколкото си плакатно, сякаш с тесла издялкани, грапави като талпа стихове, според онази мода за нахакана мъжествена соц. поезия. "Песен на песента ми" от Яворов напомня Пеньо-Пеневата поема "Дни на проверка". Когато не се вглежда човек в "идейния му патос", при Пеньо Пенев градусът е още по-висок, а интелигентщините и декадентските финтифлюшки отсъстват; въобще – "Дни на проверка" е много българска по дух, по трезво самовглеждане, по рязкост и печал.
11.06.2002.
Когато посегнеш към изясняване на някой важен за много хора проблем, случва се да подразниш някого, случва се и да те унижат с думи, че и с пренебрежителен тон в гласа. Трябва ли това да те спира, да си кажеш: "Опитах да сторя нещо добро и не ме разбраха, и това ще ми е за урок, че в този наш свят човеците се делим на едни, които вземат решенията, и други – които сме простосмъртни изпълнители! Та значи, не ми е работа. Я си кротувай, драги! Карай си кротко каручката". Така сме били възпитавани от малки: че сме поколение от послушни, кротки, незначителни българи. Но тъй ли е?
- 1941 г. Майка ми пазарджиклийката, когато е на 16 години.
- 1978 г. Аз – пловдивчанинът, когато съм в моите 30 години.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар