Доносници били Доню Донев и университетският проф. Стоян Каролев, и проф. бай Кръстю Петков – бивш шеф на казионния синдикат КНСБ, както и основателят главен редактор на патетичното антикомунистическо вестниче "Про и Анти". Зная от 1990 г., че изявен милиционерски доносник, по личните му писания, е бил и Борис Кюркчийски, онзи, който изведе Стефан Савов от председател на Демократическата партия до висшите сфери на властта. Божидар Димитров – шефът на националния исторически музей, също се оказа човек на ДеСе. Изкефи ме, когато прочетох, че за проф. Кръстю Петков службите на ДеСе си отбелязали, че не им върши работа, което отваря тема за много интересно размишление: кога е по-истински Кръстю: когато е бил посредствен наистина, или когато се правеше на некадърник, ама па шеф на един от синдикатите. Авторът и баща на чудесната анимация "Тримата глупаци" Доню Донев тихичко доносничил за художествено-творческата интелигенция; вероятно ще да е типичният подлец – симпатичен, остроумен, чаровен, редактор на хумористичен вестник, талант със световна известност и признание. И що от това! – достойнствата му не го оневиняват. Под доносите си се подписвал с партизанското име "Тошев". Мило звучи – понеже си го разкодирам: "човек на Бай Тошо"!
02.06.2001.
Не по-малко противни от самото доносничество са опитите да се прикрива гузната душица. Няма кой по-добре от него да е наясно какви ги е вършил. И горкият опакова своята тайна като копринената буба, свира се вътре в себе си, никой няма достъп до неговата човечност, защото сам се е изолирал. Не, той ходи между нас, сладкодумен, досаден или върши услуги уж, а е непоправим саможивец, всякакъв ни се представя, но това не е игра за пред приятели, а бягство... и то бягство не в отдалечеността, ами навътре в своята срамна унизителна тайна. Преди ярките артисти, за които знам или се досещам, пред очите ми са групичка мили образи на хора, естествени и безобидни, по някаква си своя лична причина (мекошав характер или заради лична изгода) били членове на БКП и като партайци вирели нос, гордеели се с този факт и като потомци на дедо комунист, основател на партийната ядко в село Гол Тупан, Софийско, и много неприятно останали изненадани, че масовият българин от десетина години захванал напоследък да ги гледа с откровена неприязън. Ами не е чудно, че бързо прекратиха членството си в БКП; странното настана, кога измежду тях се появиха най-злостните критици на любимата им някога Партия-ръководителка. Тези тарикати почнаха да се изживяват в ролята на първи демократи, новатори, демек, борци за права, свободи, дружба с братския американски елит и европейски духовни ценности.
Между тях неколцина през пролетта на 1990 г. в училището ме сочеха назидателно с пръст на колегите и ехидничеха: "Ей, ама ти не беше ли комунист! Кой ще те допусне да работиш в "Комсомолска искра", ако не си бил гадно мекере на комунистите!" Да – отговарям, – за мен то бе красива илюзия и не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към мечтата за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм за нея и не отричам, ама член на БКП така и не съм бил, за да се устроя и аз в живота. И се усмихват доволни: "Видяхте го, сам си призна", па сменят темата и въпросът за тях е приключен. Тези пренастроили се бивши хора на властта най-гръмко агитираха за СДС и най-разпалено обсъждаха новите лица в управлението и в политиката. Седя срещу трима такива приятели, казано без грам ирония – Коцето, Гошо Въргов и Митко Георгиев, чудя им се, че ги виждам така настъпателни и самоуверени: Бе, не бяхте ли тримата с червени партийни билети до вчера! "Е да, обаче вече не сме" – отвръщат. И в това бързичко отричане откривам колко неприятно им е, ах, как съжаляват, но то не е покайване. Дето се вика, "преоблякъл се Илия, и се оказа пак в тия". Истинското СДС, а! А сега за по-едрите преустроили се бивши доносници на Държавна сигурност.
1. Янко Дунев Янков (1943), известен днес като Янко Янков, напоследък огласен и като доносник към страховитото Шесто управление, политическата полиция, българското Гестапо от годините на соца. "Дисидентът" Янко Янков през пролетта на 1968 г. с мен не успя, ала направи информатори на ДеСе поне трима или четирима от състудентите ни от випуск 1967-1971 г. в Софийския университет. За трима от тях съм сигурен – Филип Геров, Вачо Радулов, писателя Димитър Шумналиев. И напреднаха в живота "с чест и достойнство" чрез ДС. Същият Янко Дунев, който ме калесваше за доносник срещу 80 лева стипендия по време на следването, от митинг пред парадния вход на Народното събрание, покачен на стълбището в неспокойната пролет на 1990 г. иззад микрофона, монтиран срещу муцуната на Коня и Царя Освободител, яростно клеймеше ченгетата и комунистите, дереше се с предрезгавял от яростта си глас, като крила на гарга разперил длани към тълпата долу: "Смърт! Смърт на комунизма! Долу ченгетата на Държавна сигурност и комунистическите отрепки!" И там множеството екзалтирано му отгласяше: "Смъ-ърт! Смърт на всички ченгета!" После многократно по националната телевизия въртяха едночасов репортаж за жестоко прекършения полет на Янко Дунев от пипалата на Червения октопод заради будната му съвест и борбата му с комунизма.
Величествена картина на всенародното наше невежество, точно като за мен – да ме отрезви от илюзията, че народът винаги е наясно кой да му е водач и какво да иска.
2. Васил Станилов (1933-2016). Ай-й, какви тиради за развенчаване на комунизма и комунистите във вестничето му, трибуна за политическа еуфория на ненавистта! А се оказа впоследствие, че авторът е храбър доносник на ДеСе, и той "светла личност".
3. Стефан Савов (1924-2000), когото т.нар. демократи превърнаха в икона, в свещен образ на политическия лидер из средите на Демократическата партия на доносника Борис Кюркчийски (1908-2002). Който за мен си остана Дон Корлеоне на българската ни представа за демокрация. И г-н Стефан Савов разгласи сума ти легенди за своето мъченичество по Тодор-Живково време, за своята вътрешна емиграция, за това как е бил интерниран и турците му носили носили екмек (хляб) да яде, пък сетне се оказа, че не е напускал София, нито занятията си в Юридическия факултет на Софийския университет, не пропуснал семестър, ни една изпитна сесия точно в годините, когато специалността бе привилегия за доверени кръгове в комунистическата върхушка.
Доню Донев, Чавдар Добрев, Александър Сталийски: обаятелни професионалисти, личности, хора с висока титла в творческите и в научните среди, борци, агитатори за демокрация в България. А то какво излиза? Излиза, че били хора от службите на ДС, и то от тяхната политическа репресивна централа. Дали не са възкачени случайно да оглавят вълната на всеобщото ни възмущение заради золумите от близкото минало? Мисля си, дали това не са манипулатори от екстра класа, не жертви, за каквито ни се представяха? Двуличието им е стил. Жестоко е, че мнозина виждахме дълго време у тях новия морал, новото лице на любимата наша незаменима за долари България.
Принудени сме да преминем и през това кално тресавище, докрай да изпием и тази горчива чаша. А моят оптимизъм ми нашепва: това, което преживяхме, е ценен опит за нацията ни от унижавани, живеещи в стрес, но човеци с достойнство, а не подлеци.
Бъбрим си на пейката тъкмо пред нашия блок аз, Веско Чаушев, Димитър Димзов, Монката Бочуков, Гошо Въргов. Обедно време, току съм приключил училище, седнах, колкото да изгоря една цигара, преди да се кача, да се мушна под душа и после да си приготвя нещо за ядене. От лаф на лаф, па Гошо Въргов възкликва: "Защо ги нападат тия хора, бе? Ами те са работили за нас, за България. Били са си едни изпълнители, вършели си работата. Не са виновни, задачата им била такава: да ни следят и да сме спокойни".
Идва при нас и Панайот Зеков от осмия етаж на съседния вход, слуша какви ги реди Въргов, мълчи си. С изключение на Веско – змс Веселин Чаушев (изкачвал няколко от осемхилядниците в Хималаите), останалите са в пенсионна възраст, преживяващи някак с пенсийката, допълвана от работа тук и там на парче, най-често при частници новобогаташи, които могат да им бъдат внуци. Казвам на Въргов: Гошо, представи си сега. Пием си с теб ракията, имам те за приятел и се поотпусна да говоря това-онова, както аз си ги разбирам нещата. Нищо по-особено не казвам, говоря си същото, което всички си го мислим; обаче хай да предположим, че ти си ми се доверил! Пък аз съм информатор на ДеСе, нали така! Разделяме се като добри приятели и съседи; и какво правя аз, като се прибера!... Сядам да опиша до съответния милиционерски началник какво си ми казал, какви си ми ги наговорил, какъв враг на държавата си и прочие. И после на теб ти се случват "некои неприятности", защото там горе, в управлението, на теб вече са ти вдигнали мерника, взели са ти мерките и предстои да ти ушият костюм какъвто най-малко очакваш, една чудесна раирана затворническа ватенка и работни гащи, подплатени с вата в някой симпатичен концлагер, в някоя каменна кариера...
Е?! Какво ще речеш за моето нежно приятелство, а?! Това е добро, според теб, така ли? Доносникът не е виновен, понеже такава му работата – гадна, но необходима, за да има ред в държавата. Лошото обаче, драги, е, че ти гориш. Лошото е, че точно теб аз не те виждам как ще се измъкнеш от пандиза при това положение. Значи, градя си аз кариерката на твой гръб, метнал съм те на колана си като умъртвена яребица, че и даже се гордея: ти, Гошо, си моят ловен трофей, чудно доказателство за моята вярна служба, моята тиха радост, че съвестно си върша работата. А ти, скъпи, гълташ вода, давиш се; и най-гадното! – и през ум не ти минава кой те топи, кой те прави по-черен и от дявола, кой обрича жена ти на самота, дечурлигата ти на презрение, че баща им се случил политически неблагонадежден тип, нещо повече – враг на цялото прогресивно човечество, начело с БКП. И ти приемаш това нещо за нормално? И ти наричаш този тип общителни, приказливи и симпатични хора с шавливи миши очички, достойни!
Гошо се запъва като магаре на лед и продължава да държи на своето по темата за доносниците. Знам го, че е добряк по душа, но не обича да отстъпва в спора, просто такъв му е нравът. Останалите обаче си мълчат. Само Панайот Зеков унило се обади: "Хайде-хайде, ние ще оправим света!"
Помня трите години, когато бях председател на многолюдната ни ОФ-организация в квартал "Димчо Дебелянов", най-многолюдната в Пловдив, избирателите й по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, а и от цялата страна. Всяка седмица в петък, в партийната им канцелария (2,5 х 2,5 м) секретарят на партийната организация Димитър Стойков и партийното бюро на тайно заседание как се събираха да пишат информация за политическите настроения сред населението в квартала, пращаха някакви отчети, попълваха таблици с данни до МВР и до по-горната партийна управа. По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация и моят подпис да се мъдри под тези "секретни сведения", че фактически съм бил кмет, макар и без заплата, на обществени начала.
Партайците обаче криеха от мен тези тъпи бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното ОФ-е. Не ми и пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен бяха част от пейзажа – все хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, не съм си сверявал часовника – според клиширания им израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото. По тази причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени, а пък ако не намусени, странни с фалшивата си любезност възгордели се най-достойни партайци, чувах зад гърба си, че съм анархист, че съм я подкарал по ръба, проявявам склонност да залитна, да им изкривя правата партийна линия. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четирийсет тапицирани нови стола хващат паяжини и ги покрива тъничък слой космически прах от близкото циганско гето, най-голямото гето на Балканите и Европа, ама пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат "обхванати", демек, описани подробно в официалните сводки на официалните квартални доносници.
Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на закрити партийни събрания, където нямаше как да ме допуснат, че в обществото съм иззел авторитета на партийния им секретар др. Димитър Стойков".* По същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха да топят същия този партиен велможа, наричаха го с ароматната думичка "тунеядец" и фалшив тип, дето само говори, но работа не върши. Даже касиерката на партийното им бюро чат-пат прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки уста, че се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите и сексуалните мераци на своя партиен квартален княз.
Всеки месец или през месец-два с помощта на приятели и познати уреждах изложба на картини или образователна лектория, или турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или тук се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории. Покрай стените бях подредил между стъклени плоскости ту графики на ученици от местното училище за сценични кадри, ту рисунки на самоук някой художник, като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем. Още се подмятат из папките ми от онова отвратително време фотоси от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков – фотограф към областното ни бюро на БТА. В същия този квартален клуб зад гетото Столипиново на 300-хилядния Пловдив поетът Минко Танев представи първата своя стихосбирка "Участ" в залата на клуба, където доста правостоящи висяха край стените и изпъваха шия от входа. И други, основно млади, едва-що прохождащи поети или разказвачи тук се срещаха на живо със своите обикновени, но и не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо: изкуството, бе нещо и велико, и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформянето на сцената с връстника, съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя яко се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.
В следобедите и надвечер в делник, а в неделите: до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и хлапаци, и побелели възрастни. Бях се превърнал на местна институция за жалби и оплаквания, версия на Арменския поп, както сам си се подигравах. Около мен се навърташе групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася на шега наричаше старци-разбойници. Кварталното ни ОФ-е през тези три-четири години подир уволнението ми от вестник "Комсомолска искра" с помощта на приятели от квартала и част от артистичните среди на моя Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище чрез съответния актив от напористи млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии – от лекар и детска учителка до стругар или работник в автосервиз, каруцари, рибари, свинегледачи или само любопитни, разтропани и окумуш хора, отворени за света отвъд и мечтатели.
Кой знае какви нелепости са пращали нагоре за дейността ми! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, задето бях посочил шест ведомства**, причина за окаяното състояние на най-гъсто населения квартал на моя Пловдив; нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, да са ме изпитвали що за наивник съм. Партията им – предполагам, е била структурирана по военному, на наши и ненаши. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения гражданин, от обичайните човешки взаимоотношения: там все нещо тайно месят, варят и пекат зад дебелите крепостни зидове. А ние, простосмъртните, навикнахме да си казваме: Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тези важни работи. Ние сме от тези, които изпълняват, каквото наредят, каквото ни спуснат отгоре. Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на онези отгоре, че те там решават проблемите, е извор на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тази държава, не виждам кой ще спре подлеца и невежия, но ловък измамник да се облагодетелства на наш гръб.
Тези дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в онзи трагичен момент, когато войводата отказва да разпусне дружината, та всеки да се спасява как може; между тримата е Никола Обретенов, син на легендарната Баба Тонка от Русчук. Напредък ли е да изживеем и тази новина със задна дата? Да, разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да е помръкнал от жалкия факт; човешко е да предпочетеш живота пред героичната смърт; по-добре горчива истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-горе от гениалния Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал шанс да се спаси. Не си падам по самонадеяни показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота ни, не част от Смъртта.
Разгорещен, потен, настръхнал, един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам! Нещо подобно сторили вярващите в Христос: избрали да си сменят човеколюбивата християнска вяра, но да се съхранят, за да не изгине българският ни род в разгара на показни кланета из Родопите, описани по поръчка в романа "Време разделно" на Антон Дончев.
Дори да умирам,
живота със грубите лапи чилични
аз пак ще обичам! – пише Никола Й. Вапцаров.
Колко ли били разгневени, та му теглили куршума! В трагичния миг вероятно Ботев се чувствал като Бог – властен да предреши участта на всички. И логично сами са го катурнали този бог от върха, за да му градят цял живот после пиедестал и храмове из цялата ни многострадална Българска земя.
