ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (299.)
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
20.12.2001. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА
Да отхвърля и да отрека, да отблъсна с думи и действия тази, която продължавам, въпреки стореното от нейна страна, да чувствам близка със сърцето си? Това ще ме направи ли по-щастлив! А може би като преглъщам, замълчавам си и не обвинявам – приемам случилото се за естествена част от любовта, може би по този начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение момичето отсреща и пред очите ми виждам как се раздвоява между остарялата любов и новата си любов, и значи, когато върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително, и това е лошо, това е престъпно, тъй ли? Ала какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, грея премръзналите си пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я подтисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?! Как да вървя против себе си!
Живият човек ме разочарова, а очарованието от красивата илюзия не е преставало у мен и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам, като един отшелник на върха на планината, а пък не съм сам... Докато продължавам да обичам, животът разстила дълбоки бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в този свят, а не в отвъдния.
Разсичането на възли не боли толкова страшно – знам, но ако със замах разсека възела и нишката прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към момичето, което десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз този, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцината, които до три пъти са предателствали срещу моето. Унижението те подтиска в първите дни и нощи; и после идва миг, когато сам си казваш: "О, ще те изтърпя, Унижение, както бисерната мида от страданието създава символ на красотата". В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря? Не мога да се отдалеча, да съм безличен и безразличен! Мен ме лъжат, пренебрегнатият съм, ограбват ме и ми се смеят в лице, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе, и светът му се възхищава; тях животът носи към нови хоризонти. Пък при мен сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам! И не съм свил знамена, и не съм спрял да се надявам.
Не са плътски тези работи. Не ме измъчваш напразно, знам.
Три нощи сърцето ме боля; въртях се в леглото, ставах и шетах из стаите, и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: в пряк и преносен смисъл, са заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек; и да има, какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли? Мисля си за книгата "Историйките на ученика Ламски": а колко препятствия пред тази шеговито-печална книга, дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е под възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво!... Имам още път да извървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънце. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине огънят. Да не ми е за първи път! Има да се надсмивам над себе си един ден...
21.12.2001.
Състояние на постоянна подтиснатост ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм, та малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мен си, общо взето, ми е уютно, наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило встрани и мълчаливо наблюдава като зверче от леговището си. Като никога досега, ограничих коментарите и изразяването на мнение. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от предупредителни наставления: "Спри, замълчи! Преглътни! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!"
Вчера в последния ми след обяд учебен час – петия, единайсетокласничка, на която по милост бях писал тройка зарад невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме "старец, вмирисан дърт пръч, некадърник, мухльо, посредствен, затова изгонен от работа бивш журналист", какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мен, та затова съм си го изкарвал на тях, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: "Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!" А друга се обади: "Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс". И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и си мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се полекичка, това изглежда ги вбесяваше. Почувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади и неопитни симпатични хищници с остри зъбки.
Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с настървената си жизненост, но Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в този живот има и неписани правила, и едно от тези правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб! Разочарования от всички посоки... Но какво ли сам мога да сторя? Беззащитен съм като островче сред разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливите претенции да се възползваш даром и от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.
Re. ми гостува вчера около обяд. Прегръщам я и я галя по косите, допирам устни до шията й, а тя учтиво ме отдалечава от себе си и подхваща да ми разказва за човека, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на Метро, колко много неща бил й накупил той, как намекнал вероятно за коледния си подарък: "Не е ли стар този твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?"
– Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.
И си помислих: ами че да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам това чуждо момиче? Защо го желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея? Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък, и как предполагала: причината вероятно ще да е самата тя. Била му дала обаче да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.
– И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?
– Мой приятел! – отвръща.
И онзи човек знаел как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото? Свят ми се завива. Че съм Рядък случай, ми е ясно, но тези двамата не са ли по-чудати и от мен! Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият въпрос пред мен си. За себе си със сигурност знам, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Страданието ми носи познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори за моите си реакции! Отнасям се към собствената си участ както към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!
Следва
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар