вторник, 27 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   22.12.2001., прод. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ...

  Седим с Re. в кафенето току до училището, бъбрим; правя й компания, докато чака любимият да се обади кога ще дойде да я прибере с колата. Това бе вчера надвечер, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет.

  – Странно е – казва, – че на всичко между мен и него гледам съвсем трезво. Обичам го. За мен е човекът, който всичко може и всичко е готов да направи за мен. Преди за теб съм мислила по същия начин, но какво направи ти... отдръпна се; виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за Коледния концерт, и той направи афиш. Може би си прав, не бива да те ангажирам повече с моите желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.

  – А, защо! Приятно е – казвам, – но не бива. Макар непрекъснато да си мисля за теб.

  – И аз те мисля... – въздъхва. Замълча, преди да допълни: – От време на време. Ще се радвам да видя до теб някоя много по-интелигентна, по-хубава от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

  – Май е време да сложим точка, да си се разминаваме като стари приятели и делови хора. А, какво ще кажеш? – питам, и тя не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: – Вероятно се каните вече да се устроите някъде на Запад. Сключвате брак и се уреждате в някоя подредена държава, хем по-далеч от нашата занемарена България.

  – И той все подхваща: да се оженим; но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тази идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мен. Пък не ме ли потърси, търся го да го питам какво става. Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и когато вече тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той казва: Че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам. Но се притеснявах за него.

  Приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив – точно аз трябва да чуя онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.

  – Интересно ти е, любуваш му се като на придобивка – гледам я в очи, – колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към този нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тази трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентския бал си хукнала да се омъжваш.

  – Сега съм на трийсет и четири – замисля сe, – има разлика, нали? Този е възпитан, интелигентен и се старае да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше онази приказка!... Вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: Чакай, миличък, да те видя поне веднъж ядосан, да започнеш да ръмжиш, да наостриш рога срещу мен! Ама се въздържа. Опита ли се да ми откаже нещо, обръщам му гръб и настава такова едно тягостно мълчание, и той: Е, какво – вика: Добре де, ще стане, ти както желаеш.

  – Досега всичко планирано от него ви се е случило в тази ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, пък другият е обичаният. В твоя живот за пръв път май се случва да си именно ти набелязаната за отстрел патица. – Казвам го, и у мен дяволчето от хлапашките ми години взе като че да се пробужда: – Отстраних се, да не преча. Нека си реализира каквото е планирал с помощта на неговия мощен компютър! Не съм посегнал да те задържа, нали! Нито съм навит да се състезавам с човека. Истината обаче е, че г-н Новичок ме заинтригува, фактически явява се в най-чувствителната област за който и да било мъж. Ех, и си нямаш представа, коте, колко ме изкушава на такъв целенасочен тип характер да му поомачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е западняшки: американският или немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота, коте, източния и западния. Западняшкият стереотип все движи по идеално правите линии, абсолютно логичен, точен, еднообразен. Тъй винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният. Тези хора са роби на идеята за успех, успех на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен със своята непредсказуемост, зарад невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте, и любовта не е идилия на разума, а сражение, много сладко сражение между мъжа и жената, и само с логика едва ли ще можеш да я задържиш.

  – С него ми е спокойно – казва отнесено; както ми се стори, вгледана в себе си. – За разлика от теб, той реализира проектите си и не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели и направо се забравя в работата си. И го уважават за неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв тъп набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия във фирмата, всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи, и оттогава не се е повторило, няма да се повтори.

  Слушам и сам се виждам нищожен, нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен несретник, навикнал да живее с илюзии! Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм проклет, но пак те обичам". Подарила ми беше на този ден преди години бял пуловер като Коледен подарък; пък аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа, и изобщо, жестът струва ли си? Че я обичам, е истина. Иначе с предателя процедурата при мен е както на фронтовата линия – ясна и кратка, за да няма мъки.

  23.12.2001.

  Има три основания да бъда разбит, разпердушинен като нравствена позиция:

  1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

  2) Измамната самоувереност при мен пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия ми човек, вместо да опита да го спечели наново.*

  3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.

  24.12.2001.

  Слязох в гаража при колата. Тази баба жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полир-паста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата. И ето ме сега горе, в кухничката: никой не се интересува от мен; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано явно има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

  Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано, малко сух хляб е останал, малко картофи, олио, половин пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; и ако гости спрат пред вратата ми, няма да отворя, просто мен ме няма в този дом за света. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възгледите си за живота.

  На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля нещата, да погледна от друг ъгъл към себе си. Наранен, свивам се в леговището: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос; и колкото повече боли от тази самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия – оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тези средства за масово поразяване, моята работа е да пообикаля около мястото, където са светилищата на познанието, и нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към текстове в Internet.**

  Тези дни термометърът падна до - 21оС, днес обаче е малко под нулата, по-меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил пъртина в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, върху които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона баш с него? Визитки, суетност... Голяма работа си, драги ми Смехурко, голяма работа си, само визитките ти липсват, ле-ле!

  25.12.2001.

  Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, като продължавам да я приемам за "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя весело ми помаха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм!" От двайсетина дни започнах да й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, ти си моят ангел там, в чуждия лагер, не забравяй. И сега тя протестира май, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!" Откъде у мен толкова глупешки свеж оптимизъм?!

  Вчера надвечер ми звъни по телефона:

  – Как си?

  – Ами добре съм!

  – Има ли някой при теб?

  – Сам съм и ми е много добре така.

  – А мислиш ли си за мен?

  – Че за кого друг да мисля!

  – И аз си мисля за теб... от време на време.

  На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"

  – Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега.

  – Не е точно това, ама нещо подобно.

  – Добре! Не разправяй, щом ще се спираш – казвам.

  – А защо не си поканиш някого? – подпитва.

  – Че кой ми е нужен! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.

  – Аха! Е, щом никой не ти липсва... – шепне и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

  Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих храбро като някой ръб:

  – Любовта ми си е у мен, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

  И чувам гласа й отсреща:

  – Можехме сега да сме заедно.

  – Можехме – съгласявам се, – ама и тъй хич не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно си имаш доста работа! – Чувам как на няколко пъти строява някое от децата.

  – При мен тук е доста оживено – казва. – Пълна къща с хора сме.

  – Разбирам. Ето защо давай да приключваме този мухабет.

  – Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще! – продължава тя.

  – Не му мисли толкова – успокоявам я, – тук всичко е наред и се чувствам отлично, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме моето момиче.

  – Така може! – съгласява се вече не моята Re. и слагаме край на телефонния диалог.

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 oct. 2020

Илюстрации: Пигмалион и Галатея.***

___
* Principis obsta! – съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!
** За аватара – черно черно куче, който ползвах в онзи форум, е добавено при преписа на 9 февр 2007 г. 

*** Статуя, изваяна от владетеля на остров Кипър Пигмалион, чиято история древноримският поет Овидий разказва в десета книга на своите Метаморфози. Владетелят никак не харесвал жените, че били суетни и несъвършени, та стигнал до заключение, че не желае да се ожени за никоя и живеел без жена наоколо. С течение на времето се почувствал самотен и започнал да вае от слонова кост изящна статуя на момиче с идеални черти. Възхитен от творението си, той се влюбил в статуята. На тържество, уредено на острова в чест на богинята на любовта Афродита, Пигмалион помолил богинята да вдъхне живот на любимата му статуя. И богинята, благосклонна към него, вдигнала пламъка над олтара пред скулптора триж по-високо от огъня над другите олтари. Пигмалион не разбрал стореното и се прибрал яко разочарован. Като се върнал вкъщи, с часове съзерцавал статуята. По някое време станал да я целуне, ала не усетил ледените устни от слонова кост, усетил мека и топла плътта й с устните си. Целунал я отново, и статуята оживяла, влюбила се в създателя си. Афродита ги дарила с плодородие. От любовта им се родил, според легендата, синът им Пафо, чието име от тогава до днес носи кипърският град Пафос. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)      Относно пасажа-цитат: "Чиновниците, рожби на политиката, живеещи или умиращи чрез нея, се с...