ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   01.01.2002. КАТАСТРОФАТА (1)

  Въртях се цял ден покрай този бележник и нищо не записах. И ето сега – след десет часа вечерта имам най-сетне възможността за човек с въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re. Всъщност, от самото начало, за мен това е 16 октомври вечерта, когато научих за изневярата й, се държа в моя си стил: независим, уж неособено интересуващ се, а е точно обратното, този случай за мен е шансът да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията. Момичето само се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цената, това вече окончателно обезсмисля всичко; в сферата на любовта, където опират до самолюбие и достойнство нещата, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид. Но какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду онези, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

  Любопитно ми е до каква степен интелигентно момиче на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не точно това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм онзи човек. За моя начин на преценяване няма по-лош подход от този да тръгнеш да пазаруваш любов с демонстрации на всеотдайност, с неотклонно преследване. Ама че глупак! Залогът му е да спечели. Вглъбена в себе си от два месеца, Re. сякаш престана да е онова, което бе и дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаяние ли е моята цел? Защото освен предателството – може би поради наивност, или нещо доста по-сериозно пред Бог, който за мен е съвестта у всеки от нас, отдавна съзирам и лицемерие, както в отношението ми към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди, уповавайки се на тази видима, външна за света манипулация.

  Пак я обичам, но не по същия начин, както преди нейната авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта. Дотук с нищо не съм й попречил да си осъществи намерението; помагах й дори, колкото можах, да прилепне по-плътно към самоуверения кандидат-жених многознайко – отстраних се отвсякъде, където успяваше да си вре носа; отстраних се, да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена: как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя съперника.

  Желая да осъществят плановете си: тя – нейната цел да осигури за децата си уют и дом, какъвто фактически досега им е липсвал с физически отсъстващия й досегашен съгруг, многознайкото – своя . Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук поне не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам. И тъй обичам тази жена, но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.

   02.01.2002.

  Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите? Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в ни един миг от земния Си живот. Бил е пратен тук, за да страда и чрез страданието Си да ни извиси до духовността. Тогава защо сам се уподобява на Любовта? Нали Любов е тържество на хармонията, щастието да си такъв, какъвто си!

  Всяко малко момиченце – откакто се усети нещо по-отделно от родители, баби, лели и прочие близки, бленува приказка, чийто финал е Щастливото омъжване за Принц. И по-късно някогашните принцески си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната си страст за Онзи приказен син на крал и кралица от вълшебните детски историйки, с които някога били приспивани.

  Какво е това! Възможна ли е любов без крилатия усет за пространства и свободата да летиш? За мен животът като че свърши на 17 октомври 2001 г.; остава ми спокойно да дочакам физическата си смърт. Понякога, и все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие за истината, че на момичето си трябва да му съчувстваш, макар и когато го въздигаш за кралица.

  "Мили Ж., Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Послание по джиесемчето около десет и двайсет тази сутрин, докато пиех кафе с компания в кафенето покрай училището. "Много здраве" ми звучи като "Върви си със здраве", а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" – лъх от удовлетворението, че се отървала от безподобен мечтател и летящ из облаците глупак, като моя милост.
Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002 г. ти желая, коте!" Изобщо, в иронията и двамата сме на висота.

  От връзката ми с нея нищо повече не мога да очаквам освен горчив привкус, че съм затворил последната страница от книгата на щастие и любовни изкушения. Заплашен съм от участта да се превърна в оптимиста досадник. Разочарованията ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Отрезвявам; започвам да откривам само сполучливи хора около себе си, което ме кара да се намразя, че съм се появил в този свят точно такъв, какъвто съм. Нарядко телефонът звъни, но не изпитвам желание да говоря с когото и да е точно в този отрязък от живота. Нямам какво да кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели и да ми се оплаче. Че кой съм? Да не съм арменският поп! Писна ми да съм Стена на плача, спасителен пояс за давещ се, ехо от възторг за щастливци.

  Енергията ми се обръща срещу мен. Изчезна ли от шарениите, от суетите на живота, ще ме споменават вероятно като тип, пописвал нещо си за свое удовлетворение, ама къде беше, кога изчезна? Всичко, всичко за късо време изгуби стойност. Тази яснота ме довършва. Без илюзиите си съм риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, още да спя. В сънищата се усещам щастлив. Хубаво ми е, като се върна обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че ме биеха, биеха ме така жестоко, че чак се нараняваха един друг, само да ме ударят по-болезнено, докато свил се от зор в ъгъла под тезгяха на моя баща мебелист, жалех онези двама да не се наранят. Ала патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е, и си остава Любовта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (302.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (302.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  27.09.2009. 

ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

 – Ти ще дойдеш ли, любими, да ме видиш тази нощ?
– Да те видя... Но кажи ми, още ли ме смяташ лош!

Още ли тъй, на провала, всичките жени кълнеш,
че ме ужким пожелали? – Слушай, няма ли да спреш!

– Спирам, ала тъкмо време днес да обещаеш тук,
че не ще фучиш и хленчиш, сякаш че съм ти съпруг.

– Ще съм кротка, незлоблива, друга ще ме видиш ти.
Знаеш ли как ми отива блузката на тез гърди!

И коланчето червено, дето ми го подари...
Ах, любими, всичко в мене знай, че ти принадлежи.

– Да, бе! Лесно обещаваш, ала дойда ли у вас,
сякаш в миг се изпарява цялата ти щура страст.

Пак ще се стълпят край тебе трите ти добри сестри
и ще чувствам, жив погребан, как сърцето ми гори.

– Няма ги сестрите вече, отлетяха от дома.
Ще си бъбрим с теб, човече. Тежко е сама!

Ще те галя, мил умнико, цяла нощ до сутринта.
– Мамчето пак ще занича, скрито зад оназ врата,

и баща ти ще се кашля... Туй па как ще се изтрай!
– Идвай! Стига се окайва, че и друг мъж ме желай.

Размотават се по двора тук сватовници едни,
водят ми един... покорен, необръгнал на жени,

мига на парцали, нежен, благ като мома...
Но не дойдеш ли, с глупака ще се задомя. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdov, edited by 28 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (301.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (301.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   25.12.2001., прод. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ...

  Лъжливо ли е усещането ми, че романът ми с Re. навлиза в нова фаза, където вече не мирише на плът и секс, а на нещо изискано и по-разкошно? Не-е, сексуалното не е изчезнало, само е слязло по-дълбоко и се облякло в нови одежди. Още не ми е ясно накъде ще се обърнат нещата, а в никакъв случай не е платонична връзка, в никакъв случай. От една страна, пожелавам й да е вярна, щастлива със своя кандидат-съпруг, от друга страна обаче нещо в Онзи мил човек ми намирисва на посредственост в най-откровения вариант. И си мисля: ти, отритнатият, както митичния островен владетел десет години от слонова кост извайвал разкошен с женствеността и интелекта женски образ, и какво! – ще се отречеш ли от оживялата си мечта? И ще гледаш спокойно как някой друг я притежава, понеже имал имот, и значи – самочувствие да си купи всичко, дори твоята Галатея, Пигмалионе*? Гледам вече спокойно на грабежа, по-силен съм на това място, където се проявява егоизмът, представящ се за големия, всеотдайния самопожертвувателен мъж от романтични стари времена. Ако тази млада жена е вече щастлива и заживее пълноценно именно с този светъл образ, питам се: Какво губиш? По дяволите да вървят двамата, ти губиш ли нещо! По света шетат тълпи от подобни кандидат-съпруги на проспериращи в материалното рицари на успеха.

 Не била тази, объркал си материала, взел си го за 24-каратово злато, ала се оказала най-обикновена пръст, и какво от това! Нима не си и ти от кал и пръст? Разкошното в любовта е именно проясняването, когато Реалността начева да оспорва Илюзията, а светът крещи озадачен: "Как можа да се случи?" Странно ли е, че гледаш спокойно на грабежа? Унищожат ли ти сладката илюзия, друга ще се заемеш да ваеш, стига отново да си въобразиш, че у някоя от хиляди посестрими на Дулсинея дел Тобозо** откриеш синапено зрънце духовна светлина.

  Вероятно ще продължа да настоявам за любовта си, докато реалното момиче не ми даде аргумент, че е станало част от преуспяващата посредственост. Любопитна точка за тълкуване откривам в библейската легенда за зачеването и за раждането на Иисус. Мария е младо момиче, дърводелецът Йосиф – зрял мъж с поне четирима сина и две дъщери от предишен брак, от който останал вдовец. Обикновеното еврейско момиче изгрява пред нас в сиянието на Вярата не за Йосиф, а заради нещо нематериално: то зачева от самия Дух Божи. Духът Божи я прави Богородица, т.е. самото Състрадание, Милосърдие, Благородство, Женственост. В такъв смисъл е моята изненада: Христос е резултат от извънбрачна връзка, каквото и за всички нас днес да означава това.

  Изводът ли! В брака, от брака могат да се родят милиарди Йосифовци, Авраамовци, защото бракът е рутина, призвана да зарежда материалния свят на човечеството със суровина: с плът, кости и преходност, тленност; но Иисус е извън обичайното, извън общопризнатото "нормално", и затова стои празнично дори кога е разпнат на кръста, дори когато Го унижават, подлагат на душевни изпитания, гаврят се с Него. Роденото от Духа е винаги по-перспективно, притежава повече жизнена енергия в сравнение с роденото от плътските материални импулси и изкушения.

  Момичета, които се появяват по пътя ти, ли са неуспели да надскочат стандартния стереотип на живеене? Или сам си въобразяваш, че от кал можеш да изфабрикуваш бисери? Не си канил ни една от тях за съпруга, не си проектирал да я правиш майка на децата си; сами идваха, изкушаваха те, радваха се да те видят влюбен във всяка от тях за известен период от твоя живот на мъж. И какво са очаквали разбираш едва когато са си тръгвали от теб.

  В монах ли да се превърнеш? Или да се примириш с ролята на самодоволен слуга на женски капризи, когато виждаш далеч по-висок, ала и обречен на самота стил на живеене? За да имаш целия свят у себе си, нищо свое да нямаш, е условието, което Учителят поставя пред онези, които пожелавали да го последват, като Апостоли на Вярата. "Което взехме, то ни изоставя; следва ни именно невзетото! Живеем заради илюзии, страдаме заради постигнатото материално. Обичам те!" – пратено като SMS по джиесема... естествено до кого, на 30 декември 2001 г. късно вечерта.

  31.12.2001.

  Днес е 6 градуса по Целзий над нулата; преспите бавно се топят и покрай тротоара весело лъкатушат ручейчета. Почистих асфалта пред гаража, намазах с отработено машинно масло гаражните врати; разходих се до близките квартални магазинчета и си купих за новогодишен подарък транзисторен приемник от девет лева. Пих кафе в съседното кафене със зетя и 24-годишния Николай, сина на съседката от етажа под мен. Животът полека-лека чисти ненужното около мен; би трябвало да съм доволен: посрещам Новогодишната вечер в мълчалива изискана компания – сам със себе си. 

  Със себе си никога не ми е било скучно, още повече когато трябва куп промени да огледам, да ги премисля откъм добрата и лошата им страна. Каквото и да си говоря, отива си от моя живот дяволитата жизнена Re., както са си отивали по друго време и други момичета, увлечени в преследване на Птичето на Щастието, което откривали да пърха над някой любим мъж. От моя живот може да излезе поучителен, изпълнен с поуки роман. Все нещо губя и късничко откривам, че не съм бил в съответствие с нещо от изискванията (от претенциите) на поредната любима. Тези любими, до една, бяха любими за мен и вярност не им е липсвала, но защо, в крайна сметка, всяка си тръгваше след своята изневяра? Вероятно у мен е причината: явно не отговарям на нарастващите им желания да ме обсебят, да ме превърнат до обезличаване в удобен паж от свитата, в придатък – в човека, който носи пари, устройва гнездото и трепери косъм да не падне от главицата на благоверната, и чака знак от нейно величество, за да полети стремглаво в указаната посока. Уви, непрекъснато се провалям, не ставам за ролята паж, и сега, точно днес, си давам сметка какъв щастливец съм се оказвал.

  Трудно понасям хленчещи малки създания около себе си, дразнят ме; и ако майката харесвам у жената, харесвам я като излъчване на благородство, а не защото е родила най-умното и най-проклето хленчещо и сополивещо се чедо на този материален свят. Предлагал съм свобода на любимата, а всяка от тези любими ме е тъкмяла за удобна възглавница. Виновен ли съм, че имам и други планове за приложение на моя живот. Писах в чест на любовта им; това обаче им се виждало несъществено. Е, за мен най-същественото е не потенето за пари и битови удобства: че монашески ми е стилът, от Калугерово ми е семката по-вероятно и калугеровската семка е долетяла от манастир откъм някогашната книжовна столица на България Велико Търново.*** Монашески ми е стилът, май това ги принуждава да ме изоставят, вероятно за да ме турят на място. Изобщо така постъпва нормалното момиче или жена: предава те по най-естествения начин, намира си друг ездач, върху когото да изпробва ловната си страст и умението да манипулира с всички позволени и недотам позволени средства на Любовта, която всъщност законодателства на този свят, и това именно му е разкошното на света ни.

  Известно време ще ти е самотно; е, и какво от това! "Свободата, Санчо..." – докато откриеш отново някоя Дулсинея и почнеш в илюзиите си да я ваеш с най-разкошните качества на човешката ни природа. А тя ще ти се отблагодарява с ласки и кокетство, ще чурулика около теб, ще се кипри въодушевена, че си е намерила диво животно за опитомяване. Опитомява те, когато ти позволява да я яздиш: опитомява те, предано те гледа в очите и те въздига до небесата. Чудесна е женската, ласкава като котешка лапичка, природа. 

  Харесвам еуфорията от тръпката при дебненето кой кого. Защото по света няма ни една жена, която тайничко или по-явно да не крои планове как най-добре би могъл да й послужиш да се устрои в пространството. Бързичко тече времето в живота на едно момиче, бързичко повяхва цветът, ароматът, и те го знаят много по-добре от мъжа и много по-драматично го възприемат. Питам се, толкова страшно ли е да си изживееш най-хубавите години с вярност към един-единствен мъж; защо все желаят докрай да си оползотворят шансовете! Не е ли именно този стремеж наказанието на плътта? 

  Ставам все по-капризен; а замирише ли ми на уседналост и лелина идилия, отщява ми се въобще и да си помисля за плътска любов. Защо ми е домашна прислужница, като ще настоява да й плащам с независимостта и свободата си! Да обичаш, за мен е празник, авантюра, изключително преживяване, Голямата тръпка. Десет години така съм се чувствал със знойната Re. Само с един замах милото момиче разпиля всичко.

  Тя губи. Не виждам какво бих спечелил, ако съм оженен за нея. Здравей и бъди ми честита, 2002 г.! "Богатствата ми са у мене"****. Знам кой съм; затова ми се налага от време на време да се лутам, докато избродя тресавището на плътските страсти и се върна отново в светлите свежи пространства, където царуват Свободата и Любовта. Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си отишъл по живо-по здраво, дългият отлив на Голямата вълна пак ще се превърне в прилив на духовна енергия – резултат от придобитите нови познания за човешката ни природа, където сам себе си съм заложил, докато още мога да греша и да се влюбвам безумно.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 oct. 2020

___

* Вж. древногръцкия мит за скулптора Пигмалион и неговата статуя от слонова кост, която очаровала дори боговете и богинята на любовта Афродита я превърнали в красива очарователна жена от плът и кръв.

** От испански: "Сладичката от Тобозо", с ироничен оттенък, е любима на обеднелия петдесетинагодишен Алонсо Кехана, повече известен на света като рицаря Дон Кихот де ла Манча.

В. Бешевлиев (до Ал. Балабанов) е светновноизвестен филолог, епиграф, историк.

*** От студия на проф. Веселин Бешевлиев (1900-1992): че Калугерово не е случайно име сред околните християнски селища и тук са се заселили книжовно грамотни бегълци от манастирите край В. Търново. Калугер – духовник, водещ безбрачен и аскетичен живот в манастир; монах.

**** От стих. "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов, отпечатано едва след смъртта му. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   22.12.2001., прод. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ...

  Седим с Re. в кафенето току до училището, бъбрим; правя й компания, докато чака любимият да се обади кога ще дойде да я прибере с колата. Това бе вчера надвечер, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет.

  – Странно е – казва, – че на всичко между мен и него гледам съвсем трезво. Обичам го. За мен е човекът, който всичко може и всичко е готов да направи за мен. Преди за теб съм мислила по същия начин, но какво направи ти... отдръпна се; виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за Коледния концерт, и той направи афиш. Може би си прав, не бива да те ангажирам повече с моите желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.

  – А, защо! Приятно е – казвам, – но не бива. Макар непрекъснато да си мисля за теб.

  – И аз те мисля... – въздъхва. Замълча, преди да допълни: – От време на време. Ще се радвам да видя до теб някоя много по-интелигентна, по-хубава от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

  – Май е време да сложим точка, да си се разминаваме като стари приятели и делови хора. А, какво ще кажеш? – питам, и тя не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: – Вероятно се каните вече да се устроите някъде на Запад. Сключвате брак и се уреждате в някоя подредена държава, хем по-далеч от нашата занемарена България.

  – И той все подхваща: да се оженим; но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тази идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мен. Пък не ме ли потърси, търся го да го питам какво става. Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и когато вече тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той казва: Че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам. Но се притеснявах за него.

  Приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив – точно аз трябва да чуя онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.

  – Интересно ти е, любуваш му се като на придобивка – гледам я в очи, – колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към този нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тази трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентския бал си хукнала да се омъжваш.

  – Сега съм на трийсет и четири – замисля сe, – има разлика, нали? Този е възпитан, интелигентен и се старае да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше онази приказка!... Вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: Чакай, миличък, да те видя поне веднъж ядосан, да започнеш да ръмжиш, да наостриш рога срещу мен! Ама се въздържа. Опита ли се да ми откаже нещо, обръщам му гръб и настава такова едно тягостно мълчание, и той: Е, какво – вика: Добре де, ще стане, ти както желаеш.

  – Досега всичко планирано от него ви се е случило в тази ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, пък другият е обичаният. В твоя живот за пръв път май се случва да си именно ти набелязаната за отстрел патица. – Казвам го, и у мен дяволчето от хлапашките ми години взе като че да се пробужда: – Отстраних се, да не преча. Нека си реализира каквото е планирал с помощта на неговия мощен компютър! Не съм посегнал да те задържа, нали! Нито съм навит да се състезавам с човека. Истината обаче е, че г-н Новичок ме заинтригува, фактически явява се в най-чувствителната област за който и да било мъж. Ех, и си нямаш представа, коте, колко ме изкушава на такъв целенасочен тип характер да му поомачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е западняшки: американският или немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота, коте, източния и западния. Западняшкият стереотип все движи по идеално правите линии, абсолютно логичен, точен, еднообразен. Тъй винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният. Тези хора са роби на идеята за успех, успех на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен със своята непредсказуемост, зарад невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте, и любовта не е идилия на разума, а сражение, много сладко сражение между мъжа и жената, и само с логика едва ли ще можеш да я задържиш.

  – С него ми е спокойно – казва отнесено; както ми се стори, вгледана в себе си. – За разлика от теб, той реализира проектите си и не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели и направо се забравя в работата си. И го уважават за неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв тъп набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия във фирмата, всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи, и оттогава не се е повторило, няма да се повтори.

  Слушам и сам се виждам нищожен, нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен несретник, навикнал да живее с илюзии! Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм проклет, но пак те обичам". Подарила ми беше на този ден преди години бял пуловер като Коледен подарък; пък аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа, и изобщо, жестът струва ли си? Че я обичам, е истина. Иначе с предателя процедурата при мен е както на фронтовата линия – ясна и кратка, за да няма мъки.

  23.12.2001.

  Има три основания да бъда разбит, разпердушинен като нравствена позиция:

  1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

  2) Измамната самоувереност при мен пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия ми човек, вместо да опита да го спечели наново.*

  3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.

  24.12.2001.

  Слязох в гаража при колата. Тази баба жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полир-паста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата. И ето ме сега горе, в кухничката: никой не се интересува от мен; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано явно има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

  Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано, малко сух хляб е останал, малко картофи, олио, половин пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; и ако гости спрат пред вратата ми, няма да отворя, просто мен ме няма в този дом за света. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възгледите си за живота.

  На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля нещата, да погледна от друг ъгъл към себе си. Наранен, свивам се в леговището: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос; и колкото повече боли от тази самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия – оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тези средства за масово поразяване, моята работа е да пообикаля около мястото, където са светилищата на познанието, и нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към текстове в Internet.**

  Тези дни термометърът падна до - 21оС, днес обаче е малко под нулата, по-меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил пъртина в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, върху които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона баш с него? Визитки, суетност... Голяма работа си, драги ми Смехурко, голяма работа си, само визитките ти липсват, ле-ле!

  25.12.2001.

  Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, като продължавам да я приемам за "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя весело ми помаха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм!" От двайсетина дни започнах да й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, ти си моят ангел там, в чуждия лагер, не забравяй. И сега тя протестира май, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!" Откъде у мен толкова глупешки свеж оптимизъм?!

  Вчера надвечер ми звъни по телефона:

  – Как си?

  – Ами добре съм!

  – Има ли някой при теб?

  – Сам съм и ми е много добре така.

  – А мислиш ли си за мен?

  – Че за кого друг да мисля!

  – И аз си мисля за теб... от време на време.

  На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"

  – Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега.

  – Не е точно това, ама нещо подобно.

  – Добре! Не разправяй, щом ще се спираш – казвам.

  – А защо не си поканиш някого? – подпитва.

  – Че кой ми е нужен! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.

  – Аха! Е, щом никой не ти липсва... – шепне и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

  Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих храбро като някой ръб:

  – Любовта ми си е у мен, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

  И чувам гласа й отсреща:

  – Можехме сега да сме заедно.

  – Можехме – съгласявам се, – ама и тъй хич не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно си имаш доста работа! – Чувам как на няколко пъти строява някое от децата.

  – При мен тук е доста оживено – казва. – Пълна къща с хора сме.

  – Разбирам. Ето защо давай да приключваме този мухабет.

  – Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще! – продължава тя.

  – Не му мисли толкова – успокоявам я, – тук всичко е наред и се чувствам отлично, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме моето момиче.

  – Така може! – съгласява се вече не моята Re. и слагаме край на телефонния диалог.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 oct. 2020

Илюстрации: Пигмалион и Галатея.***

___
* Principis obsta! – съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!
** За аватара – черно черно куче, който ползвах в онзи форум, е добавено при преписа на 9 февр 2007 г. 

*** Статуя, изваяна от владетеля на остров Кипър Пигмалион, чиято история древноримският поет Овидий разказва в десета книга на своите Метаморфози. Владетелят никак не харесвал жените, че били суетни и несъвършени, та стигнал до заключение, че не желае да се ожени за никоя и живеел без жена наоколо. С течение на времето се почувствал самотен и започнал да вае от слонова кост изящна статуя на момиче с идеални черти. Възхитен от творението си, той се влюбил в статуята. На тържество, уредено на острова в чест на богинята на любовта Афродита, Пигмалион помолил богинята да вдъхне живот на любимата му статуя. И богинята, благосклонна към него, вдигнала пламъка над олтара пред скулптора триж по-високо от огъня над другите олтари. Пигмалион не разбрал стореното и се прибрал яко разочарован. Като се върнал вкъщи, с часове съзерцавал статуята. По някое време станал да я целуне, ала не усетил ледените устни от слонова кост, усетил мека и топла плътта й с устните си. Целунал я отново, и статуята оживяла, влюбила се в създателя си. Афродита ги дарила с плодородие. От любовта им се родил, според легендата, синът им Пафо, чието име от тогава до днес носи кипърският град Пафос. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (299.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (299.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  20.12.2001. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА

  Да отхвърля и да отрека, да отблъсна с думи и действия тази, която продължавам, въпреки стореното от нейна страна, да чувствам близка със сърцето си? Това ще ме направи ли по-щастлив! А може би като преглъщам, замълчавам си и не обвинявам – приемам случилото се за естествена част от любовта, може би по този начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение момичето отсреща и пред очите ми виждам как се раздвоява между остарялата любов и новата си любов, и значи, когато върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително, и това е лошо, това е престъпно, тъй ли? Ала какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, грея премръзналите си пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я подтисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?! Как да вървя против себе си!

  Живият човек ме разочарова, а очарованието от красивата илюзия не е преставало у мен и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам, като един отшелник на върха на планината, а пък не съм сам... Докато продължавам да обичам, животът разстила дълбоки бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в този свят, а не в отвъдния.

  Разсичането на възли не боли толкова страшно – знам, но ако със замах разсека възела и нишката прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към момичето, което десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз този, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцината, които до три пъти са предателствали срещу моето. Унижението те подтиска в първите дни и нощи; и после идва миг, когато сам си казваш: "О, ще те изтърпя, Унижение, както бисерната мида от страданието създава символ на красотата". В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря? Не мога да се отдалеча, да съм безличен и безразличен! Мен ме лъжат, пренебрегнатият съм, ограбват ме и ми се смеят в лице, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе, и светът му се възхищава; тях животът носи към нови хоризонти. Пък при мен сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам! И не съм свил знамена, и не съм спрял да се надявам.

  Не са плътски тези работи. Не ме измъчваш напразно, знам.

  Три нощи сърцето ме боля; въртях се в леглото, ставах и шетах из стаите, и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: в пряк и преносен смисъл, са заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек; и да има, какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли? Мисля си за книгата "Историйките на ученика Ламски": а колко препятствия пред тази шеговито-печална книга, дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е под възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво!... Имам още път да извървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънце. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине огънят. Да не ми е за първи път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

  21.12.2001. 

  Състояние на постоянна подтиснатост ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм, та малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мен си, общо взето, ми е уютно, наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило встрани и мълчаливо наблюдава като зверче от леговището си. Като никога досега, ограничих коментарите и изразяването на мнение. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от предупредителни наставления: "Спри, замълчи! Преглътни! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!"

  Вчера в последния ми след обяд учебен час – петия, единайсетокласничка, на която по милост бях писал тройка зарад невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме "старец, вмирисан дърт пръч, некадърник, мухльо, посредствен, затова изгонен от работа бивш журналист", какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мен, та затова съм си го изкарвал на тях, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: "Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!" А друга се обади: "Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс". И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и си мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се полекичка, това изглежда ги вбесяваше. Почувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади и неопитни симпатични хищници с остри зъбки.

  Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с настървената си жизненост, но Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в този живот има и неписани правила, и едно от тези правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб! Разочарования от всички посоки... Но какво ли сам мога да сторя? Беззащитен съм като островче сред разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливите претенции да се възползваш даром и от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.

  Re. ми гостува вчера около обяд. Прегръщам я и я галя по косите, допирам устни до шията й, а тя учтиво ме отдалечава от себе си и подхваща да ми разказва за човека, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на Метро, колко много неща бил й накупил той, как намекнал вероятно за коледния си подарък: "Не е ли стар този твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?"

  – Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.

  И си помислих: ами че да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам това чуждо момиче? Защо го желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея? Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък, и как предполагала: причината вероятно ще да е самата тя. Била му дала обаче да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

  – И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?

  – Мой приятел! – отвръща.

  И онзи човек знаел как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото? Свят ми се завива. Че съм Рядък случай, ми е ясно, но тези двамата не са ли по-чудати и от мен! Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият въпрос пред мен си. За себе си със сигурност знам, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Страданието ми носи познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори за моите си реакции! Отнасям се към собствената си участ както към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини! 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 oct. 2020