tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (323.)

неделя, 8 ноември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (323.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (323.)

  Царете също тръпнат пред смъртта –
от нас те нямат участ по-щастлива,
макар че образът им се отлива
като печат на пръстен сред пръстта...
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

    27.02.2007. ДВЕ ПОЯСНЕНИЯ POST FACTUM*
  Светозар:
– Според мен, погледнем ли по-мащабно, и католицизмът, и протестантството, и православието са секти в рамките на юдео-християнството, каквито са на по-ниско ниво баптизмът, методистката църква, презвитерианството. Същото се отнася и до сунити и шиити при исляма. Да се спори кой от тях е по-по-най е безсмислено дори само заради факта че всяка от тези секти претендира за монопол над истината. Както го правят всички вероизповедания. Тези претенции са вече знак за съмнителност.
tisss:
– 1. Придържам се към фактите, Светозаре. И нищо повече. Не ми е цел да отварям спор кой е по-по-най. Надявам се, с Вас разбираме, че нямам претенции да обсъждам чисто клирическия спор за икуменизма**, например, и пр. Желая здраве! С репликата си ми давате глътка въздух, за което благодаря!
Светозар:
– Разбира се, tisss, тук излагате само факти, но останах с впечатление, че желаете да изтъкнете хронологичното първенство, колкото и нравственото превъзходство на източното православие над другите две разклонения на християнството. Като помня заявените от Вас православни предразсъдъци (или пристрастия бяха) във връзка с Умберто Еко... Впрочем, и аз не го харесвам като писател. Също Ви желая здраве!
tisss:
– 2. Религията ме вълнува доколкото служи да разбера някакъв пласт от човешката ни природа. А пък че ортодоксията пренася Иисусовите послания такива, каквито са в първоначалния вид, и не е посегнала да ги "опреснява, осъвременява, актуализира и тълкува уж за удобство на непросветеното в канона множество", е исторически факт. Между другото, според моя версия, Калугеровският ми род по майчина линия начева от двама братя, побягнали от старата ни столица Велико Търново. Предполагам, имат кръвна връзка с монаси, ако не били и самите те монаси от манастир в главния град на Второто българско царство. Не е случайно за мен, че Калугерово плаща данъците си не на Османската империя, а на християнския мъжки манастир "Св. Никола"; името Калугерово, съхранило се непроменено от векове, мен лично доста ми говори. Тъй че имам солидна причина да бъда пристрастен към източната ортодоксия, обаче не съм. Още веднъж, бъдете здрав!
  11.06.2002. СЪМИШЛЕНИЦИ, НЕ ВРАГОВЕ
  В училището, дето сме около хиляда и двеста учители, ученици, помощен персонал и администрация, имаме значителен проблем – как училището да продължи да бъде храм на науката и цивилизованото поведение. Наистина ли ще се делим на човеци, които са вътре в проблема, и безразлични хора, които смятат, че това не им е работа! Всяка следваща учебна година губим значителна част от най-добрите ученици, губим даже и цели паралелки. Дали възпитаниците ни – особено в VІІ и VІІІ клас, да държим настрана от общото ни безпокойство? Децата, каквито и да са оценките за тях, нито са наивни, нито елементарни. Животът и тях учи на разни неща; и те ни преценяват, и не са безразлични към училището. Мисля, че можем да им се доверим, като ги държим в течение на нашите професионални тревоги.
От анкета, която проведох сред две паралелки ученици (VІІ-д и VІІ-е) тази седмица в часа ми за упражнения по умение да обмислят и да отстояват личното си мнение, съм оптимистично настроен; не видях злостно, пренебрежително подмятане за училището и учителите. Смятам, децата в някои отношения превъзхождат възрастните, в мечти и проекти, в оптимизма си за България. Силно ми се ядоса колежката Йоана Георгиева, назначена за педагогически съветник, че хич не било редно да занимавам учениците по такива въпроси, имало си определен от директора служител, който да формулира подобни нестандартни анкети с учениците, и заяви, че това моето е кощунство.
Изводите в сферата на педагогиката, науката и образованието не започват от нас; горчивият опит на двехилядигодишната християнска цивилизация с кървави букви е извел и наложил препоръката: доверявай се на поживелия българин, но и на детето, когато имаш притеснения, засягащи бита и духовните ни ценности; не се капсулирай, не се ограничавай в затворена група посветени. Ако си добронамерен, децата ще те разберат, може и да те последват. Училището е точно мястото, където от невръстния палавник израства гражданинът на Републиката. Ако от юношеските му години ние го изолираме от сериозните въпроси, питам се: а кога този малък човек ще се почувства отговорен за ставащото около нас! Оцеляването на училището като Храм на Доброто не смятам за длъжност единствено на специално назначения от директора чиновник. От анкетата научих едно важно нещо: че децата се привързват към добронамерените учители. Нередно ли е именно учителят да ги посвети в общия за образованието ни проблем пред затъналата ни в разруха държава?
  12.06.2002.
  Три седмици романът на Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" полежа върху нощното ми шкафче. Преди два дена прочетох първата глава от шестте, и не ме хвана – стори ми се претрупано, досадно, сложно четиво. Днес най-сетне събрах инат или решителност да продължа четенето, и втората глава на романа ме изкуши да започна книгата отначало. Усетих в какъв ключ (стил) писал авторът, нещо супер за известно време ми се стори прозата на американеца Пинчън***.
  Когато фалшивото стане нагло и непоносимо, появяват се личности, които първо го пародират, сетне чуваме призиви за бунт или за революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните – понеже ги плаши промяната, обикновено призовават към благоразумие... докато нещата не се превърнат в остър сблъсък и докато за мнозинството граждани стане ясно, че по досегашния начин – пълзешком и примирявайки се със статуквото, не може да се живее с достойнство. А като променят из основи обществените нагласи, отричат със старото и правилата за човеколюбие, или с мръсната пяна изхвърлят и детето от коритото, според старата българска поговорка. Това се случва у нас след Освобождението от турско, това се случва и подир Втората световна война (след 9.ІХ.1944 г.), същото ни се случи и след 10.ХІ.1989 г. Първо надделяха идиотите и безскрупулните; измина десетилетие и две десетилетия, един мрачен ден проумяваме, че сме си пак същите, извъртял се е само поредният цикъл неосъществени проекти и разочарования, последица от неумението да живеем в общество, да изискваме от управниците си и да отстояваме националния интерес.
Хубавото е, че който умее да разсъждава, вече разбира: успехът главозамайва и ни е направил егоисти; докато разочарованията, плюс страданието ни правят по-добри и човечни. Поколенията се менят, ала историята е поредица от повторени грешки! Адам пред компютъра не смятам за по-съвършен от библейския Адам, крачещ след ралото. Може би заради обилно предъвканата информация по-далече от истината е днешният homo sapiens, понеже от всички посоки е манипулиран с най-модерните средства за промиване на съзнанието, каквито древността вероятно не е познавала. В уютното си обиталище днешният човек всъщност не разбира природата, ни смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като хармонична цялост, разкоша пряко и с кожата си да усеща колко жестока, но и крехка може да бъде Земята под нозете му.
  20.06.2002.
  Приключих с "Обявяването на серия № 49" от северноамериканеца Томас Пинчън. Сбъркана работа! Яко объркана проза с високо заявени претенции за многопластови послания. Не ми хареса! Този трябва или да е луд, или изключително интелигентен. Накъсо, пренасяме информация, която в повечето от случаите сами не осъзнаваме и нямаме умение да осъзнаем докрай. В Библията същото е казано по-човеколюбиво. Защо са ми интелигентските трикове на преиграващия автор, някой си Томас Пинчън?
  22.06.2002.
  От доста време се броя за манипулатор, който накланя хората наоколо си не в своя полза, а за да са по-истински. Основа на тази работа, разбира се, е тщеславието ми и самочувствие, че бих могъл да се справя в заплетени ситуации. Измамното чувство ми е нужно като гориво за двигателя. Много е романтично да изкрещя, че Славата не ме изкушава; напротив – силно изкушен съм; и колкото повече изкушен, толкова по-ниско в сенчестите подмоли се налага да слизам. Гръмогласната похвала бих приел за удар в кръста, за варакосана рамка, в която ме оковават. В тъмнината или сумрака ми е уютно, неизвестността ми е удобна дреха, за да се сливам с пейзажа, и тъй ми е добре. Защото гласът ми трябва да звучи не като глас от върха на планината, а като глас из множеството унижени и оскърбени граждани на опосканата ни България.
  Самурайският меч не се занимава с дреболии и не служи за разгонването на мухи. Онези, които размахват оръжията си с гневно вдъхновение, някак не ме възторгват. Преекспонираната страст приемам за слабост на характера. Животът в ярко осветени от медийна светлина специално подбрани местенца не е по-жизнен, че там е пустош, ветрове разместват пясъчни планини с лекотата на хлапенце в причудливи плавни и безплодни форми. Пустинните пясъци или пясъчни наноси от шоута и витийни слова са погребали не само оазиси, но и заможни цивилизации са консервирали в гибелта.
Не обичам да ме наблюдават, аз съм наблюдателят. Не харесвам да ме тълкуват, аз съм нищожният, който тълкува, и се старая моето да не принася вреда на когото и да било. По-лесното и героичното е да атакуваш, постижение е да разбереш как действа системата отвътре, а не просто да я разрушиш. Не ми се застава срещу зъби, нокти и рога; душата на врага е нежна както е нежна и моята душа: бледорозова на цвят, със зърнеста структура; душата на човека отсреща ми е цел. Издирвам съмишленици, не врагове! Злото е като лош дъх от устата, осмърдява с миризмата на леш; а уханията прииждат на талази към нас откъм най-безобидната наглед частица във Вселената – толкова е уязвим в очарованието си едва-що развилият се цвят на бодливата роза!
  Доброжелателен? Да, и да те дерат, да те разпват на кръст, на огън да те пекат. Но тези три са само предположения; най-вероятното е да те сметнат за слабохарактерен или мижитурката Душко Добродушков****. Което не е зле – означава, че не осъзнават каква сила стои насрещу им.
  19.07.2002.
  По-често успешният, блестящият външно живот в лукс е белег за дълбока духовна запуснатост и поквара. В днешна България идиотите, вагабонтите или пладнешките разбойници живеят сито и доволно; ала те са не повече от сто хиляди, включително адвокатите им, анализаторите им, журналистите им, клакьорите им, гувернантките им, телохранителите им, писателите и поетите им, шоумените и любимите им куртизанки по заплатените им телевизии. От друга страна, тези дни мернах хладни статистически данни, че всяка година у нас близо три хиляди граждани на затъналата в демокрация наша България си слагат край на живота заради нежеланието да бъдат унижавани, и това са преди всичко възрастни хора. Което си е успех за уж-демокрацията, или както квакаше пухкавичък господин от трибуната на нашето Народно събрание: "Хубав ден за Българската демокрация, дами и господа! Още един хубав ден за всички нас".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа